Виктор Меламед и Греди Асса: Повече от 30 години сме приятели и не е нужно всеки ден да се виждаме, за да знаем един за друг

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7135359 www.24chasa.bg
Виктор Меламед СНИМКА: Ромео Чолаков

Виктор Меламед: Каза, че ще направи

5-6 илюстрации и корица, а след 10 дни

ми донесе рисунки за всичките 20 разказа

Греди Асса

Греди Асса: Нарисувах ги, защото не можех да

Корицата на книгата "Сънища", написана от Виктор Меламед и илюстрирана от Греди Асса

заспя, преди да прочета цялата му книга “Сънища”

Виктор Меламед, Максим Бехар, Греди Асса и Соломон Паси се снимат заедно, хванати за ръце, на откриването на изложба на Асса. Четиримата евреи имат няколко подобни снимки. Първата я правят в Португалия през 1997 г., където се срещат съвсем случайно. Оттам насетне всеки път когато се видят случайно, се снимат хванати за ръце.

- Г-н Меламед, преди два дни навършихте 60 години, а само ден преди това правителството ви обяви за генерален почетен консул на Тайланд. Какво означава тази промяна, след като досега бяхте почетен консул?

Поколения - така е кръстил тази снимка Виктор Меламед - на нея са баща му, той, синът му и големият внук Виктор още като бебе.

- Впрочем от сайта на “24 часа” разбрах, че ставам генерален почетен консул на Тайланд за цяла България. Всеки почетен консул си има консулски окръг. Промяната, която се случи сега, е, че освен че съм генерален почетен консул, вече отговарям за територията на цяла България. Това юридически ме облекчава, защото и досега общувах с хората от райони извън София, но вече е официализирано. Т.е. все едно от подполковник станах полковник.

Виктор Меламед с внуците си Виктор и Александър СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ

- От колко години сте почетен консул на Тайланд?

- От 2003 г., вече 15 години. Една от хубавите страни на почетното консулство, което тайландската държава определя - при различните държави е различно, е, че тайландците нямат лимит в годините за почетните си консули. Избират те до живот или поне до 75 години. Почетните консули в Тайланд се пенсионират на 75 години.

- Какво е да си почетен консул?

- Основната разлика между почетния и щатния консул е във функциите. Щатният се назначава от държавата, той е член на дипломатическата мисия и е държавен служител. Почетният консул е човек, когото предлагащата държава избира. Той не е щатен, не получава заплата за тази своя дейност и не е част от дипломатическа служба.

Почетният консул дава възможност да се спестят много разходи на държавата - за посолство, автомобили и т.н. От друга страна, държавата обикновено избира хора, които са добре познати и поставени в обществото и с много възможности и контакти да лобират за интересите на съответната държава. Затова използването на почетни консули вече е масово в дипломатическата практика и много изгодно и удобно за всички държави.

- Като почетен консул ходите често до Тайланд, но винаги се връщате, тъй като живеете тук. Един мъж обаче отива за първи път там и не се връща - с такава история започва един от разказите ви в книгата ви “Сънища”, чиято премиера предстои в понеделник. Това е първата ви книга с разкази. Как започнахте да пишете?

- В тази книга има няколко разказа, посветени и свързани с Тайланд. Винаги ми е било приятно да пиша, макар че никога не съм имал самочувствието да съм писател и да имам претенции за високи литературни качества на това, което пиша. Но когато се натрупаха доста неща, ме зачопли отвътре. Започнах да ги предлагам на приятели и всички ме окуражиха изключително много. След това се свързах с издателство “Сиела”, на които много благодаря, които намериха, че разказите наистина са стойностни и има литературна провокация в тях. Така се роди книгата.

- Защо е озаглавена “Сънища”?

- Имам любим цитат от Фредерик Бегбеде - “Сънувах любовта и така се влюбих в този сън”. Ако го перифразирам, за мен ще звучи така: “Сънувах живота и така се влюбих в тези разкази”. За мен сънят винаги е бил проекция на другата реалност.

Насън човек винаги

може много повече

- да лети, да плува под водата, може да е всякакъв. Ако сънищата не са страшни, те са безкрайно приятни. Сънят дава възможност именно на вихъра на въображението.

В началото бях решил книгата да се казва само “Разкази”. Даже Греди Асса нарисува корицата, на която пишеше точно това заглавие.

Но после се спряхме на “Сънища” - един от разказите се казва така и сякаш е събирателен за всички. Героят му казва: “Всяка сутрин се събуждам от шума на самолети. В главата ми постоянно излитат и кацат. И така 20 години. Аз не съм пилот, не съм инженер, не съм даже стюардеса. Аз съм фотографът на авиокомпанията.” И оттам нататък започва историята.

- Корицата е нарисувана от Греди Асса, илюстрациите вътре също са негови. Книгата се оформя като литературна ценност. Как се случи вашето партньорство?

- Това също е една от хубавите случайности. Когато стана ясно, че разказите могат да бъдат издадени, мои приятели ми казаха: “Нямаше как да не издадеш книга. Толкова много си чел, че нямаше как и да не пропишеш.” Наистина много съм чел. И винаги съм си давал сметка, че книгите с картинки още от моето детство са онези, които винаги са били много по-привлекателни, отколкото книгите без картинки.

И си казах: “Ако ще издавам книга, и ако ще е първата, и ако ще съм на 60 години, е хубаво тази книга да е такава, каквато съм си представял и съм искал да бъде - книга с картинки.”

Веднага се сетих за Греди. Той е прекрасен художник, който рисува с невероятна лекота.

Греди Асса: Да, даже гласът на Виктор ме съпровождаше и имах чувството, че съм в разказите му.

Виктор Меламед: Помислих си, че за него няма да е никакъв проблем да илюстрира тези разкази. Обадих му се, казах му и той: “Виж какво, ще ти направя 5-6 илюстрации и една корица, не съм сигурен, че ще мога да илюстрирам всичките разкази, но ми ги дай аз да си избера.”

След десетина дни ми върна всичките разкази с илюстрации плюс корицата.

Греди Асса: Нарисувах илюстрациите към книгата на Виктор Меламед “Сънища”, защото не можех да заспя, преди да я прочета цялата. Честит рожден ден, Викторе!

- Защо илюстрациите са черно-бели? Нали част от разказите са за Тайланд - изключително цветна страна?

Греди Асса: Черно-белите илюстрации дават документалност, която отчита най-пълноценно времетрайността на случващото се. Емоцията е по-дълбока и кара читателя сам да оцвети историята.

В. М.: За мен са прекрасни, той е хванал точно каквото е нужно. Същността на една илюстрация е да подскаже на читателя, да подкрепи произведението и той е успял точно това да направи - именно да даде квинтесенцията на същността на разказа. От тази гледна точка аз съм му безкрайно благодарен и смятам, че до голяма степен, ако книгата се получи в този прекрасен художествен вид, голямата заслуга е на илюстрациите на Греди. Лаская се от мисълта да смятам, че и съдържанието също ще ви хареса. Но

ако не друго, поне

илюстрациите ще бъдат

на световно ниво

- Г-н Асса, какво ви вдъхнови за илюстрациите - историите в разказите, чувството, че го правите за приятел или нещо друго?

Греди Асса: Чувството, че го правя за приятел, а той няма претенция да си сложи шапката на писател, а споделя това, което е важно за него. Той успява да види усмивката на котката зад стената. Като чета, исках да не си измислям, а само да коментирам. Плетях и разплитах пуловера, като се стремях да не допускам бримка или възел.

- Как се запознахте двамата?

Греди Асса: Запознахме се в Созопол през лятото на 1981 г. и оттогава досега е безкрайно лято в нашите сърца. Толкова са много общите ни спомени и толкова са ми мили, че се надявам Виктор да напише друга книга, в която да разкаже за многобройните си приятели.

В. М.: Запозна ни неговата съпруга Жана, която аз познавах отпреди. Срещнахме се в центъра на Созопол, където и те, и аз бяхме да летуваме. Тя ме запознава с едно момче с ужасно къдрава коса, мургаво, с мустаци. Той подава ръка и казва нещо, което звучи като “Ахха”. Аз чувам “Хасан”. И викам: “Жана, Хасан ли се казва този човек?” А тя: “Какъв Хасан, бе, той е твой сънародник.”

Стана много весело. През тези 20 дни, които изкарахме в Созопол, бяхме почти неразделни. Това беше любов от пръв поглед между нас двамата, така се харесахме. Аз го придружавах навсякъде, той сядаше на едни камъни, на едни стобори и рисуваше с такава лекота. При него образът - така, както го вижда, вече е в ръката му. И да го предаде на хартия, за него не представляваше никакъв проблем.

- Как се рисува за човек, когото познавате отдавна?

Греди Асса: Трудно се рисува, когато познавате и лицевата страна, и хастара на тази дълго носена дреха, наречена приятелство. Повече от 30 години сме приятели и не е нужно всеки ден да се виждаме, за да знаем един за друг. Може би мислите правят тихия диалог между нас.

- Каква е разликата между рисуването на картина и илюстрация?

Греди Асса: Правил съм илюстрации още от студентските си години: разкази, корици на романи, илюстрации към стихосбирки.

Автор съм на корицата на

книга, публикувана

на немски език,

на един от най-изтъкнатите историци в света - проф. Йорн Рюзен.

Разликата между картина и илюстрация е огромна. Илюстрацията ме кара да спазвам правилата на текста и да дам моя коментар, без да нарушавам логиката на разказа. При картината е обратното - художникът само пише музиката, изпълнява я и дирижира - усилие, което помага да разбереш сам себе си.

- Кой първи прочете разказите ви, г-н Меламед?

- Моята съпруга Виктория и моят син Александър, но им давах само тези, които намирах за особено интересни. А първият читател на всичките ми разкази е Толя Радева, която е дългогодишен журналист, работеше в БТА, в списание “ЛИК”, преводач е от италиански и от френски, превела е повечето от нещата на Умберто Еко. Тя е изключително обективна и праволинейна като редактор. Ако нещо не ѝ хареса, ще намери начин да ми каже съвсем достойно и отговорно. Винаги в такива моменти се сещам за онази история с Бърнард Шоу, в която един млад писател му занесъл свои произведения и помолил той да ги оцени. Минават 2-3 седмици, отговор няма и тогава младежът пак си позволил да го обезпокои. Шоу му казал: “О, млади момко, все още не сте станал Бърнард Шоу, за да публикувате такива глупости”.

Все си казвах, че някой ще дойде и ще ми го каже това и на мен, само с тази разлика, че аз няма да съм младият момък, а ще съм дядо на двама внуци. Бях готов да приема всяка критика и всяка присъда. Но Толя беше толкова възхитена и според мен никак непресторено.

Нещо повече. Тъй като тя има и ученици - чужденци, които учи на български език, каза, че си е позволила няколко от моите разкази да ги ползва в нейния учебен процес. Което много ме поласка и това вече ми даде самочувствието да ангажирам издателството.

- Казахте, че това е първата ви книга, но всъщност преди време издавате детска книжка.

- Нека кажем, че това е първата белетристична книга. Защото наистина първата ми книга е свързана с раждането на моите внуци и с първите 7 години, които минаха пред моите очи - 7 години за големия Виктор, 4 години за малкия Александър. Те толкова ме заредиха и провокираха с тази своя внучешка сладост, че аз прописах детски стихотворения. Напълних една книга - “Стаята с играчките”, така, както техните родители им бяха осигурили стая, пълна с играчки.

Това издание е по-скоро самиздат, макар че е отпечатано от “Орбел”. Книжката също е прекрасно полиграфически издържана, защото има илюстрации на друг мой приятел художник - Калин Николов. Той е ученик на Борис Димовски и беше много близък с Радой Ралин. Преподавател е в Художествената академия. Илюстрациите са цветни, с водни бои, акварел и също са много красиви.

- Как реагираха внуците ви на книжката?

- Наистина много ѝ се радват и до ден днешен я разглеждат. Виктор знае по-голямата част от стихотворенията наизуст.

- Как се гледат внуци? Толкова ли е хубаво, както всички баби и дядовци разказват?

- Като втори тотошанс е. Всичко, което си изпуснал или смяташ, че си направил погрешно със своето дете, се опитваш да поправиш и да промениш в отношението към внуците. Затова толкова често любовта между баба и дядо и внуци е съвършено различна и не може да се обясни по нормален начин. Това е втори тотошанс, защото имаш възможност, ако досега си бил в Б група, да влезеш в А група.

- Вие, г-н Асса, как се чувствате като татко на талантливо дете? Дъщеря ви Ина отдавна вече не е дъщерята на Греди Асса, а уверено върви по своя творчески път.

Греди Асса: Щастлив. Пътят е калдъръм, който всеки сам трябва да извърви с всички препятствия и премеждия. Мога само да ѝ пожелая: “На добър път, дъще!”.

- Как я насърчавахте да развива таланта си? Критикувате ли се градивно един друг вече като двама утвърдени автори?

- Много често, но с респект един към друг. Инстинктът и интуицията са само отправни точки към професионализма. В нея има сила, спокойствие и непримиримост, които я държат винаги в тонус. Последователността винаги дава резултати в това толкова необичайно поприще, каквото е модата.

- След като говорим за наследяването на таланта, вие от кого сте взели умението да пишете, г-н Меламед?

- В “Сънища” има два разказа, които са посветени на

моите два рода по

арменска и по

еврейска линия

Единият разказ се казва “Сватосване”, а другият - “У дома”. В книгата благодаря и на двата рода, които се оказаха широко скроени и много по-благородни и човечни, отколкото сме свикнали да мислим за отношенията между арменци и евреи.

И по двете линии отношението към изкуството и литературата е вървяло родово непрестанно. Моят баща беше дългогодишен журналист в телевизията, главен редактор на предаванията, свързани със здравето. Макар че не беше лекар, всички смятаха, че е такъв, защото знаеше много.

По еврейска линия сме роднини с Йоан и Милчо Левиеви, те са първи братовчеди на баща ми, с журналистката Йоана Левиева, която е дъщеря на Йоан, сме втори братовчеди.

По арменска линия имам роднини, които са много добри художници - в Америка, в Австралия, разпръснати са навсякъде по света.

Родовата памет съществува. Смисълът на живота е именно в това - ти трупаш опит, родова, генетична памет и това се предава на следващо ниво. Гледам сега моите внуци. Виктор много скоро ще може да пропише по-добре от мен, умее да се изразява, има отношение към живота. При това никой специално не се е занимавал с него, той си го носи.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Защо е важно чиновникът да знае и може

    Ако на някого му се стори странно, че бъдещите чиновници ще отговарят на тестове, с които да проверяват базовите им знания и умения, направо ще кажем - има защо.  Първо, защото ако днес българските ученици се препъват на дисциплината четене с разбиране, със сигурност утре, когато започнат работа, трудно ще схващат поставените им задачи.
  • Властелинът на професорите

    Последните научни открития на Иво Христов от БСП за подмолната информационна война на Холивуд срещу Русия ТРЯБВА ли задължително да си луд, или надрусан, за да откриваш закодирани послания на световната конспирация в класически произведения и филми? В “От местопрестъплението” все дават сюжети с мрачни, лабилни индивиди,