Националният отбор по футбол е точно толкова слаб, колкото заслужават и футболисти, и треньори, и ръководители, и фенове
“Днес е хубав ден за българския футбол. Националният отбор няма мач.”
Този виц, надничащ от всеки трети мъжки профил във фейсбук от понеделник насам, доста ясно отразява настроенията на българските запалянковци. България отново няма да играе на голямо първенство, след като за последен път го направи преди 15 години с горе-долу последните си читави футболисти от международен калибър.
Сега
феновете си
спомнят с
носталгия
за онова време, като пък тогавашните след трите поредни загуби на португалска земя въздишаха по Пеневата чета и подвизите в САЩ '94. Но истината е, че българският национален отбор е точно толкова слаб, колкото заслужават всички - и футболисти, и треньори, и ръководители, и фенове, че и държавата като цяло.
Едно трябва да е ясно - в близките петнайсетина, че и повече години класиране на българския национален отбор на голямо първенство трябва да бъде възприето като подвиг. Такава е световната футболна конюнктура -
малките и
бедните се избутват
за сметка на богатите лидери. Така е в Шампионската лига, така е в световните и европейските първенства. За наше съжаление.
Основната вина е на държавата, която така и не създаде за 30 години някаква система, в която да вкара българския футбол. Успехът на световното в САЩ беше резултат от централизираното социалистическо устройство на българския спорт като цяло. То със сигурност не беше идеално, дори на моменти порочно, но на неговото място не дойде абсолютно нищо.
През последния половин век в България не е построен нито един нов стадион. Нито един! Дори само този факт е достатъчен да приемем като напълно нормално националите да се излагат срещу новосъздадени и дори непризнати от всички държави като Косово. В момента футболистите от бившата автономна област в Югославия използват футбола като начин за себеутвърждаване на световната карта, затова летят на крилете на ентусиазма. Като се прибави към това, че в онези региони футболът е почти единственият начин за забогатяване извън организираната престъпност, става ясно защо косоварите бяха много по-мотивирани от нашите и в двата мача.
Освен че не строи стадиони, държавата остави и футболните клубове да се оправят сами. Тук-там на местно ниво общините и държавните фирми са натискани да помагат, но като цяло няма програма, дори
липсва визия как
трябва да се
развива футболът
Не се инвестира в млади и можещи треньори, спортът в училищата е на безобразно равнище, а все пак футболът е колективен спорт и не може само с един-двама талантливи юноши да се направи нещо голямо.
Виновен е и БФС, най-вече ръководителите му - президентът Боби Михайлов, заместниците му, членовете на изпълкома. Да, те не са вече на терена, твърдят, че са направили всичко, за да се чувстват националите комфортно и нищо да не им липсва. За толкова години - догодина стават 15, това БФС така и не направи нищо по много направления. Освен че националният отбор не се класира никъде, първенството е безумно слабо, календарът се изготвя хаотично, липсват конкретни резултати от работата с деца и юноши. Всъщност единственият плюс може да е откриването на базата на националните отбори в “Бояна”, което е твърде малко за това време.
Виновни са и футболистите. Със сигурност те едва ли искат да ги млати като боксова круша кой където ги хване. Но въпреки това от цялото им поведение на терена и извън него остава впечатлението за отбиване на номера, за липса на желание. Класически пример е обявеният за най-добър играч в последното първенство Тодор Неделев, който след кратък сблъсък със суровата реалност в германската Бундеслига предпочете да бъде на бял кон в Пловдив, отколкото да се поти на тренировки и в мачове в Германия.
Няма как да са невинни и треньорите на националния. И сегашният Красимир Балъков, и предишният Петър Хубчев, и всички преди тях, та ако не до Пената, то поне до Пламен Марков и последното ни класиране.
За всички тях, като се започне от Христо Стоичков веднага след Евро 2004, оставаше впечатлението, че националния отбор го имат само като трамплин, от който да отскочат към някой примамлив договор със западноевропейски клуб. Или в най-лошия случай - с “Левски”.
Виновни са и феновете, както и журналисти. Изобщо - за станалото невинни няма.
Оттук нататък вариантите най-общо са три. Първият е краен - разпуска се националният отбор за неопределено време, прави се пълна реорганизация на клубния футбол, може по подобие на 1985 г. да се закрие и футболният съюз, а на негово място да бъде създадена изцяло нова организация, която да излезе с дългосрочна програма за развитие на българския футбол. Ударението да се постави върху аматьорския и детско-юношеския.
При втория вариант сегашното ръководство само изготвя програма за излизане от кризата. Използва се ускорението, което би могло да придаде на строежа на нови стадиони евентуално. Най-логичен изглежда вариантът, при който нищо няма да се промени. Ръководството на БФС ще се сниши, докато бурята на народното недоволство попремине.
Ще започне новото първенство, може някой от отборите да направи подвиг в европейските турнири, като стигне до груповата фаза и така кръговратът на нищоправеното ще се завърти отново. И всички замесени в срамната загуба от Косово ще забравят как “всички се отклониха от пътя и вкупом негодни станаха”...
*Из посланието на апостол Павел до римляните