Коментар на седмицата №1: Поредната убита жена е жертва на всички нас

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7461633 www.24chasa.bg

Публикуваме отново най-четените коментари и анализи на изминаващата седмица. Този е №1 и е събрал над 133 хил. прочитания.

Обидно е, че като общество не само не се учим от грешките си, а ги повтаряме до безкрай

Още една жена бе убита от своя бивш партньор. Милена от Костенец е била тормозена и преследвана дълго време от него след раздялата им, докато миналата седмица не влязъл в дома ѝ, пребил я от бой, вързал ръцете ѝ, прострелял я с два куршума в главата и изхвърлил тялото на ливада недалеч от дома ѝ. Изхвърлил я като боклук.

Всъщност грешката в горния текст не е, че описвам детайлно зверствата, които е извършил този мъж, а в това, че той е просто поредният анонимен убиец, а името на Милена е навсякъде. Мъжът, който е единственият заподозрян за убийството, се казва Стоян Зайков. И освен че е пребил и убил по особено зверски начин бившата си съпруга, е допуснал престъплението да бъде открито първо от техния син, превръщайки така и него в своя жертва. Какво може да се каже за един мъж, който връзва ръцете на бившата си жена, за да я застреля? Който преди това я е пребил, защото подозирал, че има вече друг живот и “го излага пред хората”? Вероятно всеки, който е чул за тази история, е изпитал ужас и отвращение към него. Точно както е изпитал ужас и отвращение към предишните убийци на настоящи или бивши партньорки. Със сигурност има и такива, които смятат, че жена, която отказва да е собственост на мъжа си, може да бъде изхвърлена на ливадата като ненужен боклук. Вероятно те са малцинство, все пак повечето хора на този свят не са убийци и смятат, че убийството е най-тежкото престъпление. Но как така се получи, че у нас малцинството печели и налага своите виждания над мнозинството?

Защото в България всяка година по подобен начин биват убивани по една жена на седмица и ние не предприемаме нищо, за да спре това. Как е възможно едно общество да е толкова безразлично?

З

ащото проблемът явно не е до отделния човек в България, който е точно толкова добър и почтен, колкото и отделният човек навсякъде по света. Проблемът не е в отделния човек, а в общото ни й съществуване, в съвместното ни живеене като общество, в което трябва да се разберем да спазваме общи принципи и да защитаваме заедно с тези принципи, превърнати в закони и нормативи, онези сред нас, които са изпаднали в подобна ситуация като Милена. Жени, които биват преследвани, бити, убити, защото “не е вече моя”. За да можем да ги защитим, правилото, че каквото става в чуждия дом, е чужда работа, трябва най-сетне да отпадне. Но точно тук ние като общество се проваляме. И то многократно. Веднъж вече с усилията на опозицията БСП и безброй фалшиви новини бе спрян опитът България и ние като общество да подредим правилата и да защитим по-ефективно жертвите на домашно насилие. Истанбулската конвенция предвиждаше система от мерки, които биха подпомогнали работата на полицията и съда в подобни казуси. Те щяха да имат реални възможности да защитят хората, жертва на бивш или настоящ партньор – не само жените, а всеки, който е попаднал в такава ситуация. Ако имаха реални инструменти, с които да държат настрана агресивните съпрузи, жертвите щяха да са по-малко.

А

ко държавата беше задължена да отвори достатъчно на брой домове, в които жени, деца или мъже, преследвани от агресивни членове на семейството – настоящи или бивши, жертвите щяха да са по-малко.

Ако хората знаеха, че викайки полиция заради крясъци и побоища в съседния апартамент, ще има реален ефект, жертвите щяха да са по-малко.

Ако самите жертви знаеха, че обръщайки се към полицията или съда, тези институции ще са в състояние реално да ги защитят, нямаше да са жертви.

Ако всичко това беше така, жени като Милена нямаше да си мълчат за това, че ги преследват, и щяха да поискат защита. И да я получат. Щяха да са защитени и живи. Ако, ако, ако...

Обидното за нас като общество е, че не само не проумяхме каква грешка допускаме, оставяйки хората като Милена да се оправят сами и децата им да намират дома си, оплискан с кръв, а продължаваме да правим една и съща грешка. Преди с конвенцията, сега със стратегията за децата. Отхвърлихме конвенцията, подплашени от нелепите измислици за някакви ирански травестити, които ще залеят страната ни, искайки убежище, и така ще... всъщност не знам какво би станало в такъв случай. Сега иранските травестити са заменени от норвежки педофили, които ще откраднат децата ни, ако ние понечим да защитим жертвите сред тях по начина, по който го прави всяко цивилизовано общество.

Обидното е, че като във всяка страна на Земята убийците и психопатите сред нас са малцинство, но ние предпочитаме масово да се държим като тях, вместо да защитим жертвите им. И само да броим жените, изхвърлени пребити и застреляни на боклука, да броим децата, гладуващи и неходещи на училище, които виждаме по улиците, и да се извиняваме с дежурното “Проблемът в чуждото семейство не е мой проблем!”.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Кога училището става “елитно”

    Какво се вижда от резултатите от матурите тази година? Първо, положителният модел - колко е важен добрият учител. Ако запали интереса на ученика, ако успее да го насочи умело към знанието, селско училище може да се класира сред гимназиите, които сме свикнали да наричаме “елитни столични”. Второ, проблемът.
  • (Не)правилен рап

    За да те слушат, не е нужно да се облечеш като клоун и да прекараш гласа си през двеста филтъра ПРЕДИ няколко минути изслушах новия албум на Ицо Хазарта “Неправилен рап” и побързах да го разпратя на всичките си близки приятели, придружен с низ от несвързани главни букви, изразяващи детското ми щастие. И то наистина е детско.