Петте години след Крим направиха Русия по-силна

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7348680 www.24chasa.bg
Путин лично подкара първия камион КАМАЗ по построения Кримски мост. Снимка РОЙТЕРС

Преди пет години, след присъединяването на Крим към Русия, започна открито противопоставяне между страната ни и Запада. Назрявало и преди тогавашните събития, след "руската пролет" то просто изби навън. Най-видимата форма на конфликта е санкционната война; в основата на всичко обаче лежи геополитическият, дори цивилизационен конфликт между Русия и Запада. Какво показаха изтеклите пет години?

Веднага след връщането на Крим в Русия Западът наложи на страната ни разнообразни санкции: лични - срещу редица военни и политици, и икономически. Последваха наши ответни санкции, после западните бяха допълвани и разширявани - и към днешна дата вече са стабилен фон на отношенията ни с Европа и САЩ.

Отначало либералите у нас се блазнеха от надеждата, че конфронтационният период няма да трае дълго - по един или друг начин всичко ще се уталожи и ще тръгне, както преди. Някои смятаха това да се постигне чрез руски отстъпки пред Запада, при все че никак не бе ясно защо да ги правят Путин и народът; други се надяваха Западът да схване колко е безперспективен натискът върху Русия и да мине към смекчаване на санкциите. Не стана нито едното, нито другото. Защото санкциите са само форма, а Крим и Донбас са само предлог (стига да погледнем как в САЩ темата за "руска намеса" в Украйна плавно се смени с темата за "руска намеса" в американските избори).

Събитията, започнали преди пет години, бяха предопределени дълго време преди Майдана и бягството на Янукович от Киев. И няма да приключат с крах за Украйна. А с крах на Запада - с разпадане на единния блок, включващ САЩ и Европа. Който ще се разпадне съвсем не заради конфронтацията с Русия, но и тя ще допринесе за ускоряване на процеса.

Малцина днес помнят, че конфронтацията със САЩ не тръгна от февруари-март 2014 г. Тя набираше обороти от 2011 г. - от "арабската пролет" и решението на Путин да се върне в Кремъл, сиреч да се кандидатира пак за президент. САЩ - заради съветите на "борците с режима" у нас, вече бяха повярвали, че той няма да е сред кандидатите. Путин бе неудобен за Щатите и с оглед плановете за създаване на Евразийски съюз, означаващи реинтеграция на постсъветското пространство, както се посочваше открито.

Затова активната роля на американците в протестите на Блатния площад не бе случайна, при все че изглеждаше странно сериозната им надежда "московските вълнения" да успеят. Завърнал се в Кремъл, Путин започна национализация на елита*. Освен това сложи бариери пред англосаксонската "мека сила" - ограничи възможността за влияние върху руската политика и общество чрез неправителствени сдружения.

Същевременно през 2012-2013 г. Путин все още поддържаше отношения с Вашингтон, редовно - макар и рядко, се срещаше с Обама. Но още през лятото на 2013 г. Щатите пропуснаха два много болезнени удара. Първият бе Сирия, вторият - Сноудън. Ударите не дойдоха от Путин - той само се възползва от ситуацията и грешките на самите САЩ.

Обама сам се натика в задънена улица със заплахите да удари Сирия, ако се използват химически оръжия, а щом бе режисирано подобно "използване", се изплаши да не отвори кутията на Пандора. Путин му помогна да не се изложи съвсем (в самите САЩ) - ударът по Сирия бе отменен срещу извозване на сирийските запаси от химически оръжия. Обама и американците обаче не останаха благодарни на Путин, защото бездруго се изложиха пред близкоизточните си съюзници, най-вече пред саудитците.

Историята със Сноудън изостри нещата. Москва подслони избягалия американски агент и хич не скланяше да го предаде на Вашингтон. С което директно предизвика Обама - но Путин отново не бе инициатор, само се възползва от възможността. Двете събития - практически едновременни, бяха същинската точка, маркирала срива в отношенията между двете страни. Дори изобщо да не бе последвала Украйна, след събитията от август-септември САЩ и Русия окончателно излязоха на конфликтната пътека.

Украйна обаче се случи - отначало Путин я обърна от Запада към Изтока, като убеди Янукович да забави подписа си за асоцииране с ЕС, а после Западът помете Янукович чрез Майдана и я обърна в обратна посока, и то в твърдо антируска форма. Русия нямаше как да наблюдава мълчешком - Западът демонстрира, че няма да допусне никакъв Евразийски съюз и изобщо не се кани да признава никакви национални интереси на Москва в пространството на историческа, голяма Русия.

Ние отвърнахме с Крим. Тогава вече конфронтацията между Запада и Русия доби форма на санкции и остри обвинения. Тъкмо тогава Щатите открито минаха към политика за възпиране на Русия. Със съответната риторика - да я "изолират", "накажат", "накарат", "да й дадат урок", и с обидните забележки, че е "регионална сила". Опитът да ни изолират остана безплоден, англосаксонците само показаха, че могат да контролират единствено Европа. Дори страни, следващи орбитата на САЩ, като Япония и Южна Корея, не се присъединиха всъщност към санкционния режим. Русия пък започна отдавна замисляния си завой на Изток - сближаването с Китай и страни от незападния свят. Без март 2014 г. щеше да стане същото, просто малко по-бавно и без да бие на очи.

Стремежът да се накаже Русия допринесе впрочем да се ускори и деконструкцията на еднополюсния свят - всички не само се увериха, че Щатите далеч не са всесилни, но взеха да влагат и повече усилия, градейки нова архитектура на световното устройство, постамериканско и постзападно. Говорим не само за пълзящата дедоларизация, но и за множеството хоризонтални, двустранни и многостранни линии и връзки, създавани през всичките тези години без Америка и заобикалящи Америка.

Та нали за Русия не са враг Щатите като такива, а глобалисткият атлантически елит, използващ и самата Америка в свой интерес. Чудесно доказателство бе победата на Доналд Тръмп - на власт в САЩ дойде човек, станал за мондиалистите враг, сравним със самия Путин.

Изобщо през петте години след Крим се случиха редица знакови събития, потвърдили колко закономерен бе март 2014 г. Ще споменем не само избирането на Тръмп и последвалия вътрешнополитически смут в САЩ, но и Брекзита - най-ярка проява на кризата в Евросъюза, и руската операция в Сирия, обърнала с лице към нас Близкия изток и увеличила в крайна сметка бездруго нарасналата геополитическа тежест на Русия.

Но американският смут и кризата в ЕС не са последици от Крим или от конфронтацията с Русия - а просто поредните, съвсем логични, предопределени фази от задълбочаващата се криза на Запада (също и като единно цяло) и на градения от него модел за глобализация. В най-близките години ще видим още много "жалони" и всички те ще водят света във вярната, в нужната за нас посока. Към изграждането на нов, многополюсен свят, който с право ще може да бъде наречен не само постамерикански, но и посткримски.

* Курс, който включваше директива всички изнесени от Русия активи на елита в чужбина да се върнат в страната (БТА)

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Кой трябва да поддържа гробищата

    Някъде нещо много се е изкривило в отношението на живите към мъртвите, щом едва сега на дневен ред идва въпросът кой да поддържа гробищните паркове. А още на първо четене е ясно - това трябва да е работа на общината. Да, близките трябва да се грижат за гробовете на своите роднини, но в днешно време това е особено затруднено заради миграцията на
  • Мотиви за нова конституция за по-добра България

    Обикновено НС може да я направи в края на мандата си, после Велико да я приеме и да продължи като обикновено За 30 г. демократични промени в България се проявиха заложени в конституцията противоречия, които доведоха до противопоставяне на институциите, а не до тяхното взаимодействие. А институционалното взаимодействие трябва да е принцип в