Йозеф Куделка, само пред "24 часа": Когато танковете нахлуха през 1968 г. в Прага, чувствах, че е важно да снимам, и снимах

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7433661 www.24chasa.bg
СНИМКА: Йордан Симeонов

Това беше трагедия, но аз съм щастлив, че бях неин свидетел. Хората се променяха пред очите ми - станаха единни в съпротивата, казва световноизвестният фотограф

Йозеф Куделка е легендарен чешки фотограф с френски паспорт. Става световноизвестен със снимките си от нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия през август 1968 г. Те се превръщат в най-изразителното и най-разтърсващото свидетелство за безжалостното смазване на опита да бъде изграден социализъм с човешко лице. Негова творба фигурира в селекцията на сп. “Тайм” “100-те най-влиятелни снимки на всички времена”. Творбите му са излагани в музеи и галерии в Париж, Лондон, Берлин, Прага, Амсдердам, Ню Йорк, Лос Анджелис и др.

Куделка е роден през 1938 г. в Моравия. През 1970 г. имигрира във Великобритания и после във Франция, където през 1987 г. получава гражданство. От 1971 г. е асоцииран чрен на фотографска агенция “Магнум”. Заглавията на албумите със снимки, които издава, ясно говорят какво го вълнува като творец - “Цигани”, “Изгнания”, “Нашествие 68”, “Хаос”, “Черният триъгълник”...

Прочутият фотограф пристигна у нас по покана на Френския институт в България за откриването на изложбата си “Изгнания” в Софийската градска художествена галерия, което ще е на 7 май. Става дума за колекцията от снимки, които фотографът подарява на Центъра за модерно изкуство “Помпиду” в Париж. Те ще бъдат представени за първи път в своята цялост извън Франция.

Йозеф Куделка даде интервю единствено за в. “24 часа”.

- Г-н Куделка, започвате да снимате съвсем млад, но завършвате авиационно инженерство и работите по специалността си в Чехословакия. Кога разбрахте, че фотографията е истинското ви призвание и трябва да ѝ се отдадете изцяло?

- Всъщност започнах да се занимавам сериозно с фотография, когато бях в университета. След това работих като инженер, отговарях за 60 малки самолета, които се използват в земеделието. Моя грижа бяха моторите. Обичах много работата си, но се случиха 2 неща. След 6 г. разбрах, че съм добър инженер, но че вече съм научил почти всичко, което бих могъл да науча в тази професия. Бих казал така - не исках да умра на 30 г. Имах нужда от промяна. И тъй като се занимавах все по-сериозно с фотография - вече бях започнал да снимам серията си за циганите, - това изискваше да ѝ посвещавам повече време. Като инженер имах големи отговорности, но фотографията беше все по-важна част от живота ми.

Станах член на съюза на артистите в Чехословакия, това беше много трудно. Но беше единственият начин да напусна държавната работа, да мина към свободните професии и да се занимавам само с фотография.

- И после идва събитието, което преобръща всичко, включително вашия живот. Армиите на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия през август 1968 г., за да смажат Пражката пролет. Как научихте, че настъплението е започнало?

- Никой не вярваше, че руснаците ще дойдат. Аз бях прекарал един месец в Румъния да снимам циганите там, пристигнах си в Прага и следващата нощ един приятел ми се обади, че войските са влезли в Чехословакия. Аз бях фотограф, най-нормалното нещо за мен бе да взема фотоапаратите си, да изляза на улицата и да снимам това, което се случва. Не съм мислил, че снимките ми някога ще бъдат публикувани. Просто чувствах, че е важно да снимам, и снимах.

- Съзнавахте ли какви рискове поемате, че е можело да ви застрелят?

- Ето вижте тази снимка, аз бях застанал тук. (Отваря каталог и показва една от снимките от “Нашествие 68”, на която войник върху танк държи автомат и дулото сочи към обектива.) Вероятно е можело да ме убият. Но ситуацията беше изключителна и тя открои у мен и у много от останалите жители на Прага качества, за които дори не бяхме подозирали.

В такива изключителни

ситуации действате,

а не мислите

Това се случи един-единствен път в живота ми.

Хората казваха, че съм бил смел. Но за мен храбростта е нещо друго. Смели бяха онези 6-има руснаци, които излязоха на Червения площад в Москва, за да протестират срещу нахлуването. Беше ясно, че ще завършат в психиатрията или в Сибир. Миналата година се срещнах с 3-ма от тях на отбелязването на 50-годишнината от инвазията. Шестима души от милиони руснаци! Тези хора наистина имаха кураж.

- Как реагираха военните в танковете, когато виждаха, че ги снимате?

- Беше нощ. Руснаците още не бяха пристигнали в центъра на Прага, те се бяха приземили на летището и аз знаех, че ще опитат първо да превземат радиото, така направиха и в края на войната. Това беше битка за информацията. Отидох там един от първите. В този момент войниците бяха смутени, цареше бъркотия. Те не знаеха къде точно се намират и се учудваха, че хората говорят с тях на руски. Бяха изненадани, че

чехите не ги посрещат

с радост, а ги питат:

“Защо сте тук?” “Защото има контрареволюция.” А гражданите на Прага им обясняваха, че това не е истина.

Най-важните снимки, които успях да направя, бяха именно на първата сутрин след нахлуването, в този период на объркване. По-късно стана невъзможно.

Но аз не мразех войниците. Те бяха момчета като мен, горе-долу на същата възраст. Знаех, че не са отговорни, че вината е в системата. Това беше трагедия и за мен, и за тях, защото живеехме в една и съща система. Можеше и аз да се озова в подобна ситуация - някой да ме събуди през нощта и да ме прати в София или Букурещ.

В началото между войниците и хората в Прага имаше комуникация. Опитвахме да им обясним, че не им е мястото в страната ни, но после офицерите се намесиха: Никакви разговори! Тогава дойде краят. Войниците започнаха да правят това, за което бяха дошли - смазаха Пражката пролет.

Това беше голяма трагедия, но аз бях щастлив, че бях неин свидетел.

Защото тогава се

случваха чудеса

Хората се променяха пред очите ми. До вчера можеше да не са били мили един към друг, а внезапно станаха единни, имаше огромна солидарност. Никога след това не преживях подобно нещо.

Аз правих книгата за 40-годишнината от нахлуването и в нея бяха събрани 250 снимки. Тази книга беше публикувана в 12 страни, имаше включително руско издание. Не правителствата плащаха за това. Издателите знаеха, че книгата ще се продава. Защо? Снимките ми бяха документ, но най-добрите от тях придобиха друго - универсално - измерение. Те станаха символ на съпротивата срещу военната сила. Едни хора имат свобода и идват други да им я вземат.

- Как негативите ви излязоха от страната и бяха публикувани в “Сънди таймс магазин” през 1969 г.?

- Сложно и дълго е за обяснение. Имаше човек, който видя част от снимките и успя да ги изнесе през граница. Важното е, че те бяха публикувани само година след събитията, макар и анонимно, с инициалите Р. Р. (Prague Photographer).

Представете си, ако не бяха публикувани... Руската пропаганда, която радиото излъчваше след събитията, внушаваше, че чехите са посрещнали руснаците с добре дошли. Това беше лъжа, аз бях свидетел на съпротивата. След появата на снимките стана ясно какво точно се е случило, каква е била истината.

- Емигрирате във Великобритания през 1970 г. В месеците след публикуването на снимките тайните служби не търсеха ли кой ги е правил?

- Снимките бяха публикувани от фотографска агенция “Магнум”, а малко по-късно от агенцията ми дадоха стипендия да отида да снимам циганите на Запад. Но явно тайните служби не са направили връзката, не са имали доказателства, че аз съм авторът. Имал съм огромен късмет, че успях да изляза от страната. Върнах се за първи път едва след падането на комунизма. Освен това тогава службите не разполагаха със съвременните комуникации - във всеки момент да знаят всичко за вас.

- Вашите снимки от Прага остават анонимни чак до 1984 г. Защо?

- Семейството ми все още живееше в Чехословакия. Не исках родителите ми да имат неприятности. Чак след смъртта на баща ми успях чрез приятели да попитам майки ми дали вече мога да ги подпиша. Тя каза:

“Подписвай.

Снимките са истината Аз съм много стара, няма да ме закачат.”

- Поемайки по пътя на изгнанието, как се адаптирахте на Запад?

- Вие сте българка, живели сте по времето на комунизма. Знаете, че всички искахме да минем от другата страна, да бъдем свободни, да живеем нормално. Имах късмет, че напуснах Чехословакия сам, нямах семейство и деца и имах известна сума пари, защото агенция “Магнум” публикуваше снимките ми. За един френски фотограф тези пари може би стигаха за 3 месеца, но с тях аз можех да живея няколко години.

Чувствах се различен,

когато емигрирах, и

исках да остана

различен

Бях на 32 г., бягах от комунизма, но не се възхищавах на капитализма, не исках да бъда като тях. Те имаха всички възможности - паспорти, пари, но не правеха това, което аз мислех, че трябва да се направи.

Чувствах се близък до хората, които бяха относително бедни, отхвърлени, и държах да имам техния начин на живот. С тази разлика, разбира се, че те нямаха друг изход, а при мен това беше лично решение. Аз избрах да живея така и това ми даваше сили. Има едно голямо събиране на циганите във Франция - 15 000 души, а аз бях единственият, който спеше навън.

- По време на цялата си кариера оставате независим. Не приемате да ви командват, не работите по поръчка, снимате само това, което вие искате. Как го постигнахте? На каква цена?

- Американците имат един израз - няма безплатен обяд.

Плащаш си за липсата

на свобода и си

плащаш за свободата Но първото нещо е да знаете какво точно искате. И после да управлявате живота си според тази цел. Аз исках да видя света и да запазя у себе си това, което наричам healthy anger - здравословен гняв. Сега, на 81 г., вече спя в хотел, но преди нямах желание да спя в легло, за да мога да свикна за нощувам навсякъде.

- Веднъж казвате: “Само максималното ме интересуваше”...

- Максималното от мен и от другите.

- Това значи ли, че сте артист максималист?

- Никога не съм казвал сам за себе си, че съм артист. Другите трябва да преценяват това. Аз съм фотограф. Правя това, което обичам. И понякога се получава, друг път - не. Понякога може да се превърне в изкуство, но понякога е нищо.

- Как съхранявате любопитството към света и продължавате да снимате още и още?

- Всички в моята професия, които съм обичал и ценил, умряха рано като фотографи. Срещнах Анри Картие-Бресон (един от най-прочутите френски майстори на обектива - б. р.), когато беше на 62 г. и вече почти беше спрял да снима. А аз съм на 81 г. и когато се събудя сутрин, все още мисля за фотографията. Не искам да съдя дали снимките ми са добри, или лоши, но да правя това, продължава да ме вълнува.

Опитвам се

непрекъснато да

обновявам погледа си, да съм в движение. Трябва да се строи, но също и да се руши, за да се съгражда отново, за да се отиде по-далече. Много хора нямат куража да го правят. Други не са способни да го правят, защото животът ги завърта - семейство, деца. Аз имам 3 деца, но не съм баща като другите. Радвам се, че децата ми, които вече са големи хора, разбират това и го приемат.

- Пътувате много. Как се променя светът?

- Наистина продължавам да пътувам, но не като преди, трябва да се успокоя. Всяка година ми се налага да приспособявам живота към възрастта си. Докато бях по-млад, правех максимално много снимки, защото знаех, че ще дойде моментът, когато няма да мога да работя като преди. Сега мога да се върна към това, да прегледам какво съм снимал.

Имах късмета да снимам много неща, които вече не съществуват или скоро няма да съществуват.

Винаги съм се

стремил да изграждам

мозайки,

да търся отделни елементи, които са ми липсвали. Но тези частици намаляват все повече.

Съвременните хора вече не ме интересуват толкова като преди. Сега ме привличат повече съвременните пейзажи, в които хората пак присъстват силно, но са невидими - пейзажите на екологичната разруха, на войните, на опустошението - мините за въглища или разрушения Бейрут.

Седем пъти ходих в Израел, за да снимам стената на разделението. Ние с вас сме живели зад стени и когато я видях, си казах - това е било и мой проблем. Стената, която Израел строи в Палестинските територии, е престъпление срещу пейзажа и срещу светите земи.

Има престъпления към човечеството, но има престъпления и към пейзажа. И не е важно как хората ги наричат или опитват да ги оправдаят.

- В България поискахте да видите разкопките в Никополис ад Иструм. Какво място заемат древните развалини в интересите ви?

- Времето ми в България е много ограничено заради подреждането на изложбата “Изгнания” в София, но все пак исках да видя тези места. Следващата година ще правя голяма ретроспективна изложба в Националната библиотека в Париж -

тя ще обхваща

работата ми от

1991 до 2019 г.

До преди две седмици правех нови снимки за нея в Петра, в Йордания. Направих една снимка, която ми липсваше. Какъв шанс - една година от живота ми се оправда благодарение на една хубава снимка!

Това ще е голяма изложба, придружена с каталог, която ще се нарича “Развалини”. Едва сега осъзнах интуитивно, че започнах да снимам развалините на древността едновременно с развалините на Бейрут. Почти всичко, което виждаме днес, ще завърши някога като развалини. А ние всички сме малки актьори в историята.

 

 

Когато танковете нахлуха през 1968 г. в

Прага, чувствах, че е важно да снимам,

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • И българите на Острова печелят от Брекзит със сделка

    И българите на Острова печелят от Брекзит със сделка

    Най-после! Брюксел и Лондон постигнаха сделка за Брекзит, което дава надежда, че задаващият се хаос с излизането на Великобритания от ЕС може да бъде овладян и поставен в разумни граници и за двете преговарящи страни. И шефът на Европейската комисия Юнкер се зарадва от новината, възторжен е и премиерът Борис Джонсън
  • Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Регистрационният им режим е като при мотопедите НАИСТИНА ли тротинетките не могат да се движат по пътищата? Всъщност могат! Но регистрационният им режим е като при мотопедите. Иначе законът е категоричен, че по пътищата се движат именно пътни превозни средства. Законът много ясно е казал, че “пътно превозно средство” е съоръжение,