30-годишната тъга по привилегиите е неизтребима
Пиша този текст като гост на столицата (с други думи тежък провинциалист), какъвто съм. Поводът е възроденият патос на тема софиянци и други покрай легендарните ремонти в центъра. Това да се смяташ за по-първи от другите само и единствено защото си роден българин, а не циганин, в София, а не в Перник, бил си отличник в училище, а не двойкаджия, учил си в прославен университет или си ползвал някаква друга благина само защото ти е била такава съдбата, е мрачно явление. И като общество трябва да му се даде отпор. Защото това са неизтребими рудименти на номенклатурната система. Продължаващ 30 години стремеж да бъдат запазени и да пребъдат във времето привилегиите на някогашната номенклатура.
Какво беше т. нар. номенклатура? С това понятие се описваха членовете на привилегированата прослойка при комунистическия режим. Партийни работници, разни агитатори, профсъюзни, отечественофронтовски и спортни деятели, женски, пионерски и комсомолски активисти, кореспонденти в чужбина, кадровици. Характерното бе, че те и семействата им ползваха привилегии в различен размер. Но каквото и да се случеше, те оставаха в “списъка” - винаги на позиция, която им даваше някаква аванта, която нормалните хора не получават. Това продължи и след падането на Живков. Дядото бил активен борец, синът или дъщерята - някакъв идеологически началник, и съответно внукът става важен седесар или иска да прави правосъдна реформа. Когато пяната на времето ги изхвърли на боклука, защото не стават за чеп на зеле, те почват да претендират, че това, което им се следвало, им било отнето от амбициозни селяни. Те, новите, представяте ли си, не само че не са софиянци, не са и завършили английска гимназия с 6 и не са учили в Англия, Лайпциг или поне в МГИМО и сега са някъде във властта и си купуват апартаменти в центъра на София.
Не са от “списъка”, а получават достъп до благата.
Тук трябва да разграничим т. нар. стопанска номенклатура от идеологическата. От стопанската произлязоха голяма част от новите български капиталисти. Те, за разлика от идеологическите работници, имаха някакви лични умения и използвайки привилегиите, които имаха, почнаха да правят бизнес. Там “невидимата ръка на пазара” горе-долу ги отся. Но “идеологическата” нещо губи много позиции и почва да има претеции. Част от това е новопоявилият се отново патос за софиянци и други. Първата работа на първия демократичен президент Желю Желев (Бог да го прости) бе да отмени с указ софийското жителство. Тази най-дребна, но все пак привилегия на номенклатурата. И днес, 30 години по-късно, още тъгуват за нея. Част от този контекст е забележимото напоследък сближаване на “умните и красивите” и БСП. То става именно по този вектор. Второто и третото поколение номенклатура се припознава в БСП, а четвъртото и петото е сред “умните и красивите”. Всъщност те са една прослойка, разделена само привидно. Интересът е един - запазването на привилегиите, които са имали.
От време на време започва някакъв разговор за лустрация. Забрана важни постове да се заемат от бивши сътрудници на Държавна сигурност, което звучи секси, но не е истинският проблем. Подобрение на живота ще има, ако се ограничи достъпът на някогашната номенклатура и потомците й до властта. Разбира се, всеки стремеж за силово ограничаване на някакви възможности е същото като привилегията на номенклатурата, но с обратен знак. Всъщност животът изхвърли на бунището голяма част от мимикриращите потомци на идеологическата номенклатура. Не е нужно нещо да се забранява, просто народът не трябва да лапа безкритично кукичките, които непрекъснато се пускат. Приказките против селяндурите, циганите, необразованите са предназначени за балъци, които да създадат нужното настроение привилегиите да продължават вечно.