Сули Сеферов: Девизът ни в "Коньовица" беше: "Гладен легам, курназ ставам"

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7178529 www.24chasa.bg
Сули Сеферов до картината с Коньовичаря - главният герой в неговото творчество

 Роден е на 8 декември 1943 г. в София. Навършва 75 години

 Участва във всички национални и в много международни изложби в Канада, САЩ, Русия, Англия, Япония, Полша и др.

Специализира една година в Москва и три месеца в Париж

През 1992 г. е удостоен със званието “Кавалер на ордена за изкуство и литература” на Франция, заедно с Валери Петров

През 2018 г. е отличен с голямата награда “Золотая муза” на Русия за високи творчески постижения и принос в националната и славянската култура

Има един син и две внучки

Не искам да приличам на многото вманиачени,

комични и болезнено амбициозни нарциси.

Живея в мир с душата си, казва големият художник

- Какво детство имахте, г-н Сеферов?

- Родил съм се в бедния работнически квартал на София “Коньовица”. По това време София е тристахиляден град.

Декември 1943 г. е. Една от най-суровите зими. Войната е в разгара си. Баща ми е на фронта. Майка ми е вкъщи сама. Къщата е почти затрупана от сняг. Чешмата навън е замръзнала. Няма вода. Няма електричество.

Призори на 8 декември

майка ми ме ражда сама

В къщата са само кучето Облак и котаракът Арап. За късмет съседката баба Кана се е появила навреме и й помогнала.

Скоро настъпва прелом във войната. Но започват и бомбардировките над София от съюзническите сили. И както се полага на сиромасите, едно нещастие никога не е достатъчно. За зла участ военните складове (ГСМ) се намират много близо до крайния квартал. И естествено, те са основната мишена на американските и английските самолети, заедно с централната част на града. През първите следвоенни години растях в страхотен недоимък - купонна система и липса на всичко.

- Кога започнахте да рисувате?

- Рисувах постоянно (както повечето деца), с молив върху каквото ми падне. Трудно се намираше не само подходяща, а и всякаква хартия. Рисувах по гърбовете на семейните снимки, за което получавах често дърпане на уши, а и по-сериозни наказания.

- Какво рисувахте?

- Темата, която най-често присъстваше в “произведенията” ми, беше войната. За нея се говореше навсякъде. А и белезите от нея можеха да се видят навсякъде. Демобилизираните и завърналите се от фронта мъже разказваха понякога страховити истории. Всички бяха видимо уморени и изтощени, но щастливи, че са живи.

- Как ви приеха в Художествената гимназия? Какво рисувахте на приемния изпит?

- Гимназията беше току-що създадена и се помещаваше в стара двуетажна сграда от началото на миналия век, с дървени стъпала и гредоред. Намираше се точно срещу днешната голяма сграда на СБХ на ул. “Шипка” № 6, на мястото на сегашното североизточно крило на Софийския университет.

Изпитът беше постановка - натюрморт по рисуване с молив и натюрморт по живопис с акварел. Никога не бях ходил на подготвителни курсове по рисуване. Даже не знаех, че има такива. А повечето деца бяха ходили. Но това не е важно. Важното е, че успях да се класирам, значи съм се справил добре.

Вече бях ученик в първи курс на Художествената гимназия! Не можете да си представите с каква радост и възторг ходех на училище. Оттогава започна нов живот за мен. Заспивах с хубавата мисъл за утрешния ден в гимназията. Сутрин почти винаги пристигах преди още байчото да бие звънеца, въпреки че живеех най-далече.

- Кои са най-хубавите спомени от годините в Художествената гимназия? Как учехте, как се забавлявахте?

- Имах шанса да уча при учители и преподаватели - истински възрожденци. Може би най-хубавите ми спомени са от петте юношески години и съм много благодарен на съдбата за това.

Чудесни години сред приятели. Всички бяхме приятели. И учители, и ученици. Директор беше Дочо Байрамов. Години след това директор стана един чудесен човек - Владимир Пешев. Великолепен педагог, художник и приятел. Между него и нас нямаше никакви бариери. Държеше се с нас много приятелски и ние всички много го обичахме. Свиреше често на китара и пееше много хубаво заедно с нас, когато ходехме на практика.

Бях в класа на Пенка Попова. Запомнил съм я с цветистия и малко старовремски език. Например питаше: “Кое е твоето черчеве?” - вместо рамка. “Дайте ми едно стило” - вместо писалка. Или пък:

“Защо закъсня, да не би

да си изпуснал омнибуса?”

- вместо трамвая. Обичаше да ни разказва спомени от младите години на живота си. За срещите с интересни личности - художници, писатели, архитекти.

Любен Белмустаков ни преподаваше по история на изкуството. От него научихме повече, от колкото в академията. Рамаданов и Карев ни преподаваха по скулптура.

Петър Рамаданов беше френски възпитаник. Ходеше облечен само с кадифени сака и панталони и винаги преметнат шал. Не мога да забравя неговото “Поркуа така бе, джанъм?”. Поощряваше ме и искаше да стана скулптор. Но на мен не ми се искаше.

По графика ни учеха Никола Лилов и Марко Бехар. Преподаваха ни също Паров, Аръшев, Живка Енчева...” Мисля, че контактите с такива хора формираха у нас освен жаждата за познание и любов, човешки добродетели и скромност.

Гимназията беше приютила момчета и момичета от цялата страна. Имаше представители на всички националности, които живеят в България. Имаше десетина момчета бежанци от Гърция. Учех в един курс с Григорис Пампас. В гимназията бяха Михалис Гарудис, Панайотис Гуджемисис, Михалис Кивендидис, Дросос Андроцудис, Александрос (Сашо)... Незабравима атмосфера на толерантност и приятелство. Забавлявахме се, като свирехме на китари и акордеони. И пеехме песни - някакъв тогавашен ученически фолклор. До ден днешен помня тези песни.

- А помните ли книгите, които четяхте тогава?

- Много обичам книгите. И чета от много ранно детство. Спомням си за една Нова година, когато моят баща ми подари книгата “Капитан Немо” от Жул Верн. Бях в първо отделение ученик, но вече четях много добре. Прочетох я и оттогава никой не можеше да ме спре да чета.

Като ученик в Художествената гимназия се абонирах в една библиотека, която се намираше на ъгъла на улица “Веслец” и “Триадица”. В продължение на много години вземах книги от там. Нямах пари да си купувам, въпреки че и това се случваше понякога.

Библиотекарката, която работеше там, ме познаваше. Така прочетох целият Чехов (даже и пиесите му), всичко на Достоевски, Толстой, Тургенев... Цялата руска класика. Прочетох всички западноевропейски класици - от Виктор Юго, Зола, до Мопасан. Четенето за мен беше нещо, без което не можех.

Тогава прочетох и цялата българска класика. Изпитвах някаква жажда за знания и огромно възхищение пред великите творци. Един от най-големите български писатели Йордан Йовков съм убеден, че ми е повлиял по някакъв начин на моето скромно творчество.

- Кой ви подготви за Художествената академия?

- Влязох в академията без абсолютно никаква подготовка за изпита, тъй като по това време бях още войник в артилерийското поделение в Божурище, което трябваше да пази София от нахлуването на врага от запад. Пуснаха ме в отпуск за кандидатстването, мисля, че за около десет дни.

Кандидатствах за първа специалност “Живопис” и втора “Плакат”. Тогава беше задължително кандидатстване в две специалности. Класирах се и за двете. И то на второ място с много висока оценка. От толкова много кандидати.

- Какво щеше да стане с вас, ако не ви бяха приели в академията?

- Много странно, но бях много спокоен и сигурен, че ще вляза. Нямах чувството, че отивам на толкова важен изпит за мен. Даже не бях казал и на родителите си.

Но имах голям късмет,

че бях ученик на

проф. Илия Петров

Че попаднах в неговия курс.

Той ни научи да уважаваме занаята. Да не започваме да експериментираме като художници, без да сме овладели занаята и неговите задължителни правила. Спомените ми за моя проф. Илия Петров са за един много голям български художник с широк мироглед за света. Благороден и аристократичен. Толерантен. Хуманист. Мъдрите думи, които чувахме от него, бяха изпълнени с човечност и доброта. Казани без никаква приповдигнатост.

Привидно създаваше впечатление на суров и недостъпен, но зад това се криеше един много широко скроен, мъдър и добър човек. Няколко пъти ни е канил у дома си, където беше и ателието му. Разговаряхме за всичко. Бях впечатлен от огромната му библиотека.

- Какво беше отношението на проф. Илия Петров лично към вас?

- Струва ми се, че към мен беше малко по-добронамерен. Може би защото знаеше, че произхождам от бедно семейство и се грижех сам за себе си. Издържах се със стипендията, която получавах - 30 лева. В “Мензата”, където се хранехме всички, един купон беше 30 стотинки за първо, второ и трето. Хлябът без пари. Така че успявах някак си. Не исках да тежа на родителите си и затова полагах усилия да се справя с тези пари, които получавах.

Забравих да кажа, че още в началото на следването Илия Петров ни огледа и се спря на мен. Каза, че трябва да бъда отговорник на курса. Не ме смени до края на следването. Това беше голямо задължение за мен. Трябваше всяка нова постановка да поставям аз. Да избирам моделите, да ходя в склада да избирам драпериите. Всеки път се притеснявах дали ще одобри. Сега оценявам колко полезно е било всичко това за мен. За формирането ми като човек и художник. Затова ще кажа, че съм бил късметлия и че аз съм щастливият мъж от квартал “Коньовица”.

Да не забравя да кажа и това: въпреки големия авторитет и влияние, което имаше върху нас, Илия Петров не ни направи негови подражатели, както някои други професори. Всички тръгнахме по свой различен път. Теофан Сокеров, Мичи Буюклийски, Радко Мурзов, моя милост.

- Какво значи да си коньовичар?

- Да живееш години в недоимък и мизерия. Хронична бедност. И да не осъзнаваш това въобще, защото всички около теб живеят по същия начин. Еднакво бедни. Сега разбирам, че човек може да преживее всичко. Не е толкова страшно. Оттогава знам, че трябва да бъдеш благодарен за така наречените малки, обикновени неща, затова, че близките ти хора са до теб. Че злобата, завистта и омразата са много далеч от теб. Че живееш в хармония със себе си.

Тогава човек ще се почувства щастлив и ще стане по-добър, ще изпита истинска радост и възторг от живота. Благодарен съм на съдбата затова, че съм се родил и израснал в този беден работнически квартал. Между бедни и честни хора!

Спомените ми от тогава са много силни. “Коньовица” беше роден квартал не само на мен, а и на родителите ми и многобройните ми лели по майчина линия. Където кварталната солидарност беше задължителна. Коньовичар беше титла за горделивите бедняци, които живееха там. С оръфани сака и кърпени панталони, но с лъснати до блясък чепици и сресани и зализани с вода алаброси. Жените бяха задължително скромни и правеха всичко възможно, за да бъдат по-невидими. Не е случаен девизът на коньовичарите: “Гладен легам - курназ ставам!”

- Какво е рисуването за вас днес?

- Рисуването е моето убежище! Ходя всеки ден в ателието си. Там са моят “Парнас” и моята “Аркадия”. Мисля, че съм щастлив и заради това, че никога не съм се вземал на сериозно за нищо и по никакъв повод. Освободил съм душата си. Не искам да приличам на многото вманиачени, комични и болезнено амбициозни нарциси. Искам хората да ме запомнят повече като човек и после може би, като художник. Старая се да живея в хармония със себе си и да имам чиста съвест.

- Как ще отпразнувате своя 75-годишен юбилей?

- Този път съм решил да празнувам само със семейството си.

Аз съм щастливият

безсребърник

от “Коньовица”

Горд и щастлив съм, че не съм като тях. Въпреки че съм самотник сред заобикалящите ме корумпирани, алчни, лицемерни и сребролюбци, заели високи постове в държавата и обществото ни. Хора без морал ни учат на морал!

Чувствам се свободен и щастлив, че никога не съм бил част от никакви “кръгове”, “кръгове плюс”, “квадрати” или “обръчи”.

Не ходя на “светски събития”, за да не се срещам с хора с лоша енергия. Много хора не знаят колко добре се чувства човек, който е освободил душата си от мръсотията.

Много омърсяващо за мен е да бъда на места, където са тези хора. От доста години избягвам да съм между тях и да се спъвам и пречкам в краката им. Те са част от всички, които тридесет години (повече от четвърт век) ни ограбват.

Ограбиха и душите на хората. Оставиха ги да живеят в свят без морал, без добродетели, без справедливост. Дадоха шанс само на тези с престъпно мислене. Съзнателно държат хората бедни и неграмотни, защото такива хора много лесно се манипулират и управляват!

Де гиди лицемери не искам да имам нищо общо с вас!

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Дългата чиновническа дрямка ражда кошмари

    Прокуратурата дава на съд 6-има чиновници от Агенция “Пътна инфраструктура” за смъртта на жена, ударена от паднала лампа в тунела “Ечемишка”. Добре е, че обвинението е стигнало до отговорните за тази нелепа трагедия, сега очакваме магистратите да постановят справедлива присъда. Каквито и наказания обаче да обяви съдът, те няма върнат жената,
  • Европа мисли до 2021 г. за блокчейн вот

    Има срив в доверието към гласуването на избори по нови технологии ДОКАТО у нас дебатирахме как да гласуваме, по света големият ентусиазъм за електронното гласуване от 2015-а изчезна. Факт е, че в момента в Европа машинно гласуване няма, а дистанционно електронно гласуване има на две места - в Република Естония и в Конфедерация Швейцария за три