Проф. Ивайло Знеполски: Излизаме от 2018 г., макар и с малко, но по-богати

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7218936 www.24chasa.bg

Роден в София през 1940 г. Завършва философия в СУ

Доктор по изкуствознание и доктор на философските науки

Професор във Философския факултет на СУ (1984), ръководител на катедрата по история и теория на културата на Философския факултет на СУ (1991–2003)

28.11.2004 г. Умберто Еко и проф. Ивайло Знеполски по време на конференцията "Европейска културна идентичност" в София

Гост-професор във Висшето училище по социални науки в Париж (1997–1999) и в университета “Монтескьо” в Бордо (2001)

Проф. Знеполски с проф. Георги Каприев (вляво) и Йордан Евтимов

От 2005 г. ръководи Института за изследване на близкото минало

С писателя Георги Господинов

Проф. Знеполски поздравява акад. Антон Дончев по случай рождения му ден

Намираме се в точка на стабилна нестабилност

или нестабилна стабилност.

Но е нереалистично да скочим в някаква

ера на всеобщоблагосъстояние,

веднъж вече опитахме

- Бихте ли направили кратка равносметка на случилото се в държавата ни през 2018 г., проф. Знеполски?

- В икономически план годината беше успешна, излизаме от нея с малко, но по-богати. В социален план основната тенденция на развитието ни се запазва - това е разделението между една немалка социално “неподвижна” част, трайно бедните възрастни или неквалифицираните млади, които остават извън общата тенденция, и една постепенно нарастваща “мобилна” и активна прослойка от млади, образовани и инициативни хора.

- По какво съдите за тези си твърдения?

- Това се вижда по новите коли, керваните, пътуващи в посока чужбина по време на уикендите, магазините и дори начина на обличане. Забелязва се и положителна промяна в политиките и чувствата на солидарност. Картина на фона на много проблеми и много очаквания. Но е нереалистично да скочим в някаква ера на всеобщо благосъстояние, веднъж вече се опитахме.

Усеща се остра нужда

от промени в социалната

политика

и преразпределението на ресурса, но липсват достатъчно разумни предложения, а и консенсус между различните играчи.

Всичко това - на фона на нелогично изострени политически страсти и пълна липса на политически диалог. Населението пребивава в лоша и нестимулираща политическа среда, нравите се развращават, нетолерантността се увеличава, релативността размива всички контури.

- На какво отдавате всичко това?

- Може да отдадем това на незрялата ни демокрация и трудностите по пътя, но нещата се усложняват от факта, че самият модел за демокрацията в света се огъва под натиска на мощни сили - глобализацията, социалните мрежи, потоците мигранти, фрагментирането на политическото поле, новия активизъм под знака на анархизъм, антикапитализъм и склонност към насилие...

Популизмът, национализмът и демагогията са отговор на тези трудности. На дневен ред е нова спирала във флирта с “народните маси”. В резултат на всички тези фактори се намираме в точка на стабилна нестабилност или нестабилна стабилност. А това означава, че всички предвиждания са рисковани, тъй като прогнозите за политическата ситуация са по-несигурни и от прогнозите за времето.

- Г-н Знеполски, вие сте философ, културолог, изкуствовед и филмов критик, университетски преподавател и политик. В коя от тези битности се чувствате най-добре и най-силен?

- Наистина в моя живот съм се интересувал от различни неща, но винаги водещият ми мотив е бил интересът към процесите в обществения живот и живота на идеите. Големият проблем пред хората, занимаващи се с хуманитарни науки, е по какъв път да поемат - дали да останат тесни специалисти, цял живот дълбаещи в една област, или да се отворят към разнообразието на света и на проблемите, да дадат простор на своето любопитство.

Има достатъчно добри примери и за двата пътя. Тласкан и от външни обстоятелства, които тук не е мястото да коментирам, аз тръгнах по втория път, имайки ясно съзнание и за недостатъците му: постоянната промяна на областите пречи да имаш истинска научна среда. Тъкмо когато си започнал да ставаш част от някаква общност, става така, че сякаш я загърбваш и се превръщаш или в предател, или в отлъчен.

- Но тази позиция няма ли и своите плюсове?

- Има. Преминаването през много сфери предпазва от рутина, разширява хоризонта, изостря сетивата и най-вече помага за обогатяване на инструментите на научното изследване. Това ми помогна да развия техниката си за интерпретация на различни културни, социални или исторически практики.

Мога да кажа, че във всяка от изброените от вас области - а мисля, че и някои пропускате - съм се чувствал сравнително добре, тъй като съм й се посвещавал напълно. Никога, с много малко изключения, не съм работил в две дисциплини едновременно. Нещата се случваха не едновременно, а по-скоро последователно.

Преминал съм през периоди на филмов критик и теоретик, на културолог и семиотик, на изследовател на медиите и интелектуалците, на различни аспекти на прехода и методология на хуманитарните изследвания и накрая период на историк на съвременността.

За мен заниманията ми с кино бяха едно отлъчване от философската повинност на времето, но и емоционално наситен период. Ролан Барт отбелязва, че киното е проективно изкуство, ето защо децата и киноманите предпочитали първия ред на киносалона - така буквално залепвали за екрана и се пренасяли във филмовата фикция. Но не можеш да останеш вечно млад. Така възрастовата промяна, политическата промяна, а промяната и на самото кино след 1990 г. ме насочиха в други посоки.

- В какви посоки?

- Последният период започна с ангажиментите ми в Института за изследване на близкото минало от 2005-а, та до днес. И макар предишните ми занимания да са привидно занемарени, нищо натрупано от тях не е изчезнало, а се е акумулирало.

Престоят ми в института се осмисля от написването на няколко книги, на които държа - “Българският комунизъм”, “Как се променят нещата” и “Историкът и множественото минало”. Успоредно с водената от мен

поредица “Минало

несвършено”, която

вече наброява 37 тома

В публикациите на института се стремяхме, доколкото е възможно, да отговорим на потребностите на хората, предоставяйки им една богата информация за времето на комунизма. Но това не означава, че през този период съм бил най-щастлив.

- В най-новата си книга “История за личности и буболечки” Кеворк Кеворкян пише, че не познава човек на изкуството, който “да се е отъркал в политиката и да е излязъл невредим от това скверно занимание”. При вас как е - бяхте министър на културата в правителството на проф. Любен Беров и след това в служебния кабинет на Ренета Инджова?

- Не бих нарекъл политиката “скверно занимание”, тя е единственият механизъм за регулиране на процесите в обществото и решаване на неговите проблеми. Което не значи, че няма скверни хора в политиката.

Понякога, какъвто е случаят с прословутия български “преход”, те количествено прекалено бият на очи, но далеч невинаги причината е изцяло в тяхната корумпираност или интригантство. Много идва от наследената от комунизма ниска политическа култура, от манталитета на затвореното общество, от закъснялото развитие, от непознаването на света и добрите практики, от недостатъчната образованост...

Сумарно - от изкривени представи за демокрацията и капитализма. Улегналите западни демокрация са шлайфали своята формула няколко столетия и пак имат проблеми. Трябва ни време...

- Нека се върнем към хората на изкуството в политиката...

- Да... Ако някои са излезли огорчени от политиката, то е преди всичко по-тяхна вина, едва ли мястото им е било в нея.

Да правиш политика,

предполага много

компетентности,

пълна отдаденост и готовност за постоянни битки.

Трябва да забравиш, че си актьор, режисьор или професор. Аз самият, макар и да влязох подготвен в Министерството на културата, също съм претърпявал разочарования, но излязох донякъде невредим, а и донякъде удовлетворен. Преди това имах опит като критик, а и в специалност “Културология” години наред се бях занимавал с културни практики и културна политика, познавах водещите европейски културни политики.

- Какъв беше мотивът ви да влезете в тази област?

- Мотивът ми да вляза в администрацията беше да променя нещо във формите на организация и подкрепа на културната система. Не мога да кажа, че бях неразбран, но получавах откази да бъда подкрепен и отляво, и отдясно.

Политическото острастяване замъглява умовете и пречи за реализирането на всяка добра идея, която не идва от “нашата” партия. Не направих всичко, което можеше да се направи. Все пак, въпреки реставраторските настроения на някои от следващите министри, много нещо от реформата, която осъществих с помощта на своя екип, остана: някои от центровете по изкуствата, финансирането на проекти, отворените театрални сцени, помощта за издаването на книги, статутът на националните културни институти... Да не забравя и предотвратяването Киноцентърът и прилежащата територия да бъдат реституирани по един неясен начин и разкъсани на строителни парцели.

- Вие сте един от създателите на Института за изследване на близкото минало. В предишен наш разговор споделихте, че нямате подкрепа и финансиране от държавата. Разреши ли се този проблем?

- Институтът е гражданска инициатива, работеща на базата на проекти, създадена да запълни една празнина от първите двадесетина години след промяната, и която официалните институции съзнателно или несъзнателно не виждаха. Ние бяхме единствената страна от Източна Европа, която не бе създала държавно подкрепяно научно звено за изследване на периода на комунизма.

Вече 13 години ситуацията

не се е променила

Единствено у нас не бе създаден и музей за времето на комуни«зма.

Не е имало случай институтът като организация да бъде потърсен за консултация по един или друг въпрос, включително и по учебните програми, засягащи периода. Що се отнася до подкрепата, ако имате предвид финансиране по линията на Фонда за научни изследвания, ситуацията също не се е променила. Впрочем чували ли сте за проблемите около този фонд? Неговите процедури са по-секретни и от военни операции.

- И въпреки това какво най-важно направи институтът през 2018 г.?

- Една успешна година от гледна точка на изследователския процес и издателската ни дейност. Успяхме да постигнем разширяване на профила на изследванията. В първите години от нашата работа имахме за основна задача да разчистим всички насъбрали се злоупотреби, недоразумения и митове около събитийната и политическата история на комунистическия период, около природата на режима, около идеологията и нейната употреба...

Бяха изследвани основни институции и сфери: комунистическата партия, Държавна сигурност, лагерите, профсъюзите, Университетът, църквата, икономиката и цикличните й кризи, колективизацията и селското стопанство...

В един следващ момент вниманието ни беше насочено към всекидневния живот и обикновените хора, към проблемите на паметта, към травмите от преживяното. Като успоредно с всичко това трябваше да изясняваме и разработваме методологията на историческото изследване, тъй като методологията на историографията през комунизма се изчерпваше с чисто позитивисткия подход.

През 2018 г. станаха видими резултатите от поредното разширяване и задълбочаване на проблематиката на института. Подготвихме за печат 5 книги (3 от тях вече са по книжарниците, а останалите 2 чакат реда си в печатницата), които са посветени на

проблеми от

комунистическото

всекидневие през темите:

потреблението, рекламата и модата, авариите и катастрофите, съпътстващи социалистическата индустриализация, профсъюзите на учителите и строителите, творческите съюзи, “Балкантурист” и масовия туризъм...

- Разбрах, че английското издателство “Рътлидж” отпечатва книгата “България по времето на комунизма”. Как успяхте да пробиете в едно от най-големите световни издателства?

- Ако можем да говорим за успех на годината, то това е нашият най-голям успех, тъй като изнесохме българската история на международната научна сцена. Удовлетворени сме, че за първи път извоювахме правото българи да разказват за историята на България, и то за толкова важен и актуален период, който е ключов и за разбирането на настоящето.

И още нещо - публикацията е осъществена без обичайната за подобни случаи подкрепа от държавата или от европейските програми за културно разнообразие. Книгата е резултат на години труд и обединява достиженията на института в отделните сфери в обща картина.

Ето защо “България по времето на комунизма” представлява колективна монография, която под мое ръководството и общата редакция е осъществена от седем от най-утвърдените изследователи на този исторически период в съответните области: Михаил Груев, Даниел Вачков, Мартин Иванов, Иван Еленков, Момчил Методиев, Пламен Дойнов и Ивайло Знеполски.

Книгата предстои да излезе на пазара и да получи своята оценка в медиите и специализираната периодика, но

първите отзиви за нея

вече са известни

в лицето на двамата вътрешни рецензенти на издателството, специалисти по проблемите на Източна Европа и Съветския съюз.

И за да отговоря на въпроса ви как стана така, че такова реномирано англо-американско издателство е приело да публикува нашата книга, ще си позволя да приведа две оценки от вътрешните рецензенти:

“Българските автори, изглежда, притежават по-задълбочено знание и разбиране на темата, отколкото техните западни колеги. От тази книга научих много повече, отколкото от редица западни разкази за България по времето на комунизма.”

“Книгата е поглъщащо и осветляващо четиво, което притежава дълбочина и детайли, свързани с България от времето на комунизма, на които не сме попадали дори и при най-добрите текстове от западни автори. В сравнение с повечето наративни истории на страните от този регион и период тя съдържа в по-голяма степен обсъждане на концептуални и методологически въпроси.”

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Добре е, че махат един абсурд в НПК

    В наказателния процес има много ненужни, понякога абсурдни формалности, които компрометират и обезсмислят правосъдието, което трябва да е бързо и справедливо. Един такъв абсурд ще бъде премахнат в петък, когато влизат в сила промени в НПК. Надали може да се счита за нормално от май м.г. прокурорите да четат 5 хил.
  • Защо арабите - 5% от населението на света, са половината от бежанците

    Петродоларовите икономики вече не изглеждат толкова впечатляващи РЕДИЦА промени настъпиха в арабския регион през изминалите десетилетия, за съжаление, не с положителен знак. Днес петродоларовите икономики, които доскоро се къпеха в златен дъжд, заделяйки огромни средства за инфраструктурни проекти, не изглеждат вече така впечатляващи.