Никола Динев, борец: Пенсията ми е 218,11 лв., а само лекарствата - 211 евро

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7374991 www.24chasa.bg
Никола Динев отнесе в Испания новоиздадената книга "Българската спортна слава", в която има редове и за неговите успехи на тепиха. СНИМКА: Ваньо Стоилов

Кралят на Швеция Карл XVI Густав ми каза, че винаги съм добре дошъл в страната му

Никола Динев е роден на 18 октомври 1953 г. в Нова Загора. Двукратен световен шампион по класическа борба в Гьотеборг /Швеция/ през 1977 г. и в Катовице /Полша/ през 1982 г. в категория над 100 килограма, три пъти е вицешампион на планетата. Петкратен европейски шампион. Носител на златния пояс "Никола Петров" през 1977 г. Заслужил майстор на спорта по класическа борба, по свободна борба и самбо. Почетен гражданин на Стара Загора и Сливен. По професия е ветеринарен лекар. Баща на 3 деца и дядо на 7 внуци. От 2011 г. живее постоянно в Испания.

- Напоследък във визитката ти не е модерно да се пише, че си бил и герой на социалистическия труд - едно високо признание преди 1989 г. Но има една снимка от твое участие в телевизионното предаване "Всяка неделя", на нея си със златната звезда на герой на труда...

- Това беше през 1987 г. Година по-рано ме бяха направили герой на социалистическия труд, имаше конгрес на БКП. Но в предаването на Кеворк Кеворкян се наложи да отида с току що скъсан менискус на левия крак. Много ме болеше и сега не помня какво съм говорил.

То стана така. Тренирахме на Белмекен. По принцип неделя ни беше почивен ден, аз трябваше след обяда да съм в телевизията. Щях да се върна в понеделник от София и за да не губя от тренировката, треньорът ми Боби Доросиев ме накара да потренирам сам в залата преди тръгването. Бях вече настроен за почивка и може би съм бил разконцентриран, но някъде по средата на заниманието стана белята - скъсах менискуса. И това беше единствената ми сериозна травма за 16 активни години в спорта. Оперираха ме в Западна Германия. В такива моменти човек трябва да остане обездвижен няколко месеца, а аз се върнах и след 14 дни станах републикански шампион в Етрополе.

- Сега добре ли си със здравето?

- Не съм добре. Но проблемите ми основно дойдоха, след като прекратих активната си състезателна кариера след 1988 г. Всичко лошо за мен започна с автомобилната катастрофа, която направих през 1993 г. на пътя между Нова Загора и Стара Загора. Слънцето ме заслепи и аз се блъснах с колата, която карах, в задницата на един камион. Тогава счупих лошо дясната си тазобедрена става. В Стара Загора ме оперира покойният днес д-р Георги Пройчев. После ми разказваха, че два пъти ме изпускал от операционната маса на земята, докато съм бил под упойка, а аз съм тежък човек, винаги съм се борил в категорията над 100 килограма. Докторът ми беше съсед и любител на чашката, може и да си е бил пийнал тогава, но така или иначе операцията излезе несполучлива. Пиронът, който ми сложи Пройчев, не влизаше в центъра на ставата, почна да я дере и се виждаше как се чупят части от ставата. Извадиха пирона, но вече трябваше да ми сложат изкуствена става, защото моята започна да загнива.

Реших, че и тази операция ще направя в Германия. Защото от университетската клиника в град Есен даваха 20 години гаранция на ставата, австрийците - 10 години, у нас - 5 години. Но трябваше да се плаща. Беше вече 1996 г. Тогава председател на федерацията ни по борба беше Гриша Ганчев. Познаваме се, обърнах се за помощ към него. Три пъти ме вика при себе си в София, уж да разговаряме, час записвах, но и трите пъти не ме прие. Отивам аз в офиса му, стоя при охраната - познавахме се с момчетата. Уж сега да ме извика Ганчев, уж после, стане 16 часа и трябва да тръгвам за гарата, за да си хвана влака за Стара Загора. Отказах се от него, аз да не съм просяк, че да ходя да се моля ей тъй... Тогава като шеф на БОК ми помогна финансово Иван Славков и то само седмица, след като разговарях за това с него. Операцията излезе към 25 хиляди марки. Германците искаха по 512 марка на ден, но аз, като чужденец, трябвало да плащам двойно. Но ми дадоха бележка, че съм изявен състезател по борба и тя свърши работа.

С изкуствената става всичко тръгна добре, дори можех да се боря и да играя баскетбол. Но през 2011 г., вече работех като охранител в София, имах проблеми със сърцето. Трябваше спешна да ми направят 3 байпаса, сложиха ми и 5 стенда. Тогава жена ми си дойде от Испания, тя живееше там, за да помага на дъщеря ни да гледа трите си деца, и ми каза: Идвай при нас, тук няма да има кой една чаша вода да ти подаде. Така и стана. Отидох в Испания, те са в град Валядолид. Преди три години там преживях друг инцидент - паднах с колелото, което карах. Исках да вляза с него в гаража. Натиснах копчето и чух, че нещо изтрака. Реших, че вратата на гаража се е отвориха и се спуснах надолу. Но вратата останала затворена и аз се блъснах в нея. От удара паднах наляво. Уж нищо ми нямаше, дори ожулено, а се оказа, че германската ми изкуствена става отдясно пострадала. Капачката й се счупила на 3 места. В Испания я подмениха през 2017 г. и ми сложиха 3 нови дюбела. Но първо трябваше да изчакам 1 години заради сърцето. Сега вървя, но по-дълго само с помощта на бастун. Отделно вземам и лекарства да диабет.

- Как се оправяш с парите за лекарствата?

- Само с помощта на близките ми. Най-голямата трагедия е, че за толкова много медали от спорта в името на България сега не получавам нито лев. Като олимпиец пенсия не ми се полага, защото нямам олимпийски медал. Имам инвалидна песния, дадоха ми втора категория инвалидност. Тя е в размер на 218 лева и 17 стотинки, а само лекарствата ми за месец струват 211 евро. Понякога си мисля дали могат с нещо да ми помогнат кметовете на Стара Загора и Сливен, нали съм почетен гражданин на тези градове.

Друг проблем е, че в Испания не зная езика и не мога да работя, нито да легализирам дипломата си на ветеринарен лекар. Там нямат класическа борба, самбото им не е добре развито и не мога да съм полезен и в това отношение. Стоя повече вкъщи, помагам в домакинството. Готвя, много се харесват моите пълнени чушки и едно ястие, казва се лютика. То е северняшко, от врачанския край на жена ми - пържено пиле със сос, с чушки и чесън.

- Спомена жена си, ти си се женил много млад?

- Цеца Николова е прекрасна съпруга. Оженихме са на 7 декември 1975 г., бях на 22 години. Запознахме се в Сливен, тя беше ученичка в тамошен техникум и живееше на квартира с моя братовчедка. Първото ни виждане беше след състезание, на което при една схватка ми бяха извадили челюстта и докторът трябваше да я намести. Аз в повечето време бях по лагери и състезания, тя гледаше децата вкъщи. Помня, веднъж задължително трябваше да дойде с мен на опознавателна екскурзия на Витоша, защото тогавашният ни треньор Филип Кривиралчев държеше да познава лично съпругите и приятелките на състезателите си.

- Чел съм да казваш, че 3 ти е щастливото число: баща си на 3 деца, станал си заслужил майстор на спорта в три дисциплини - свободна и класическа борба и по самбо, завършил си три висши образавания - ветеринарна медицина в Стара Загора редовно, след това задочно ВИФ "Георги Димитров" и по спортен бизнес и маркетинг. Всеки ще каже, че си реализиран щастлив човек. Съжаляваш ли за нещо?

- Съжалявам за всеки пропуснат медал. Защото моят път на спортист беше труден, не са ме глезили.

Сигурно помните, през 1984 г. България и другите социалистически страни бойкотираха Олимпийските игри в САЩ като отговор на бойкота на Запада 4 години по-рано в Москва. Тогава соцдържавите направиха свои игри в Будапеща, нарекоха ги Игри на дружбата. Там станах първи, като победих първите шестима от последното световно първенство. Значи съм бил готов за олимпийски медал, може би и злато, което така и не се случи. За себе си казвам, че с тази победа в Унгария на практика съм олимпийски шампион, макар това никъде да не е признато официално.

На Игрите на дружбата бях най-тежък в цялата си кариера - тежах 153 кг. Днес съм 105 кила... Там се борих с кубинеца Меса, който тежеше цели 195 кг. Въртях се наляво, надясно, но успях да го съборя на тепиха и да му взема точка, за да го победя. Тогава на жребия изтеглих за първи противник руснака Артюхин. Треньор ни беше Богдан Русев. Той коментира, че всички били изтеглили добър жребий, само на мен се паднала късата клечка. Не, викам му, руснакът е изтеглил лош жребий, щом се пада с мен, не аз. Победих го в първия кръг и така си разчистих пътя напред към златния медал.

По-късно вече промениха категориите в борбата, като тази над 100 килограма стана до 130 и над 130 килограма. Аз бях една от причините за тази промяна, както и сърбинът Мемишевич.

- Но тъкмо в категорията над 100 килограма пътят ти се среща с пътя на друг колос в класическата ни борба - Александър Томов. Той е казвал за теб, че си му бил голям дразнител.

- А бе, дразнител... Борихме се за една и съща филия хляб, който победи, той ще отиде да представя България на световното първенство. Тренирахме по 20 часа седмично. Така се случваше, че на вътрешните първенства побеждаваше той, аз го биех на международния тепих. Побеждавал съм го 3 пъти с туш и веднъж по точки. Ето, в новоизлязлата книга "Българската спортна слава", където пишат и за моите успехи, са публикували снимка от наша схватка. Съдия ни е Никола Станчев, първият български олимпийски шампион по борба.

Но макар и в една категория, с него по лагерите не живеехме в една стая. Аз делях моята със софиянеца Георги Райков, беше в категорията до 90 кг. С него бяхме пълни астрални близнаци - и той като мен беше роден на 18 октомври 1953. За съжаление, почина.

- Все пак дали Сашо не е бил толерираният между вас двамата, ти дори не си пожелал да се състезаваш за отбори като ЦСКА и "Левски", а си останал в Стара Загора и Сливен? Да те попитам направо - ти беше ли в сянката на Александър Томов?

- В сянката? Да кажем, че си прав да питаш. Но аз на Александър Томов няма за какво да се сърдя. То си е спорт, който надвие. Сега на 3 април той навършва 70 години и бих му се обадил, но му нямам телефонния номер. За последно се срещнахме в София през есента, отиваше на промоцията на книгата на Христо Стоичков.

Виж, силата в борбата е нещо относително. Аз бях много як, правех пълен клек с щанга от 290 кг на раменете, после пробягвах с нея 20-30 метра. Така че Сашо Томов не беше физически по-силен от мен. При схватката в борбата е много важно да регулираш движенията си, както и дишането. Всичко при мен е идвало от дишането. Знаех в кой момент да стоя отпуснат, за да не хабя енергия, и в кой момент да си стегна ръцете и да хвърля противника си. Срещите на борците по тогавашните правила, които за мен са по-добри от сегашните, продължаваха 9 минути. С това си обяснявам и защо при нас, за разлика от щангите, нямаше и допинг-скандали. Защото в борбата не ти трябва само моментна сила, ти не можеш да изкараш на хапчета цели 9 минути. Аз самия не пиех и не пушех, имах повече въздух от другите и в повечето случаи побеждавах във втората или в третата част на срещата.

Много често съм казвал, че в борбата, за разлика от шахмата, трябва и да се мисли по-бързо. Решенията на тепиха борецът взема сам за десети от секундата, докато в шаха играчът мести фигурата и има време да мисли, а и мнозина му подсказват как да продължи в следващия си ход.

Но да се върна на въпроса - да, имаше съдии, които намираха начин да подпират Сашо. Опитваха се да ме разконцентрират още преди началото на схватката. Любен Брусев например - още не сме се здрависали, той ми вика: бори се, защото ще те предупредя официално... А като ти кажат така, вече имаш едно наум. Или пък, като ти прекъснат захвата със забележката: завържи си кеца.

Не е тайна, че трябваше да се съобразявам с него. Например за олимпиадата през 1976 г. в Монреал Тодор Живков поръчал Сашо да стане олимпийски шампион и аз нямах друг шанс да отида на тази олимпиада, освен да се преместя в свободния стил. Там титуляр беше Марин Генчен, с него направихме предварително 7 преборвания, 7 пъти го победих с туш. В Монреал обаче се класирах пети, защото така направиха програмата ми, че трябваше да изиграя две срещи в интервал от 20 минути. Нямах сили даже да си вържа кецовете. Загубих първо от руснак, а европейският шампион от Унгария Бала ми взе последната точка 10 секунди преди края на схватката. Ако бях поне с бронзов медал, сега щях да получавам олимпийска пенсия. Но програмата ме ощети, за да бъде по-леко на Димо Костов да вземе медал и той наистина се класира трети.

Преди игрите в Москва пък се разболях от бронхопневмония, лежах в старозагорската болница. Бях победил конкуренцията си във вътрешните преборвания, но ми казаха, че няма да ме пуснат на Олимпиадата, за да ме запазят по-дълго като състезател. Тогава в категорията над 100 кг в класическия стил пак за България се яви Александър Томов.

- Но и в Монрел през 1976-а, и в Москва 4 години по-късно Томов завършва втори, на финала и в двата случая е победен от украинеца Александър Колчински, който тогава се състезава за отбора на Съветския съюз. Много труден съперник ли беше този Колчински?

- За мен всички противници бяха удобни. Конкретно Саша Колчински съм го побеждавал 10 пъти от 10 срещу помежду ни. За първи път го бих на световното първенство за младежи през 1973 г. в Маями Бич, Флорида - там аз станах световен шампион. Беше ми много удобен противник, защото бе мек - един такъв висок, но мек като борец. Докато например Сашо Томов беше корав като цяло.

- И през 1988 г. не си успял да участваш в олимпийските игри в Сеул, тогава какво се случи?

- Предпочетоха за моята категория Рангел Геровски, все пак беше състезател на "Левски-Спартак". На преборването завършихме 1 на 1 точки, но измислиха, че той е победил, защото последен взел точка. Както и да е, момчето се представи достойно, завърна се със сребърен медал. За нещастие, Рангел загина трагично по време на риболов - уби го ток, защото засегнал жици с високо напрежение, докато замятал с карбоновата си въдица. През тази 1988 година пък аз се отказах от активния спорт, а вече бях на 35 години.

Затова казвам, че не са ме глезили като борец. Дори в един момент се преквалифицирах в самбист, защото за мен нямаше подходящо място в борбата. Но и в този спорт имам успехи.

- Въпреки проблемите на олимпиадите, съдбата сякаш е била по-благосклонна към теб в другите турнири, имаш в актива си 2 световни и 5 европейски титли?

- Така беше. Първата си световна титла при мъжете завоювах през 1977 г. в шведския град Гьотеборг, а Колчински остана втори. Първенството се игра пред 10 хиляди зрители в зала за хокей на лед. Помня, че при награждаването ми пуснаха друга мелодия, не българския химн "Мила Родино". Аз слязох демонстративно от почетната стълбичка и излязох от залата. После се разбра, че шведите пуснали стария български химн "Шуми Марица", аз тогава не знаех как звучи. Наложи се от българската делегация да им дадем истинския химн, а домакините повториха церемонията по награждаването. Тогава техният крал Карл XVI Густав ми стисна ръката за втори път и ми каза, че винаги съм добре дошъл в Швеция.

- И ти се възползва още през 1989 г., за да станеш помощник-треньор на шведския национален отбор по борба?

- И като личен треньор на техния борец Томас Йохансен. Той беше от моята категория. Добър борец, дори през 1987-а, когато скъсах менискуса си, той стана световен шампион, но аз го навивах. В Швеция не знаех езика, но в борбата трябва са се показва, а не да се приказва. Показвах му хватките - ако не разбере от втория път, го хващах и го тръшвах на земята - така разбираше бързо. Наложи се дори 2 пъти да го победя с туш - закопчавах ръката и главата му и и го хвърлях назад - обратно поясно хвърляне се казва. Учех го и на любимата си хватка - полусуплес. Харесвах почти всички хватки в класическата борба, но тази ми е наистина любима - като хванеш противника с ръце, го хвърляш през гърди. Вярно, в един момент поемаш риск и оставаш отдолу, докато се превърти, но мен лично не се е случвало да ме тушират с контраатака точно в този миг.

- От кого си се учил в борбата?

- Като дете живеех в новозагорското село Стоил войвода. Там кмет беше Диньо Славов, селски борец, но и бивш национал на България. Той ми беше първият треньор, после ми стана и кръстник. Славов ме заведе и на първото ми ученическо състезание в Сливен - беше по свободна борба. В класическия стил преминах при треньора Динко Петров - вече като ученик във Ветеринарния техникум в Стара Загора. Произхождам от бедно семейство, доходите на родителите ми бяха 70 лева на месец, а имам и по-малък с 8 години брат. Баща ми заболя от рак на гласните струни. Наложи се дори известно време да живея като ученик в дом за сираци в Стара Загора. Но от спорта не се отказах - треньорите решиха, че съм подходящ за борец. При първите си тренировки тежах 108 кг - солидно тегло за един ученик от техникум.

- Ти си единственият от прочутите български борци, който има и диплома за ветеринарен лекар...

- Завърших редовно ветеринарна медицина в Стара Загора през 1982 г. При това с отличие - с успех 5.60. До обяд учех, след обяд тренирах. Но по тогавашните правила трябваше да работя по разпределение - изпратиха ме в село Болярско, Ямболско. Това означаваше за мен край на борбата. Ударих го на молба - остават ми още няколко години на тепиха, нека минат, е след това ще ида на село. Разбраха ме и ме направиха асистент в катедрата по хирургия във Ветеринарния институт на Стара Загора. И това никак не беше фиктивно - обикновено дежурях в клиниките в събота и неделя. Трябваше да лекувам и селскостопански животни, и домашни любимци. Помня, дойде една госпожа с котката си, която едва не умряла при раждане - едно от котенцата се беше заклещило в матката. Жената вика, ако тя умре, и аз умирам с нея. Оперирах и спасих животното, е стопанката му три нощи спа на един стол в клиниката, само и само да бъде близо до котката си.

ВИФ "Георги Димитров" завърших по-късно, задочно, за 2,5 години.

- Макар да живееш постоянно в Испания, водим този разговор в Стара Загора. По какви дела си в България?

- Уреждам формалностите, за да продам бащината си къща в село Стоил войвода, то е край Нова Загора. Тя ми остана в наследство, но няма кой да живее в нея. Навремето наплатих на брат ми неговата част, сега се оказва, че нямам скица за целия двор и трябва да извадя, иначе не можем да изповядаме сделката. Хубав ми е имотът - с голям двор, със сонда, на главата улица, но обстоятелствата ме карат да се разделя с него и така окончателно късам и постепенно с България. Тъжно е, но няма как. 

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Колкото и да дадат на лекари и сестри, все ще е малко

    Добре е, че парите за медиците в болниците ще се разпределят по определена формула. Така според тази методика лекарите ще получават 2,2 пъти повече от санитарите. А и в най-малката българска болница медиците ще имат известна сигурност как ще се заплаща трудът им. Дотук обаче свършват добрите новини.
  • Мотиви за нова конституция за по-добра България

    Обикновено НС може да я направи в края на мандата си, после Велико да я приеме и да продължи като обикновено За 30 г. демократични промени в България се проявиха заложени в конституцията противоречия, които доведоха до противопоставяне на институциите, а не до тяхното взаимодействие. А институционалното взаимодействие трябва да е принцип в