Защо Макрон стана Микрон

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7199130 www.24chasa.bg

Схемата е френска, поуката - общочовешка

Бунтът на жълтите жилетки срина френския президент Макрон до 18 процента одобрение, но свободното падане тепърва започва. Преди него Франсоа Оланд стигна до 4 процента. Дали Макрон няма да го докара до 0 (нула)?

Нищо чудно. Колкото и да е перфектен, Макрон има един голям фабричен дефект – той не е легитимен. Де юре той бе избран, но де факто дойде на власт със схема, която намирисва на държавен преврат.

Французите

вече го

разконспирираха

и оттук нататък управлението му ще е като пързаляне върху керемиди по гол задник. И този сюжет е много поучителен за всеки, който се интересува от премеждията на демокрацията.

Навсякъде в демокрациите елитът манипулира избирателя, но “проектът Макрон” е шедьовър. Както знаем, повечето французи си харесват социалната държава, а елитът няма търпение да я демонтира. Французинът е националист, а елитът е глобалист. И неизбежно в един момент френските партии започнаха да му пречат. Затова миналата година елитът прибягна до схема, която взривява цялата партийна система и от суматохата възникна рицар на бял кон – Макрон.

Както във всички демокрации, партийната система във Франция е двуполюсна – водещите са социалистите и републиканците, а около тях гравитират десетина по-малки партии. И ако през 2012 г. двамата кандидати за президент от социалисти и републиканци на първия тур спечелиха общо 56 на сто от електората, през 2017 г. те се сгромолясаха до 26 процента общо за двамата. И нито един от тях не стигна до втория тур.

Същото стана и на парламентарните избори месец по-късно. В предишния парламент двете водещи партии заедно с партньорите си имаха 560 мандата (от общо 577), а в днешния имат едва 181. Два-три точни удара и френската партийна система легна в нокаут.

Най-много катастрофираха социалистите. Те имаха 280 мандата в долния парламент, а останаха с едва 30. Зарязан от всички видни съпартийци, техният кандидат за президент успя да докара едва 6 процента.

Коментаторите отдадоха тази катастрофа на “разочарованието на избирателя от традиционните политици и партии”. То е все едно да ти откраднат автомобила и полицията да ти каже, че вятърът го е отнесъл. Разочарование винаги е имало. Но чак такава манипулация – никога.

Три месеца преди изборите анкетите сочеха, че кандидатът на републиканците Франсоа Фийон печели гарантирано. Тогава

хората на

президента Оланд

извадиха компромат, че като министър в миналото Фийон е плащал на жена си Пенелопе огромна заплата, без да работи. И когато гръмна “Пенелопегейт”, републиканците вече не можеха да сменят кандидата си. Всичко бе изчислено.

Така републиканската партия бе елиминирана, а социалистическата вече бе кастрирана от своя романтичен нерез, президента Оланд.

 Когато разбра, че няма шанс за втори мандат, той реши да прехвърли левия електорат на своето дясно протеже, Макрон. Много меко е да се каже, че в този момент соцпартията се беше вмирисала откъм главата. Най-силният й кандидат за президент през 2012 г. бе шефът на МВФ Строс-Кан, но той бе арестуван в Ню Йорк за сексуална атака срещу камериерка. После бе съден за сутеньорство. На неговото място бе издигнат Франсоа Оланд, социалист от кариерата, който не бе чак такъв сексуален хищник, а по-скоро романтик.

Цели 30 години той живя в безбрачно съжителство с друг виден социалист – Сеголен Роаял. Заедно родиха 4 деца. И се получи така, че през 2007 г. кандидат за президент от социалистите бе Сеголен, а през 2012 – Оланд, все изпод един юрган.

През 2007 г. Оланд се раздели със Сеголен, за да се ожени романтически за журналистката Валери Трирвильор. През 2014 той се раздели и с нея заради една актриса. Дотук цветя и рози, любовта е над всичко, но пък зарязаната Трирвильор издаде мемоари. В тях разкри, че Оланд е лицемер – уж говори срещу богаташите, а всъщност презира бедните и ги ненавижда. Сиреч тайно кръшка и на социалистическата идея.

Естествено, Оланд отрече, но като президент го доказа. Преди изборите той обеща 60 леви реформи, но след изборите продължи десните реформи на републиканеца Саркози, а за маша използва младия и енергичен Еманюел Макрон.

Преди да стане политик,

Макрон натрупа милиони

като инвестиционен банкер в системата на Ротшилд. Но ротшилдовците решиха, че има талант за много повече от далаверите и лихварството. През 2012 той бе изваден от банката и внедрен на ръководно място в кабинета на президента Оланд. През 2014 г. Оланд го назначи министър на икономиката в правителството на Манюел Валс. Там Макрон веднага предприе десни неолиберални реформи – приватизация на обществените услуги, дерегулация на банките, атака срещу профсъюзите, опити да отмени данъка върху богатството и така нататък. Народът още тогава излезе на улиците, но гневът се насочи към президента и премиера, а Макрон мина някак между капките.

Щом стана министър, той създаде движение “Младежи за Макрон” и бързо го превърна в солидна организация от хиляди добре финансирани активисти. После го трансформира в новото политическо движение En Marche (напред), отворено за всички млади хора с прогресивни разбирания – тоест десни неолиберали. Под социалистическия чадър се раждаше капиталистическа партия, но това не разтревожи нито Оланд, нито Валс. И чак когато изборите възникнаха на хоризонта, Макрон напусна правителството на социалистите и обяви, че се кандидатира за президент от новата си партия.

Тук прескачам темата за неговата елегантна визия, изключително професионалната му кампания, жената, дебатите, финасирането и елитните неформални кръгове. Това е друг сюжет. Уникалното тук е предателството на социалистическите лидери. Те решиха, че техният собствен партиен кандидат е твърде ляв. Затова му обърнаха гръб и застанаха зад вече доказания душманин на социалната държава - Макрон!

Президентът Оланд го подкрепи сдържано, но премиерът Валс се яви до него на трибуната и дори подаде молба за новата партия. До Макрон се нареди и Сеголен Роаял, бившата на Оланд. Ако си потомствен социалист и вярваш на лидерите, как да не гласуваш за Макрон?

Така новият френски президент се роди от предателството на левия елит.

Той кукувиче яйце в чуждо гнездо.

Подменено в родилния дом бебе

В общи линии подобни, но по-скромни грехове имат повечето европейски социалдемокрации, обединени под чадъра на ПЕС. И у нас лявата партия извъртя някои знакови предателства, но чак такава схема е далеч над интелектуалните й възможности. То е ясно, че в игрите на демокрация французите ни водят с няколко века.

Обаче, както видяхме при управлението на Орешарски, тези схеми са като настъпени тиранти. Те се обтягат, обтягат и накрая те плясват по главата. Поуката от схемата с Макрон е, че електоратът трябва да се будалка умерено. Той трябва да се гали по косъма, а не срещу косъма. Да се правиш на социалист, е тънко изкуство, то не е като играта лява ръка - десен джоб. Ляв мигач - десен завой е рецептата за катастрофа.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Учителите са по-важни от нова апаратура

    Идеята само болниците, които имат модерна и нова апаратура, да могат да обучават специализанти и студенти по медицина, по принцип е добра. Защото няма как бъдещите лекари да станат добри, ако не са виждали модерните апарати, на които им предстои да работят в практиката си утре. А и няма как да бъдат конкурентни на онези свои колеги