Доц. Васил Гарнизов: В блоковете се смесиха стара средна класа и нови заможни - как да се разберат да плащат за общото

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7439503 www.24chasa.bg

Домоуправител отвън? Българинът ще го хока, както хока депутатите, убеден е социалният антрополог

При социализма всичко се решаваше чрез непрекъснат силен външен контрол и тежка заплаха върху домоуправителите и обитателите на жилищните кооперации

Днес е рядкост в един блок да живеят хора от едно и също съсловие, със сходна култура, които да решават общите си проблеми цивилизовано

Всичко, което трябва да знаете за:

Домът за българина свършва до черджето

В задния двор на българина има кал, щрапат кокошки, грухти прасе. Там се намира онова негово “аз”, което той не иска да бъде видяно

Едва ли обществото ще преживее 1 млн. бедни да загубят жилищата си, защото нямат пари да ги поддържат

- Новият проект за промяна на закона за етажната собственост внася строгост и санкции към онези обитатели на жилищни блокове, които не плащат такса за общите им части. Не е ли това още един aргумент към максимата, че българинът не поглежда и не се грижи за нищо извън изтривалката на дома си, г-н Гарнизов?

- Сигурно. Но щом се налага държавата да оправя взаимоотношенията между съседите, значи опитът на нашите съграждани сами да си подредят малкия свят е неуспешен. Затова всеки път, когато ние се провалим в кооперативното поведение, което идва от ценностите ни, а не от закона, се налага

държавата да се намеси

с голямата тояга

по един патерналистичен начин и да каже: “Абе ще ви науча аз вас да си поддържате общите части, да си събирате пари за ток, да си боядисвате фасадите, да си оправяте покривите!” Знакът е, че държавата иска да влезе на още едно място и не мога да кажа, че няма известни основания за това. И в Гърция, и в Испания, и в Италия в някакви времена са създали законодателство, което да принуждава собствениците на жилища да се грижат за външния вид на фасадите, за входовете, блоковете, градинките и тротоарите пред тях. В Италия например съществува понятието кондоминиум - това е кооперация, едно малко човешко съобщество, което има задължението към големия град да бъде негова естествена, прилична и прилежна част. Ние очевидно се проваляме в това отношение.

- Всички ли?

- Не всички, разбира се. Има новоизградени блокове с приятен интериор и във входовете, и по стълбищните площадки, и с поддържани околоблокови части. Знак са, че при определени условия можем поради вътрешна потребност, а не под заплаха отвън да направим около нас да е чисто, красиво и подредено.

- Надраскани стени, олющени мазилки, неугледни и неосветени входове, разбити асансьори - това е типична картина от “спалните” на всеки голям град. От бедност, немарливост, липса на култура ли го правят живеещите там или?

- Тези разлики са много видими. Отиваш в блок, изграден по времето на социализма и по презумпция, колкото е по-голям той, толкова по-голямо е безредието. Но това е вярно само донякъде. Имаше един блок в София, наричаха го Китайската стена. Отвън, като погледнеш, изглеждаше като

чергите на бабите ни -

тук санирано, там не,

всичко в кръпки,

едни входове се заключват, други не. Вътре - като след война. Същото мога да кажа и за парижки предградия, за някои квартали в Брюксел и на други места по света. Не е български патентът. Но у нас е особено видимо.

- Какво изразяват тези неугледност и мърлявост?

- Изразяват какво става в главите на хората - какво разбират под свое, какво разбират под дом и какво разбират под чуждо. При нас домът не е просто една материална среда - тухли, стени, легла, кухня - място, където да сготвиш. Домът е нашата обвивка, която ни отделя не само от природата, но и от другите хора. Както ние смятаме, че нашата вътрешност, нашите органи или това, което става в главите ни, си е само наше и то някак си се пази от черепа и кожата, така всичко, което става в дома ни, се пази от неговите стени. Това е нещо, което много повече ни отделя от другите хора, отколкото ни свързва с тях. Тъкмо тази идея е в основата на цялото това безредие на общото ни живеене. И си трябва историческо време да разберем, че колкото домът ни отделя от другите хора, толкова ни и свързва.

- Имаше един филм “Топло”, култов, в който съседите в цяла жилищна кооперация показаха изключителна сговорчивост и солидарност в гигантското усилие да си прокарат парно. Според вас има ли пренос на отношения на общност от социализма в съвременните панелки?

- Няколко са нещата, които са важни за разбирането на българската ситуация. Първо, при социализма всичко се решаваше чрез непрекъснат силен външен контрол и много тежка заплаха върху домоуправителите и обитателите, независимо дали са собственици, или наематели на апартаменти в блоковете - партийни събрания, милиционерски акции, Държавна сигурност, непрекъснати донасяния “всеки срещу всеки”. Имаше и кампании - “Образцов дом”, образцово село, вход, квартал.

След 1989-1990 г.

българското общество

беше като развързано,

а свободата се преживяваше по много и различни начини. Например сексуалната свобода - появиха се огромни по своето влияние, тиражи и разнообразие списания с голи тела. Вторият начин на освобождение беше в това, че българинът се разщъка насам-натам, започна да сменя градове, жилища, квартали, докато преди това беше буквално закрепостен. Започнаха да се строят нови блокове, особено след 2000 година, когато вече преговаряхме за членство в ЕС. Така в един и същи блок се оказаха хора с прилични доходи и пенсионери - стара средна класа, която обаче няма ресурса да защити старото си статукво.

На някои места възрастните хора дори и да имаха желание да плащат за покрива, за фасадата, за външната врата, за плочките или градинката, те просто застиваха в една заучена безпомощност и казваха: “А, не, не, не, ние сме бедни и по тази причина не можем да бъдем солидарни.” Днес това го има почти навсякъде.

Редки са случаите в един блок да живеят хора от едно и също съсловие и със сходна култура, които да решават общите си проблеми цивилизовано. Виждаме и хора, които живеят в стари жилища в центровете на големите градове и столицата, които не могат да се грижат за фасадите си.

- А ако са във Великобритания, Италия, Испания, Германия, какво би се случило?

- Ще бъдат санкционирани като недобросъвестни собственици и лоши стопани първо чрез глоби, после чрез отнемане и продаване на публичен търг на тяхното имущество.

- Дали българинът ще промени поведението си към пространството, което не е негово собствено, а само общо, чрез санкциите на закона?

- Алтернативата тук е много тежка. Всякакви закони можем да приемем, но си имаме едни 1,5-2 милиона пенсионери, които си живеят по селските къщички, а колко успяват да ги поддържат, е друг въпрос. Другите обаче обитават големи градски пространства, които изглеждат отвратително, защото не са поддържани. И ако решиш да се справиш с този проблем по законов ред, милиони хора ще попаднат под ножа. Не съм сигурен, че нашето общество е в състояние да претърпи 1 милион в една година да загубят жилищата си, защото нямат пари да ги поддържат по искания от нас начин.

- Според вас липсва ли чувството за общност в днешните жилищни блокове? Защото, ако го имаше, законът едва ли щеше да предлага професионални домоуправители отвън да се заемат с общите части на блока?

- Тази история с професионалните външни домоуправители е културна заемка от развитите държави. В много от западноевропейските градове тази професия се е появила като отговор на нужда някой със специализирани умения да се грижи за общите части на домовете. Професионален домоуправител в Милано например се грижи за това какво ще става с тока, с водата, със стълбището, сигурността на жилището и градинката отпред. Наема градинари, наема техничари, прави всичко. Това си е специалист на пълен работен ден и вероятно на самите обитатели на такъв кондоминиум им излиза по-евтино да си го наемат, отколкото да правят всичко сами. Нашият опит да вземем нещо от чужди страни не е непременно лош, но не е и непременно най-добрият начин да решиш нещата.

- А как? Преди домоуправителят беше един от съкооператорите в блока.

- Исторически е така.

Да, съкооператор

от блока, но на

когото имаме доверие

Даваме доверие заради способността на човек да намери най-добрите оферти да се поправи желязната врата на входа или да се измажат стените на стълбището, или да се сложат нови улуци и т.н. Всъщност имаме модел на това какво става в голямото българско общество. Защото по принцип ние много трудно даваме доверие и на политиците си. Дори още на следващия ден, след като някой от тях спечели, сме готови да го нахокаме. Дали ще е депутат, домоуправител, или министър-председател - все тая, постъпваме по един и същи начин.

Тия дни впрочем не научихме ли за една домоуправителка, чието дете беше откраднало от парите на блока и ги беше изхарчило за наркотици?

- Има мярка в проекта за изменение на Закона за етажната собственост - парите, които се събират от живеещите в блока, да минават през банка.

- Това не е много съобразено с начина, по който работи българското микрообщество. Когато се появи мотивиран и възпитан човек, който казва: “Дайте ми 30 лв. и ще ви оправя външната врата на входа”, свършва ремонта бързо, дава и бележки за това, после може да предложи: “Вижте как хубаво се справих с вратата, вижте си и покрива - давате ми 200 лв. и ви го оправям!” Ето така се събира доверието - капка по капка като скъпоценна течност.

- Да, но хората трудно дават пари за общите части и отговорът са по-строгите санкции в този закон, не мислите ли?

- То това е доверието - да си дам парите на някой външен, който да ги управлява, за да свърши общите неща. Но какъвто и закон да приемем, той трябва да започне да работи. В страните, за които говорихме, работи съдебна система, способна да различи кой е отговорният стопанин, и кой - не, да вземе решение за отнемане на имущество. И сега като гледаме скандалите около къщичките за гости, разбираме каква ще е историята - пак ще имаме

10 години скандали и

накрая няма да има никой

наказан и в затвора

В този смисъл да приемаш нови закони, с които да решиш базови отношения на хората в най-ниското ниво - микрообществото, без да имаш работеща система, даже е глупаво.

- За поправките в този закон обаче идеи са давали граждани в около 400 писма.

- Да, но първо трябва да се каже стратегически какво искаме. Склонни ли сме да санкционираме 1,5 млн. пенсионери, живеещи в големите градове, които не могат да носят реалната отговорност за собствеността си? И тази страна на въпроса ще изпъква все повече с наближаването на избори.

- У нас, а може би и по света е далече по-лесно да събереш атигитка тип “срещу”, отколкото да провокираш съзидание - примерно да изчистиш и прекопаеш с всички съседи градинката пред блока, не мислите ли?

- Може да се защити такава теза. Когато има външна заплаха, да речем от съседния вход искат да ни вземат част от паркинга или от градинката, вътрешната сплотеност и кооперативност нарастват. Изчезне ли външната заплаха, способността ни да запазим нивото на кооперативност пада.

Навремето стар земеделец ми обясни тази зависимост покрай разговор за неспособността на земеделските партии да направят голяма социална коалиция. Казваше така: “Появи ли се външна заплаха, примерно от комунистите или от някакви крайнодесни, ние

като охлювите се събираме

в чувал, слепваме се един

до друг, ставаме твърди

и трудно победими

Завали ли дъжд, разпълзяваме се от чувала, всеки търси своята писта по тревичките и цветенцата и забравя за другите. Тук отговорът е по-близък до предишния - там, където има хора с близък социален статус примерно в горната средна класа, там има една норма на култура. “Абе, не е културно, щом всички са се събрали, за да боядисаме стените на входа, аз да се правя на “ни чул, ни видял”. Докато при други съсловия нормата е на надценен “аз” тип: “Абе, айде тия ще ми кажат на мене! Моят дом е моята крепост, да, той свършва при изтривалката!”

Навремето в Гърция домът свършваше по-далече - къщата, двора и плочника пред къщата, който винаги беше изметен. Но отидеш ли в дерето, където е реката, същите прилежни гърци си нахвърляли боклука. Мой колега антрополог беше установил нещо просто: че за тях това е единственото останало чуждо пространство, затова и боклукът е отишъл там. За него никой не носи отговорност. Че за българина домът свършва при изтривалката, показват и различни проучвания. Според едно от тях около 74% от българите имат собствено жилище, според друго, правено през 2016 г. във връзка с развитие на пазара на строителни услуги, 80% от българите си ремонтират жилището сами. Това е свидетелство, че за българина домът не само е негова крепост, ами той влага в него най-доброто от себе си като мисъл и чувство.

- Да, но защо извън него често се държи като неандерталец?

- Защото не се е вградил във външната среда. И това си личи по много неща - в едно село например има предни, има и задни дворове. Предните са представителни, те са към парадния вход, който е чист и подреден. Има цветенца, изуваш се на черджето и влизаш чист и променен в “храма”. Обаче има и заден двор. Задните дворове на българите не са представителни пространства и те са много интересни за изследване. Там те държат всякакви неща, от които имат нужда, там има кал, щрапат кокошки, грухти прасе. Там всъщност се намира онова “аз” на нашия сънародник, което той не иска да бъде видяно. То е може би много по-важно от онова, представителното. Така е и със задната част на блоковете. Ако пред входовете им е изчистено, то виждате по тревните площи отзад нахвърляно какво ли не от балконите - от стари чорапи през презервативи, пластмасови бутилки и опаковки до отпадъци от храни. Там е съвсем ясно въпроизвеждането на модела, при който стените на дома по-скоро ни пазат от един враждебен свят, отколкото да ни свързват с него. В приключилото наскоро голямо изследване на европейските ценности у нас има един въпрос, който се задава в 47 страни -

“Доверявате ли се на

непознати?”. В България

това доверие варира

от 11 до 13%

Нещо повече - у нас се смята, че да се доверяваш на непознати, е признак на инфантилност. Защото в България само децата се доверяват на непознати. Друг въпрос в проучването е “Доверявате ли се на съседи?”, където делът на дорверчивите също е много нисък в сравнение с останалите страни. Оказва се, че цялото доверие у нас е съсредоточено в семейството. На езика на физическото пространство семейството - това е домът. И в този смисъл нашето затваряне до черджето на дома ни е израз на силната ни подозрителност, доста характерна за тези земи, към външния свят.

- Как ще се промени тази нагласа?

- Трудно, но може да се преодолее. Първо - с натиска на материалната цивилизация. Колкото повече я изграждаш, а това са едни чисти и красиви улици в едни добре уредени градове, толкова по-силно оказваш натиск върху ония, които изостават видимо от настъплението на материалната цивилизация. Но тя е в състояние бавно да променя определени умствени нагласи. А мнозина българи заминават да работят в чужбина, свикват с правилата, от които се ръководят общностите, в които попадат - в Испания, в Германия, в Италия, в Австрия... Виждат и че този ред е свързан с контрол и ресурси. Когато се върнат тук, имат две възможности - или да внесат западния си опит като положителен опит. Или ще се върнат тук да пребивават в отношението на свобода. Защото, като е мръсничко на улицата или в парка, ясно е, че социалния контрол го няма и преживяваш усещане за свобода. Аз такова нещо съм виждал от германци и англичани, когато дойдат в България. Хем им е мръсничко, хем виждат в това повод да се разпуснат. Защото чувстват, че пространството извън черджето на дома е ничие.

- Ще успее ли промененият Закон за етажната собственост да промени нещо?

- Решението е еволюционно. С този закон, който в моменто обсъжда МРРБ, трудно ще бъдат решени нещата наведнъж. Това е утопия и тя може да доведе до тежки драми в българското общество.

CV

Васил Гарнизов е роден през 1958 г. в София

Завършил е СУ, доктор по филология, работил е в Института за фолклор към БАН. Специализирал е “Социална антропология" в E.H.E.S.S. в Париж, Франция (1993)

Зам.-министър на регионалното развитие и благоустройството (1998-2001) l Парламентарен експерт по местно самоуправление, регионално развитие и благоустройство (1999-2001)

Доцент в Департамента по антропология в Нов български университет

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Само един на съд за хулиганство?!

    Целият футболен свят не спира да сочи с пръст България заради една група лумпени, попаднали НЕслучайно на мача между България и Англия. Заради срамните им нацистки жестове и скандирания хейтът срещу българите като народ и България като държава расте и набира скорост като огромна снежна топка. И вместо органите на реда да ударят с цялата строгост
  • Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Регистрационният им режим е като при мотопедите НАИСТИНА ли тротинетките не могат да се движат по пътищата? Всъщност могат! Но регистрационният им режим е като при мотопедите. Иначе законът е категоричен, че по пътищата се движат именно пътни превозни средства. Законът много ясно е казал, че “пътно превозно средство” е съоръжение,