Публикуваме отново най-четените коментари и анализи на изминаващата седмица. Този е №2 и е събрал над 85 600 прочитания.
Развъдник за черноработници
за чужбина ли сме?
Имаше такъв прекрасен български филм - “Чуй петела”, по сценарий на Константин Павлов. Сниман преди 41 години.
Защо се връщам към него? Защото там се проследяваше животът на останалите една шепа хора в едно българско село. Не помня точно, но десетина старци.
Челядта се
изнесла в
големия град,
урбанизация в действие, такива времена бяха тогава - завод до завода, комбинат до комбината, панелки и супермаркети. Младото все към града го тегли, там повече “благинки” се предлагат - от по-високи заплати през самостоятелен апартамент в някой жилищен кошер, по-добри училища за децата, та до ресторантите, дискотеките и прет-а-портетата на наркоопа.
Предупреждение беше този филм. Предупреждение още през 1978 г. за разпадането на основите. Кои основи, ще попитате. Тези, изконните - връзката със земята и взаимовръзките в семейството. Да, знам, че патриархалното ни общество започва своя разпад
още с отсичането
на бора в двора
на Гераците
и провождането на Захаринчо - дете-шикалка в големия град, където да се влее в редиците на париите презрени.
Елин Пелин, певецът на българското село, все още не е задраскан от учебната програма. Но селата ни биват задрасквани едно по едно от картата на България. Реших, че нямам нужда от статистически данни, извадени от таблиците - всеки божи ден виждаме от екрана страхотиите из селата български. Обезлюдяват. Чезнат. Тук живеят петима души, там трима, оттатък магистралата са седем живи, а ей там, зад баира, зеят слепите прозорци, зад които някога са светели празнично новогодишни елхи и великденски свещи. Дали са над 100, или над 1000 празните села, няма значение. Ще стават все повече и повече. Тъжна констатация.
Какво си се загрижила, ще просъска някой, ходи ти на село да риеш на добитъко и да копаш доматето. Ми то ни добитък, ни домати. Никой не иска да оре с Белчо и Сивушка земята си в реални граници, ни да жъне със сърп и паламарка, ни хляб да меси в нощви за една седмица напред, ни да копае, ни да рине, ни песен да запее. Хеле пък последното, щото животът и в града вече е “не пей ми се, не смей ми се”.
Не обвинявам никого. Всеки иска по-добър живот за себе си и за децата си. Светът е едно голямо село, все по-глобален и глобализиран. И нашата махала, барабар с другите. Само че нашата махала някак е най-неподредената, най-бедната, най-опосканата, най... О, да,
идват чужденци и
купуват къщи на
безценица,
пък се радват и дивят на природа и земя, дето каквото боднеш - ражда плод и зеленчук. Ние плодовете и зеленчуците си ги внасяме от Турция и Гърция, от Египет и Бангладеш, от Франция и Уругвай, а нашите ниви и градини стоят запустели.
Няма кой да ги обработва. Не ни е скъпа земята на сърце, защото силом ни откъснаха от нея. Унищожиха производството като икономика, хората ръгнаха да дирят работа по големите градове, ама и там работата кът, та децата ни просто хващат терминал 2 и юруш на чужбината. Там каквото и да работят, все е по-добре оттук.
По-добре значи по-високо платено. Нямало значение ли? Има и още как! На младия човек му се щат и фръцкава дрешка, и лъскава колица, и регулирани отношения между наемник и работодател. Тук това е трудно, да не кажа почти невъзможно. Огледайте се, ако се съмнявате. И ми се ще да попитам: Абе, ние развъдник за черноработници за чужбина ли сме? Не мозъци изтичат от България, силиците ѝ изтичат. Тя изтича, българската кръв изтича на все по-бавни тласъци. Защото връзката със земята ни е вече прекъсната. А тя е пъпната ни връв, защо позволихме да я скъсат със зъби и нокти в името на... който може да намери точната дума, нека я каже, аз не мога я найда. Знам само, че е страшно. Защото след селата идат градовете. Знаете ли как ловчанлии, да ме простят, ама съм го чувала многократно, наричат родното си място?
“Призрачния
град”
- стопил се е с две трети. И с Плевен е така. И с... попълнете си всеки града, в който живее. Само София расте, но не старее, а набъбва, издува се като плондер, който не се знае кога ще се пукне и... Остават ни Кавала и Патра, Франкфурт на Майн или на Рейн, Канада и Монтенегро, аржентинската пампа и пустинята Гоби. И ще настане един живот, че само си викам “Сакън, Господи! Помилуй, Господи! Осъзнай се, българино!”. Не, не ви призовавам да търтите къмто родните села, някой трябва просто да се замисли. Някои. Всички ние. Защото, ако случайно чуете петел, да знаете, че трети път пропява. И няма време.