Соня Райнова: Богомил нито веднъж не ми каза “Обичам те”, но постоянно ми го доказваше

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7510304 www.24chasa.bg
Соня Райнова

Той имаше много силна състрадателност,

която умееше да прикрива, и не показваше

чувствата си, разказва третата съпруга на писателя

- На 19 юни се навършват 100 години от рождението на Богомил Райнов. Соня, кога и как се запознахте с него?

- Запознаха ни наши познати. В началото на 60-те години учех в София и с една моя приятелка художничка често посещавахме клуба на журналистите. На съседна маса седеше Богомил със свой приятел журналист, когото познавах. Забелязах как Богомил проявява интерес към мен, но и аз се поинтересувах кой е той. Попоглеждахме се...

С мои приятели гледах филма “Инспекторът и нощта” и бях във възторг от него. Богомил му беше сценарист, а Рангел Вълчанов, който наскоро се беше върнал от Чехословакия - режисьор.

- Вие тогава бяхте ли чели нещо от Богомил Райнов?

- Познавах част от неговото творчество, но то беше още малко. Един ден го попитах мога ли да получа някоя от книгите му, защото те много бързо се разпродаваха в книжарниците и не можеха да се купят. Добре - каза той,

някой ден ще ви

поканя вкъщи и ще ви

предложа мои книги

И така започнахме да се срещаме с него. Той ми беше интересен, защото много хубаво разказваше разни истории. А аз предпочитах повече да слушам, а не да говоря. Освен че е забележителен човек, той по много забавен начин разказваше за преживяванията, за намеренията си. Аз бях от добрите слушатели и на него това му беше приятно.

- И кога от добра слушателка се превърнахте в любим обект на писателя?

- Започнахме да излизаме, той ме канеше на обеди и вечери. Така започнаха първите контакти в по-близък план, а на мен ми ставаше все по-интересно и по-приятно. Допускам, че и на него, защото започна да иска почти всеки ден да се виждаме.

Въпреки и много зает - главен редактор на в. “Литературен фронт” и зам.-председател на СБП, намираше време да се срещаме. Казваше ми, че пише обикновени през нощта, когато е по-спокойно и тихо и когато телефонът не звъни.

- Кога ви се обясни в любов?

- Никога не ми е казвал думите “Обичам те”. Но той го демонстрираше и показваше непрекъснато в отношението си към мене. Беше безкрайно добър и към всички хора, които обичаше. Имаше една състрадателност, която той умееше да прикрива. Обяснявах си го с това, че рано е загубил майка си, към която е бил много привързан.

Живял е в мъжка компания - с баща си и по-малкия си брат Боян, мъж се е грижел и за къщата и домакинството. Богомил отрано е изградил у себе си една защита да не показва чувствата си. Но когато бяхме сами, не беше така.

- Той имаше вид на затворен в себе си човек...

- Точно така. Много затворен, но това беше само на пръв поглед и за повечето, може би, хора около него.

- Кога ви предложи да живеете заедно - като мъж и жена дори и без брак?

- Това стана съвсем естествено. Започнах да оставам при него и по този начин да съжителстваме. Беше ни много приятно. Ние вече имахме нужда един от друг. На мене ми беше безкрайно интересно с него. Много често го посещаваха негови приятели вкъщи и забелязах, че той винаги разказваше по един и същи начин своите истории, с едни и същи думи.

Ние живяхме заедно

почти 40 години

и съм ги слушала по различни поводи тези случки.

- Кои хора идваха при него?

- Най-близки бяха със Светлин Русев. У дома често идваха Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров, Петър Велчев... Всички предпочитаха да го слушат, а не да говорят.

- Когато започна връзката ви, вие знаехте ли, че Богомил Райнов е бил два пъти женен и има три дъщери?

- Да. Още съвсем в началото той ми разказа. Когато отидох при него, за да ми даде книги, забеляазах, че живее сам. Между другото това не можеше да се скрие. Вече бях чувала, че той е имал брак и се е развел. Постепенно той ме запозна и с децата си...

- Те как ви приеха?

- Доста добре. И досега сме близки и си общуваме, ходим си на гости...

- Как пишеше Богомил Райнов? Имаше ли някакъв ритуал или обичай, преди да седне зад пишещата машинка?

- Богомил първо намисляше историята, която ще превърне в роман, повест или разказ. И после я написваше направо на машината. Не пишеше на ръка.

Разказваше как навремето баща му Николай Райнов си купил пишеща машина, но не можел да я ползва, защото бил свикнал да пише на ръка. Богомил го помолил да даде семейната придобивка, за да пише на нея.

Той имаше доста нечетлив почерк и може би причината за това е, че е започнал още от самото начало направо на пишеща машинка. След това поправяше на ръка текста.

- Четеше ли ви написаното? Емилиян Станев например е чел на съпругата си Надежда.

- При нас беше обратното -

държеше аз да му

прочета на глас

написанато,

след като разказът или повестта биваха завършени. Искаше да чува как звучи историята и си водеше бележки. Понякога се случваше в процеса на писанате да сбърка името на някой от героите. Или друг от героите, който изчезва, изведнъж пак се появява. Много внимавах за тези неща. Аз съм чувствителен човек и имаше моменти, в които не можех да продължа четенето, тъй като гласът ми започваше да трепери от вълнение... И трябваше да се разходя малко, за да ми мине.

- Имахте ли право да му кажете, че някой от пасажите е слаб или банален, или лошо написан? Или той не обичаше критиките?

- Никога не съм си позволявала това, защото ние бяхме с голяма разлика във възрастта и го бях сложила на пиедестал. Разбирах, че той много повече познава живота, по-интелигентен и по-мъдър е от мене. Но съм слушала, че някои писателски съпруги са коригирали написаното от мъжете им.

- Колко години е разликата между двамата?

- 23 години. Това е всеизвестно, не е за криене.

- Какви книги четеше Богомил Райнов?

- Качествени, и мен ме научи на същото. На ул. “Граф Игнатиев” имаше антикварна книжарница. Там работеше една жена, която ни запазваше всичко появило се по-интересно. С Богомил ходехме често там и той винаги си купуваше много книги, купуваше и на мене.

И някак си ме насочи да чета добра литература, защото преди го правех много хаотично. Богомил купуваше книги за себе си и отделно за мене, защото не обичаше да се пипат книгите му. Ако исках да вземе негова, трябваше да го попитам.

От 1953 до 1960 г. Богомил е аташе по културата в българското посолство в Париж. Разказваше ли за живота си там?

- Много често. Аз се интересувах и го разпитвах - например как е контактувал с големите личности. Той написа книга за швейцарския художник Франс Мазарел, когото е обожавал от дете. Баща му Николай Райнов е имал много книги за художници и за изкуство. Богомил ми е разказвал как един ден в Париж се запознава с Мазарел.

Казвал ми е, че се е запознавал с Пикасо, това става на изложби, а не на специална среща. Богомил най-често е общувал с галеристи и хора на изкуството.

Един ден предложил няколко рисунки на Илия Бешков на един издател, който имал и галерия, да издадат книга за българския художник. Французинът му казал, че издава книги само за известни личности във Франция, докато Бешков е непознат художник.

Но остава впечатлен от рисунките му, харесва ги и се съгласява. Богомил пише предговора, а представянето прави един френски изкуствовед. Първите екземпляри на книгата са номерирани, един от тях получава Богомил. Пазя го и до днес.

- Когато Богомил става културен аташе в Париж, там живее и брат му Боян, вече обявен за невъзвращенец. Какви са били отношенията между двамата? Срещали ли са се?

- Богомил помолил портиера на посолството, тогава се е наричало легация, да намери брат му Боян и да им уреди среща. След това братята се виждали често.

Когато Богомил

тръгва за Париж,

баща им го моли на всяка цена да се срещне с Боян и да го накара да се върне в София, за да се видят. Имало е увещаване от страна на Богомил и Боян е бил склонен да се върне, но не е било уточнено кога точно да стане.

Боян никога не е имал политическа дейност в Париж и това било известно в България. Затова той не се е страхувал да се върне. Но Богомил сякаш изчезва и двамата не се виждат дълго време, може би повече от месец. Когато все пак се срещат, Боян го пита къде се е губил толкова време. И тогава Богомил му съобщава, че баща им е починал и той е заминал за София за погребението му. Така смъртта на Николай Райнов осуетява връщането на Боян.

- Какви хонорари получаваше Богомил Райнов за криминалните си романи?

- А?! Той никога не ми е казвал това, а и аз не съм го питала. Не сме говорили за пари. Каквото ни е трябвало за вкъщи, той го купуваше. Аз пазарувах за домакинството.

- Той правеше ли ви често подаръци?

- Богомил беше един безкрайно добър човек и много обичаше своите близки. Винаги се събирахме на неговия рожден ден. Идваха децата му със съпрузите си, след време и техните деца. Те му носеха подаръци. Второто задължително голямо събиране на цялото семейство беше на Коледа, когато пък той правеше подаръци на всички. На мен ми подаряваше не само по поводи, но и без повод.

- Ревнувахте ли се двамата с Богомил?

- Да! Взаимно много се ревнувахме. Често си приказвахме на тема ревност. Но не стигахме до скандали. Имах едно философско разбиране, че ние не сме се събрали да споделяме заедно този живот, за да се караме. Е, понякога премълчавахме.

- Защо след толкова години без брак през 1990 г. решихте да се ожените?

- В България е прието мъжът да предлага женитба на любимата си. Ние много добре си съжителствахме и без брак. Не е ставало дума кога ще се женим.

Но Богомил получи много тежка и остра сърдечна криза. Постъпи в болница и след като го извадиха от реанимацията, отидох да го видя. И той изненадващо каза: “Сега, като се прибера вкъщи, трябва да отидем и да се оженим...” “Добре - отговорих аз. - Но сега по-важното е ти да оздравееш.”

- Може би страхът от смъртта го е накарал да направи това предложение?

- Страхът... да, може би. Той не обичаше да лежи по болници. Има една книга - “Пътища за никъде”. Написва я, след като се разболява от хепатит и прекарва дни в инфекциозно отделение. Този роман после Методи Андонов превърна във филма “Бялата стая”.

- С Апостол Карамитев в главната роля...

- Да. Този филм все още издържа на времето и се гледа с интерес. В романа и филма има много автобиографични моменти от живота му,

Богомил е прототипът на

главния герой Александров

- Къде скрепихте брака с подписите си?

- В ритуалната зала на ул. “Леге”. Кумуваха ни Светлин Русев и жена му Лиляна. После Богомил покани Тончо Жечев и Здравко Петров и обядвахме в ресторант “България”. Този ресторант посещавахме най-често, когато се запознахме и започна връзката ни. Там беше и скромното сватбено тържество.

- Четеше ли другите известни български писатели?

- Разбира се. Най-често у дома идваше Николай Хайтов. Допускам, че си разменяха книгите. Тук сега има книги на Радичков и на други писатели...

- Какво беше отношението му към Тодор Живков?

- Спомням си, че във връзка с кръгла годишнина на Тодор Живков, мисля, че беше в края на 70-те години, дойдоха хора от кинематографията и поискаха да напише сценарий с главен герой Живков, по който да се снима филм за кръглата му годишнина.

Богомил им отказа категорично: “Аз не работя по поръчки. Досега не съм написал никаква книга по нечия заръка, няма да го направя и сега...” Мисля, че той по някакъв начин е уважавал Живков като ръководител на държавата, но не се съгласи да напише поръчков сценарий за него.

- Вие сте били негова студентка в Художествената академия. Как се случи това?

- Виновни до голяма степен

са Светлин Русев

и жена му Лиляна

На нея ѝ позирах за портрет. Докато ме рисуваше, тя ми каза, че в Художествената академия е открита нова специалност - “изкуствознание”. Защо не кандидатствам. Тя и Светлин ме подготвиха за първия кръг - рисуване. Вторият беше писмена работа върху българското изкуство.

Темата беше историята на това изкуство след 1944 г. През 60-те години още нямаше книги и литература за този период и помолих Богомил да ми направи подробен план, аз разработих една тема, показах му я и на него му хареса. След това имаше събеседване с изпитната комисия.

- Богомил беше ли в комисията?

- Беше - за голямо мое и негово притеснение. Той не ми зададе въпрос, но другите ме питаха защо искам да следвам по тази специалност, какво е отношението ми към изкуството, кои художници познавам, ходила ли съм да гледам стенописите в храма “Св. Александър Невски”...

- Какви бележки ви писа Богомил на изпитите?

- При него учих две години естетика, но той не изпитваше. Поради други ангажименти вече се беше отказал.

- Къде и какво работехте?

- Бях редактор в издателство “Български художник”. Стремежът на ръководството му беше там да работят изкуствоведи, които да редактират книгите за художници. Съкратиха ме през 1992 г.

- Богомил лесно ли се съгласи да работите в “Български художник”?

- Беше голям проблем.

Къде ще ходя да работя

заедно с разни мъже...

Добре, че Светлин и Лиляна настояха да ми разреши и накрая той се съгласи.

- Соня, има ли нещо, което искате непременно да кажете за него, а аз не се сещам да ви попитам.

- Богомил обичаше филмите. И когато излязоха видеоапаратите и видеокасетите, ние вкъщи гледахме много филми. Често, когато имаше нещо за споделяне, го потупвах по крака. Но той не искаше да говори, защото ще изпусне текста от екрана. И коментирахме филма чак след края му. И знаете ли, Пенчо, много трудно свикнах да гледам филми, след като Богомил вече го нямаше. Няма кой да ми подаде кърпичка, когато се разплаквах на някои сцени, няма кой нежно да ме прегърне и да ме успокои. Е, с времето свикнах. Киното, интересните филми бяха най-големият наш общ интерес...

ОБЛАЧНО

През 2002 г. Богомил Райнов издава антологичната си книга “Облачно”, в който събира най-добрите си стихотворения и поеми, писани от 1936 г. до тогава. Последната творба в края на стихосбирката, която дава и името й, е посветена на Соня Райнова:

Не беше твърде топла най-първата ни среща.

Небето бе навъсено, а вятърът - студен.

Реших все пак да те изпратя до близката пресечка.

Години минаха. Ти още си до мен.

Да се кълнем в любов бе ритуал излишен.

Додето сключим бра,к напълно побелях.

Най-после се наканихме веднъж да се разпишем.

Прекрасен ден предричаха. А взе, че заваля.

Напредва времето за теб. Но моето изтече.

Добре ли, зле ли, стигнахме накрая и до тук.

А пак бе облачен денят. И вече пада вечер,

и ще ни отнесе нощта далеч един от друг.

Кажи си, че разлъката за нас е туй, което

е лятната ваканция в порядъчния брак -

отива той в командировка, а тя пък - на морето,

подир което, освежени, се връщат вкъщи пак.

Не смея да рискувам вече с пророчества погрешни

за слънцето, дъжда и вятъра под облачния свод.

Но просто мисля си, че ти и аз отново ще се срещнем

в незнаен ден, в случаен час и някой друг живот.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Велик е нашият войник, но трябва и някой лев

    Това, че армията отново присъства в живота, макар и с рекламна кампания, е чудесно. Все пак това е основна институция на държавността. И е хубаво младите да си припомнят защо е велик нашият войник. Пък и да поискат и те да са войници, щом ги влече. Голата реклама обаче не върши работа, ако не е подплатена с добър продукт
  • Да “застреляме” погромите от 90-те, за да няма и стрелби

    През седмицата потрошено заведение прикова общественото внимание. Версията - дълг за пари. Идват ли след погрома и стрелбите и какво не се прави, когато някой ти е длъжник?                                                        Отговорите във видеозавещанието на седмицата с Мартинов