Важно е да се създаде усещането за ред в класната стая, твърди социологът
- Доц. Гълъбов, бяхте водещ и участник в интересна дискусия при представянето на проекта на стратегия за възпитателната работа в училище (2019-2030) на министерството на образованието във вторник, какви изводи си направихте?
- Поне 2-3 неща ми се струват важни. На първо място, необходимостта от това да се говори по темата за възпитанието. Голяма част от участниците са и учители, и хора с отношение към управлението на образователните институции. Всички те по някакъв начин
възприемат
възпитанието като
неотделима част
от процеса на обучение
Но това трябва да се изговори, защото се променя самата среда, в която действат образователните институции. Променят се поколенията. Променят се самите ученици. В хода на самата дискусия преподавателите и хората, които имат отношение към управлението на процеса, започнаха да осъзнават необходимостта да започне да се води този дебат. Второто беше отсъствието на онези, които коментират стратегията. Днес видях, че отново има позиция на Националната мрежа за децата, но те всъщност отказаха да вземат думата и да влязат в диалог по темата. Нещо, което е проблем, защото в крайна сметка смисълът на една обществена дискусия е да се чуят различни мнения, а не да се преповтаря едно и също. Третото важно нещо е, че има нужда да се излезе от тази оптика, в която се виждат само част от фигурите във възпитателния процес. Малко говорихме за медиите, за новите средства за комуникация. Малко говорихме за други фигури, които изграждат модела на успех в съвременното българско общество. Те влияят върху съзнанието на учениците, върху възприятията им за собствения им живот.
- Възпитанието или знанието трябва да е водещо в училище?
- Водещо е било възпитанието много дълго време. Ние всички сме формирани в културата на Просвещението. Всички сме формирани в едно и също разбиране за това, че училището прави хора, че училището създава личности. Но в последните десетилетия все повече тази пропорция се променя и акцентът беше върху обучението. В момента и това се променя, тъй като живеем в общества, в които достъпът до информация става все по-лесен. И това променя ролята на самото знание. Може би затова има смисъл да се върнем към такива основополагащи неща, защото наистина навлизаме в едно информационно общество или общество, основано на знанието, както и да го наричаме, в което моралните ориентири и формирането на ценностните нагласи е много по-сложен и динамичен процес.
- Възпитани ли са младите?
- Те се възпитават от средата, в която живеят. По-голямата част от тях са убедени, че живеят в място, много наподобяващо джунгла. Това е социален дарвинизъм, представата за някакъв естествен подбор, в който можеш да успееш само ако си богат и красив. Ако не си богат, трябва да си красив, за да може някой да те хареса. Това е много опасно като представа за света, тъй като, първо, не отговаря на действителността, второ, коства все повече усилия от младите хора да успеят по някакъв начин да не потънат в групата на губещите. В съзнанието на най-младите хора в България това е много остра опозиция между онези, които постигат успех, и онези, които започват да губят, и онези, които усещат, че вече са загубили. В това отношение училището е просто пространството, в което те имат нужда да експериментират. Затова и търсят по-често формата на провокация, затова и по-често се опитват да оспорват авторитети и институции. Тъй като търсят ориентири, в които да могат да видят самите себе си.
- Казахте, че младите имат много страхове, от какво се страхуват?
- Преди всичко от провал. Страхуват се от това да не се озоват в една сива маса от губещи хора, които нямат житейска перспектива.
Много се страхуват от
уронване на
авторитета им,
на доброто им име. Много се страхуват от злепоставящи ги материали в социалните мрежи. Това е много тежка травма. Чувствителността на най-младите хора към техния публичен образ в мрежите е изключително висока. Страхуват се да не се окажат в ситуация, в която могат да загубят възможността да избират. С други думи, да бъдат подредени от средата там, където не биха искали да бъдат. Страховете им са свързани по-скоро със собствената им готовност да се справят с живота. Този разговор се води трудно в българското училище. Той няма как да се води през самото учебно съдържание. Има сравнително малко форми, в които това би могло да се случва като разговор. Точно затова много от изказванията на дискусията бяха насочени към това, че стратегията ще бъде полезна, ако даде решения как да се организират подобни пространства, в които да се говори за това. Младите хора определено имат нужда от разговор по тази тема, но смятат, че няма с кого да говорят. Смятат, че са до голяма степен сами в справянето си с тези ситуации.
- А защо смятате, че недоверието в обществото ни доминира?
- Поне това показват всички резултати от социологически изследвания. Това не е недоверие, което да е насочено към политиците или към институциите. Това е недоверие, което вече подрежда и личните ни отношения. Всички данни показват задълбочаващ се процес на фрагментация на българското общество. Ние живеем във все по-малки и все по-изолирани групи, в които споделяме сходни виждания. Точно това показва и поведението в социалните мрежи.
С изключение на хейтърите все по-рядко хората влизат в пространства, в които някой не споделя тяхното мнение. Има процес на вътрешно затваряне на българското общество и това е много обезпокоително, тъй като показва ниски равнища на солидарност и сплотеност в него. В по-широк план, разбира се, това се дължи на неспособността ни да постигнем съгласие относно близкото си минало. Колкото не можем да изработим съгласие относно тоталитарния режим, толкова и не можем да планираме заедно.
Нямаме способност
да изработим
общи планове,
общи цели. Самата национална общност се намира в криза и това няма как да не се отразява на нашето училище.
- Как да приобщиш родителя към училищния живот, което е ключов момент в новата стратегия, особено днес, когато за много семейства водещото е оцеляването?
- Това не е водещо за всички. Има много други възможности, в които оцеляването би могло да се превърне в нещо повече само от материални ориентири. Същественият проблем е, че вече, когато кажем семейството, родителите и рода, разбираме различни неща. Когато говорим само за родителите, имаме предвид по-скоро биологичните родители, брачната двойка. Но семейството е нещо много по-широко. То включва и близките и роднините на преките родители. Има различни хоризонти, към които има смисъл да се насочи усилие за диалог. Ние имаме нужда от диалог, който не се получава.
- Защо в малките селища приобщаването на родителите е по-лесно?
- Там до голяма степен семейната и местната общност се разпознават добре. Там се вижда ролята на училището. Там се виждат неговият символен капитал, неговото значение, неговата история. В големия град е друго. Там доминира анонимността. Доминират тези социални дистанции, които много често блокират възможността за подобни процеси. Подходът е различен. Ако в една малка териториална общност, в един малък град, в едно по-голямо село двете или трите училища са естествен център на някакъв социален живот, в един квартал на един голям град това не е така. Най-малкото защото самият квартал има механичен характер. Той не е изградил една съвместна общност. Това не са хора, които се чувстват общност. Те просто живеят на едно и също място. Отношенията помежду им са частични. Погледнете, дори там, където има т.нар. етажна собственост, тя не може да постигне съгласие дори за най-прости неща, да не говорим за квартал. Много различна е средата, в която функционира съвременното българско училище.
- Казахте, че знаещият човек не изглежда успял, кой тогава е успелият?
- За мое голямо съжаление в част от моделите, които се налагат в публичното пространство,
постигането на успех
не кореспондира
с образование
Няма разбиране за това, че придобитите знания са гаранция за добри резултати. Разместването на тези две нагласи е основният проблем. Първо, че човек може да успява, и то в бърз материален и видим мащаб, и без да е образован. И второ, че тогава, когато си инвестирал години наред в образование и наука, това невинаги води до добър резултат. Имаме усилия и в двете посоки. Представата за успех и представата за ролята на знанието да започнат да се сближават.
- Защо доброволчеството е част от стратегията, какво възпитава то?
- Най-младите поколения в България може би се влияят от връстниците си. Живеем в уникално време, в което младите хора по целия свят си приличат повече помежду си, отколкото приличат на родителите си, може би през процеса на глобализация, през социалните мрежи. Културата на доброволното участие малко по малко започва да се формира и в българското общество. Нашите институции много изостават от този процес. Имахме амбиция, законопроекти, граждански инициативи още през 2012 г., която беше обявена за Европейска година на доброволното участие, но и досега доброволчеството не намира достатъчно поле в гражданския сектор. Вместо това имаме вече съвсем спонтанно възникващи инициативи от много млади хора, които биха искали да помогнат, да участват във възстановяване на щети, в подпомагане на хора, които имат нужда от подкрепа. Доброволчеството е много важна основа на гражданската култура. От една страна, училището има възможност да структурира този процес, да насърчи онези, които са готови да направят нещо в полза на другите. От друга страна, самото общество има все по-остра нужда от солидарност, от примери на готовност за подкрепа на хора, които се нуждаят.
- А благотворителността?
- Благотворителността също е елемент на тази гражданска култура, която се формира по-скоро спонтанно в момента. В последните няколко години около абитуриентски балове
имаме примери на
спонтанно възникващо
желание за подкрепа
Много важно е тези симптоми да бъдат уловени навреме, да бъдат разчетени правилно. Най-младите поколения в България имат нужда от това да формират тези граждански качества. Готовността да помогнеш и да дариш - това са изключително важни неща. Бих добавил дори и кръводаряването, защото ние имаме дълга история на формиране на култура на кръводаряване, която в момента вече не съществува. Вместо нея имаме много мрачно изглеждащ сив пазар на кръв, което подменя смисъла и гражданската енергия на кръводаряването. Дори и когато нямаш, можеш да дариш кръв и да спасиш човешки живот. Всички тези послания са важни както за цялото общество, така и за училището.
- Стратегията е с хоризонт 2030 г., какво трябва да е училището тогава?
- Става дума за децата, които тогава ще са на 11-12 години. Ако стратегията наистина успее да мобилизира училището и педагогическата общност, да насърчи диалога с родителите, може да окаже влияние върху сферата, в която ще се формира следващото поколение.
- Какво си казахте с министър Красимир Вълчев след дискусията?
- Важното беше това, на което и той обърна внимание и настояваше - акцентът да бъде върху изграждането на работещи форми на партньорство между училище и родители. Засега поне това, което доминира като разбиране, е, че това са по-скоро междуличностни отношения между родителите и отделния учител. Моето разбиране е, че тези отношения трябва да намерят естествената си форма и ниво на развитие през процес на постигане на съгласие относно училищния ред, относно начина, по който ще бъде оценявано поведението и на учениците, и на учителите, и на родителите. Важно е да се създаде усещането за ред в българското училище, защото това е важен процес за социализацията на самите ученици и би могло да подпомогне както възпитателната работа, така и да формира нова култура на уважение към работата на учителя, към значението на училището. За съжаление, тази култура до голяма степен беше ощетена през изминалите години.
CV
- Завършил е социология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1989 г.
- Още през 1987 г. започва работа в Научноизследователски институт за младежта
- 17 години е работил в Института по социология на БАН
- От 2008 г. е редовен преподавател в департамент “Политически науки” на Нов български университет