Стефан Димитров: Никога не съм се правил на велик. Затова ме обичат

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7385597 www.24chasa.bg
Стефан Димитров СНИМКА: Румяна Тонeва

“70 - прекрасна мъжка възраст, достигне ли я всеки мъж, е бог” - това ще изпее композиторът на юбилейния си концерт на 10 април в зала 1 на НДК

- Г-н Димитров, юбилейните ви концерти се превръщат в трилогия. Само след дни - на 10 април в зала 1 на НДК, ще е третият, който ще ознаменува вашата 70-годишнина, да сте жив и здрав! Преди това направихте за 50-ата си годишнина, след това и за 60-ата и всеки път придружени с юбилейна песен.

- Като сага са тези концерти. Написах песента “Мъжът на 50”, после “Мъжът на 60” - “Мъжът и на 60 е олимпиец. Не слиза той от своя връх висок. И винаги готов е да изпие бутилка водка вместо чаша сок”. Само музиката е моя, текстовете са на Маргарита Петкова.

- Какво се казва в “Мъжът на 70”?

- Текстът е страхотен, много е смешен и също е на Маргарита Петкова.

70 - прекрасна мъжка възраст,

достигне ли я всеки мъж, е бог.

Той няма вече закъде да бърза,

но още е готов за лъвски скок.

70 не е предел за този,

който знае как да продължи.

Животът хич не е цветя и рози,

но той юздите здраво му държи.

Сънува той спечелените битки

и често бива в плен на две очи,

в сърцето болките остават скрити,

а на лицето нищо не личи.

70 за никой мъж не стигат

да спре да се преструва на велик.

Какво, че вече знамето не вдига,

в запас излезе старият войник.

- Сред гостите в концерта ви сте поканили да пеят Георги Мамалев и Тончо Токмакчиев. Кой още ще участва?

- Много хора. На този концерт правя връзка с предишния, който беше преди 10 години. Тогава започвам концерта с едно момиченце, което се казва Ева Пармакова (младата певица участва в последния сезон на “Х Фактор” - б.а.). Тя излезе с червена баретка на сцената. Поканих я и сега. Започваме концерта по същия начин както преди 10 години. Само че тогава Ева излиза и едва ходи, защото е малка. Сега е една мома, по-висока от мене. Така искам да покажа колко са 10 години.

Неусетно минават, но това

е животът ни

Гледах напоследък едно предаване по “Дискавъри”, което много ме озадачи и уплаши. В него научно показват, че когато си до 10-годишна възраст, 1 секунда е 1 секунда. Когато си на 50, секундата става по-малка и времето върви по-бързо.

- Имате десетки песни и все хитове. Какво ще прозвучи на концерта?

- Няколко съвсем нови. Както и “Ладо ле” в изпълнение на Люси Дяковска, която пее страхотно. Чух я в някакъв тв формат, където я изпълни, и я поканих. Това май е дебютната ми песен, написах я през 1976 г. В този концерт, който все пак е някаква равносметка, колкото и да не ми се иска, съм събрал колаж или китка от моя филмова музика, която ще се излъчва на видеостена. Това са откъси от филми, към които е музиката и песента, защото хората забравят, че някои от тези песни са за киното. Примерно “Там, преди сто лета” и “Замирисва на море”, “Дано” е от филма на Джеки Стоев “Спас и Нели”.

- Какво ще правите занапред? В “Мъжът на 70” се казва, че мъжът знае как да продължи.

- Не знам. Във всичко трябва да има хумор. В тази държава е много трудно да си останеш човек с хумор, защото България е трудна държава, не е лесна. У нас трябва да си много упорит, за да оцелееш.

Има лесни държави - Канада, Швеция. Работили сме в Швеция и Норвегия, и в Щатите съм бил - такива държави, в които всичко е уредено. Спазваш закона, всички ти се усмихват. Ако сбъркаш някъде, докато докажат, че си виновен, се отнасят добре с тебе.

Докато тука беше много тегаво, поне едно време.

- Защо не останахте в чужбина?

- Не мога да живея на друго място. Има готини държави, но като че ли така трябва. Това е кръстът - да се бориш с трудностите.

- С Богдана Карадочева искахте едно време да промените живота у нас, сигурно и сега искате, защото бяхте първи на сините митинги. Защо бяхте там?

- Вярно е, бяхме на първите митинги, защото трябваше да стане промяна и хората бяха много узрели за такова нещо. Въпреки че имаше огромен страх.

На първите митинги просто

хората се плашеха много

Запечатало ми се е в главата как пътуваме за митинг през зимата в Ловеч. Аз возех Желю Желев с моята кола. Мисля, че и Луджев беше с нас. Отиваме в средата на площада, отзад е сградата на партията, отпред - хора. Ние заедно с Васил (Найденов) и Богдана (Карадочева) им викаме: “Елате! Се-де-се!”. Крещим с всичка сила. Те застанали пред нас, вдигнали си двата пръста в знака на победата, но ниско долу и си отварят устата без звук, въпреки че устните им изговарят “Се-де-се”. Като риби, защото ги снимаха, още си беше милиция. Това не мога да го забравя. Но това едва ли има връзка с концерта.

- Няма ли всяко нещо в живота ви връзка с концерта?

- Има, разбира се. Музиката отразява как съм живял през тези години.

- В голяма част от песните ви има доза хумор и ирония. Защо?

- Така съм ги избрал, не съм ги писал аз текстовете. Много е смешно, като питат Богдана кой е този Иван (песента “Иване, Иване” - б.а.) - дали Иван Костов, дали Иван Славков. “Друг го е писал бе, хора. Маргарита Петкова го е писала, а тя може да има предвид комшията”, казва тя.

- Защо ги подбирате такива иронични?

- Харесва ми да има виц, да не е на сериозно. Навремето видях “Казано честно, всичко ми е наред” - стихотворението на Петър Софрониев, в “Стършел”. Хареса ми неговата ирония, това е абсурден текст.

Абсурдните неща

ми харесват

Трябва да си запазиш чувството за хумор през всичките тези години и през всичките етапи на живота си.

- Вие успяхте ли?

- Мисля, че да.

- През последното десетилетие написахте симфония - “Сънят на Пилат”. Защо? Десетките песни не ви ли стигат?

- Не е симфония, аз го наричам балет, защото си представям, че ще стане такъв. Той е по “Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков. Замислено е като балетна музика. Започнах да я пиша случайно и така минаха 4 години. Накрая съм много доволен, защото това, което се изсвири в зала “България”, беше чудесно - с диригент Любка Биаджони, със Симфоничния оркестър, с хор. Изведнъж престанах да го мисля. Защото преди това, докато го пишех, имаше моменти, в които сякаш бях в хибернация, или в някакво състояние, в което не знам какво става. Ставам нощно време, сънувам я тази музика, отивам на пианото и не я помня, викам си: “Сега ще заспя, дано пак да я сънувам”, ама сънувам нещо друго. Много странен процес беше, умори ме доста.

- Как изведнъж се обърнахте към музика, коренно различна от тази, която пишете цял живот?

- Това е вторият ми опит. Първият е симфонично произведение - “Реката”, по текст на Миряна Башева. То е около 10 минути. Бях провокиран от нейния текст, който е като “Ода на радостта”, дори още по-хубав - “Слушай вечния зов, нека бъде любов, чуй вселенския ек и бъди човек”. Бях го направил за симфоничен оркестър и за 4-ма български оперни солисти, които пееха на различни езици. Първият куплет е на френски, после на немски, на английски и испански. Припевът е на италиански. Целият проблем беше да ми направят преводите - тази мелодия да пасне към различните езици, много е трудно. Обадих се на Валери Петров, Бог да го прости. “О, Стефчо, не мога да го направя това, толкова е специфично”, ми каза той.

Тогава се обадих на Пламен Ставрев - страхотен певец, бургазлия, който, за жалост, почина. Той е музикант и преподаваше английски. Направи го. На немски го преведе Жана Стоянович, на френски - певецът Константин Казански. Направих произведението с един мой приятел - Методи Матакиев, диригент, беше страхотно момче, заедно сме учили.

Впрочем има двама души, с които се познавам от много отдавна, и Методи, който почина, беше единият. Вторият, да е жив и здрав, е Михаил Белчев. С него се познаваме от 3-и клас, защото бяхме в хор “Бодра смяна”. Ще станат над 60 години, откакто се познаваме. Хубаво е, но и звучи абсурдно от колко години се знаем.

Като стана въпрос за годините, едно време една 19-годишна журналистка от телевизия ме вика за интервю. Сядам аз, говоря и тя казва: “Все пак, г-н Димитров, разкажете ми за стара София”.

“Аз да не съм

Димо Казасов”,

я попитах. А тя ми казва: “Да, ама сте роден в първата половина на миналия век.” Факт, аз съм роден през 1949 г.

- Мислили ли сте да влезете в политиката?

- Не. Не съм изкушаван никога от политика. Достатъчни са медиите.

Политик е малко зацапана дума в България. Нямаме хора, които влизат и излизат от политиката чисти. Първите демократи бяха от друго поколение, говореха за чест, за достойнство на България, с друга мотивация. Мислил съм си как сега могат да те мотивират да загинеш за България. За да те мотивират, сигурно трябва да извадят 1 млн. евро. Или нещо друго да ти дадат. Но иначе така чисто - да ходим да се бием, може и да загина, май не става. За 100 години колко се променят нещата!

- Преди години звучахте пак песимистично, но за музиката. Бяхте казали, че повече няма да пишете музика, а Богдана Карадочева - че няма да пее повече.

- Сигурно пак сме се били вкиснали от някакви избори. Музиката, която пиша, е със смислени текстове и песните влязоха не само в съзнанието, но и в домовете на хората - да си изпееш “Болката отляво” или “Сбогом, моя любов” или “Нова годино, добре си дошла”, “Замириса на море”. Сега изведнъж се смени много рязко цялата стилистика на песните - някакви антилопи, кучета се явяват, с безобразни текстове, в които се повтарят две думи и даже нямат връзка. Изведнъж реших, че този жанр е девалвирал, и си казах: “За какво да пиша, след като се създават някакви еднодневки”.

- Не ви ли успокоява фактът, че вашите песни са толкова обичани?

- Успокоява ме. Но творецът, като напише една песен, иска хората да я чуят. Как? По радиото или по телевизията, т.е. чрез медиите да стигне до тебе. Но медиите пускат за антилопата. Значи естетиката е друга. Ако се е сменила и всеки гледа да си покаже задника, за да може да стане звезда, тогава този жанр не съществува.

- Световната музика също се променя в тази посока. Защо?

- Генезисът на това нещо е в желанието на много от хората да станат за един ден богати, милионери. Имаше един хит - “Гагнъм стайл”. Къде е сега това парче, някой знае ли? Но онова лято то донесе на певеца милиарди.

Няма обаче смисленост в това, то е продукт, който днес консумираш, а утре го забравяш.

- Кой ви научи кое е стойностното, защо винаги търсите хубавия текст?

- Не знам. Защо едните се раждат добри, а другите - лоши? Едно време средата беше друга. Не го казвам със страшна носталгия, но хората бяха други. Определям го като повсеместна промяна, не само в България. Да речем, че

тук си носим кръста

на 10 ноември,

на прехода, на всичките тези смени, неудовлетвореност на хората. Но имам чувството, че в целия свят се изпростява и агресията не е само в нашето училище. Ето, един човек застреля 50 души, все едно яде семки. Като че ли човечеството не отива към добро, към хуманност, към просветление. Голям песимист съм.

- Напоследък не говорите много за телевизията.

- Защото вече не съм в телевизията, нито в радиото. Сега съм пенсионер. Обаче се оказа, че имам 17 години трудов стаж в медиите. Все като началник, което е смешно.

- Защо да е смешно?

- Защото така се стече животът, аз не съм се борил за началник. Когато Александър Велев (генерален директор на БНР - б.а.) ме пенсионира от радиото (Димитров последно беше директор на програма “Христо Ботев” - б.а.), трябваше да се регистрирам на борсата. Направих го и жената ми казва: “Как да ви намерим работа, като все сте били директор. Няма свободно място за директор”.

Другият вариант е да ми търсите работа като придворен композитор, казах аз. А тя: “И това е малко трудно”. Много бяха готини.

- Били сте директор и на частната Нова тв, и на държавната БНТ.

- Тогава медийната среда беше по-различна. Ние създадохме Нова тв. Тогава за първи път красиви момичета започнаха да казват времето.

- Работихте с тогавашния собственик на Нова тв - сърбина Дарко Таминджич, който не беше особено популярен, рядко се снимаше. Що за човек беше той?

- Върхът беше. Работихме 5 години заедно. Беше особен човек, но беше комерсиален, разбираше какво трябва да има в медиите и даваше примери. Главно имаше свобода. Сега мисля, че е в Китай.

Преди това бях директор на Канал 1. След Нова тв за малко бях генерален директор на държавната телевизия, защото Конституционният съд ме махна. Трябваше да се прегласува една точка, тъй като БСП подадоха жалба в КС, че изборът не е бил правилен. Бях 8 месеца генерален директор. Но тогава тръгнаха някои добри предавания - “Екип 4” например.

- Рядко говорите за дъщеря си. Тя с какво се занимава?

- Не иска да разказвам за нея. Миряна е неверотен човек. Завърши Кингс колидж в Лондон, написа книга на английски за Цезар. Публикува я издателството, което отпечата “Хари Потър”. Аз не мога да я прочета заради езика. Моят английски е плажен. В момента живее в София. От време на време чете лекции в чужбина. Много свястно момиче.

- Имате и 2 внучета.

- Те са Бобо (Борис) и Дими - децата на Лъчезар Аврамов (сина на Богдана Карадочева - б.а.). Страхотни сладури! В музикалното училище са. Даже мислех да ги викна на концерта, защото единият свири “Котешкият марш” на пиано, другият му акомпанира с едно барабанче. Ще видим дали ще станат музиканти. Музиката дава култура, облагородява по някакъв начин. Дано да имат желание, защото пък и музиката е много отмъстителна. Ако не се занимаваш и не си докрай в нея, тя много отмъщава. Музиката е като високия скок - или си скочил 2,06 м като Стефка Костадинова, или не можеш, което си личи. По същия начин си личи, ако не си музикален.

- С какво самочувствие живеете?

- Никога не съм се правил на велик. И като съм бил в телевизията или радиото, също. Питай някого, работил с мен. Всеки ще ти каже: “Той е най-големият сладур, много го обичаме”. Така е, защото никога не е имало дистанция между мен и хората, с които работя, защото човек не трябва да се взима на сериозно. Днес си такъв, утре не си, както е казал Булгаков.

CV

“Пея, защото искам, ако не искате - не слушайте”. Така се казва първата песен на композитора Стефан Димитров, създадена по стихове на Блага Димитрова. 45 години след това той продължава да пише едни от най-хубавите български песни, а в повечето от тях все звучи онази първа самоирония, както и симпатичното чувство за хумор, присъщо на един от най-талантливите ни композитори.

Въпреки музикалния си гений той никога не се взема на сериозно. Нищо че изгради 17-годишна кариера в медиите - бил е директор на Нова тв, генерален директор на БНТ, член на СЕМ, шеф на програма “Христо Ботев”.

Роден е на 28 май 1949 г. в София, а на 10 април ще разкаже с музика какво представлява мъжът на 70 години.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Реформа трябва, и то в полза на пациентите

    Реформа в здравеопазването трябва, и то в полза на пациентите. Защото всяка година се отделят все повече пари за здраве, но здравната каса продължава да се източва доста сполучливо, а тарикати са превърнали някои болници в печелившо бизнес начинание. От което на болните не им става по-добре, тъй като невинаги получават адекватно лечение,
  • Мотиви за нова конституция за по-добра България

    Обикновено НС може да я направи в края на мандата си, после Велико да я приеме и да продължи като обикновено За 30 г. демократични промени в България се проявиха заложени в конституцията противоречия, които доведоха до противопоставяне на институциите, а не до тяхното взаимодействие. А институционалното взаимодействие трябва да е принцип в