Проф. Иво Петров: Нищо не ми е дадено наготово – тръгнах от $ 12 заплата, 15 г. сме живели в 1 стая, специализирах със заем и работа на 2 места

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7556614 www.24chasa.bg
СНИМКА: Десислава Кулелиева

В ексклузивно двойно интервю за в. "24 часа" дъщерята на известния лекар д-р Глория Адам казва: Създаваме си поединично живот в розови балони, но ни липсва хъс да направим един голям за всички.

Проф. д-р Иво Петров е сред най-утвърдените кардиолози у нас, боготворен от пациентите си. Медицински директор е на “Аджибадем Сити клиник Сърдечно-съдов център”. Специализирал е във водещи медицински центрове по света, има богат изследователски опит. Оглавява професионални сдружения, преподава на студенти, води квалификационни курсове, има престижни професионални отличия, носител е на призове за ярката си градивна гражданска позиция.

Неговата дъщеря д-р Глория Адам е лекар специализант в Клиниката по образна диагностика на “Аджибадем Сити клиник болница Токуда”. Наскоро младата лекарка се завърна от едногодишна специализация в Австралия. Най-често задаваният й от колеги и познати въпрос сега е дали се връща за постоянно в България. Откровеният й отговор е, че Австралия и организацията на медицината и здравеопазването там са “един уникално добре структуриран свят, точно както си представям, че трябва да бъде. Ако човек може да остави приятелите и семейството си в България и да приеме, че ще ги вижда много рядко, защото се намира твърде далече от тях, смятам, че няма друг недостатък при преместването на живеене там.”

- Баща и дъщеря лекари - сходен ли е пътят ви към медицината?

Проф. Иво Петров: Приликата е, че никой не ни е тикал в тази посока. Нито аз съм тласкан да се насоча към медицината, нито някой е упражнявал натиск над Глория. Аз съм първият медик в семейството, един вид издънка. Но нали имам последовател, може да се каже, че поставям начало на династия (засмива се заразително професорът).

Д-р Глория Адам: Аз до последно се лутах. Чак в 12-и клас си казах: защо пък да не е медицина. Приеха ме и много ми хареса.

И. П.: Медицината не е професия, а мисия, трябва да ѝ дадеш цялото си внимание, цялото си сърце, иначе не ти се получава. Хората в медицината са изключително позитивни и ентусиазирани. Глория покрива напълно и двете условия. Аз също по природа съм позитивен и се стремя това да се проявява във всяка ситуация, въпреки че позитивната енергия е много по-оскъдна - по-лесно е да си лош и злобен.

Г. А.: Аз съм взела позитивизма от родителите си. Но съм в конфликт с него заради нещата, които са проблемни не само в медицината в България, а изобщо.

- Кои са големите кофи студена вода?

Г. А.: Дезорганизацията и хаосът – на ниво държава и в частност в медицината. Също и ниската цена на труда. Един пример: на нощно дежурство лекарите и сестрите вземат по 25 ст. на час. Приятели от други професии мислят, че се шегувам. И за заплатата ми също не могат да повярват.

- Ще я кажете ли и публично?

Г. А.: Стандартна за специализант – 2 минимални заплати, между 800 и 900 лв., но на места има и колеги с по-ниски. Затова младите лекари бягат в чужбина. Стартовата заплата на специализантите в Германия е към 2500 евро. Мой колега в село с 25 000 население взема 4000 евро, а когато го помолили да си отложи отпуска, го компенсирали с 2000 евро. Немислимо в България. За да съм финансово независима тук, трябва да работя на 3 места.

- Проф. Петров, точна ли е диагнозата на младите за медицината у нас?

- Много неща трябва да бъдат променени не само в медицината и здравеопазването. Нашето поколение, което беше призвано при излизане от диктатурата да създаде модерна държава, не успя. Всички сме виновни, че не използвахме многото възможности, които имахме, за да направим модерна и просперираща България.

- Какво попречи?

И. П.: Бяхме подложени на изпитанието да оцелеем. Когато Глория беше бебе, в 4 сутринта отивах да се редя за кисело мляко за жена ми, за да може да я кърми. Заплатата ми беше 12 долара. Много хора ще си спомнят подобни примери. Тази трудна ситуация допринесе да се срутят драматично ценностите, да се изкривят представите. Дивашкият капитализъм от онези първи години деформира нормите. Уродливата ценностна система продължава да доминира в живота и отблъсква младите. От всички бивши соцстрани, които имаха възможност да се развият, ние използвахме най-зле шанса си. Не успяхме да излъчим управници, запалени от патриотичната идея, довела до екстремно бързото развитие на България след Освобождението и световните войни. Това не се повтори след последната историческа промяна. Здравеопазването е част от цялата сегашна каша: липса на ред и законност, на взаимопомощ, на чистота, на модерни технологии и не на последно място – на стимулиране на младите. Всичко това е плод на криво развитие на държавата. Ако човек не ги вижда тези слабости, значи си е сложил капаци. Но ако нямаме позитивната вяра и амбиция да се променят нещата – котвата все така ще ни тегли към дъното. Това, че виждам многото недостатъци, не ми пречи да бъда позитивен. Шансът за държавата е да приемем, че всички ние трябва първо да ѝ дадем, за да има как тя да ни “извади” и предостави това, което очакваме. Ако не се промени статуквото на отношенията между нас самите, правилната промяна отново няма да се случи. И в същото време промяната не може да дойде без подкрепата на тези, които я управляват. Това би накарало много хора отново да повярват в държавата. Сега всички обичаме страната България, но никой не обича държавата България. И разковничето не е само в парите. В Германия например заплатите не са особено високи, но държавата толкова много прави за хората да живеят предвидимо, в справедливост, ред и удобство, че заплатите не са единствената мярка на благоденствие. Тук хората, които не намират подкрепа в държавата, правят невероятни неща да имат огромни лични доходи, за да компенсират с тях дължимото от държавата. Но много хора не могат да си осигурят огромните доходи и страдат двойно – от това, че държавата не се грижи да живеят подредено, и от това, че не могат сами да си купят този комфорт. Поражда се алюзия за държава мащеха. И хора, които изключително обичат България, се чувстват принудени да я напуснат.

Г. А.: Наскоро видях заглавие “Все повече българи не искат да заминават в чужбина”. Никой не иска да напуска страната си, семейството, но хората, които искат по-предвидим и подреден живот, са принудени да го правят.

- Изказвате еднакви оценки, имате ли изобщо различия?

И. П.: До голяма степен споделяме общи ценности, еднакво отношение към семейството – изключително обичаме да сме заедно. Много си допаднахме и с новото семейство на дъщеря ми и родителите на зет ми.

Г. А.: Всъщност живеем в розов балон в държава, в която нещата не са розови. Хората, които се захласват в розовия си балон, забравят какво става извън него и ако при някакви обстоятелства се спука, идва отрезвяването.

И. П.: Хората, които са били извън България, разбират две неща в противоположни посоки – колко подредено, предвидимо, справедливо би могло да бъде обществото, а в България не е, и колко по-красива е България от много други страни. Също и че в много области не е толкова изостанала, колкото сме си мислели. Имаме доста добра култура, прилично образование, високо ниво на грамотност. Негативна е липсата на семплите неща, които всяка държава дължи на народа си – защита, предвидимост на живота и възможности за реализация на всеки човек.

Г. А.: Не смятам, че образованието е добро в момента. И моят брат, и братът на съпруга ми са пред избор на гимназия, а отвсякъде се чуват само критични мнения. Новините изобилстват от агресия между децата и към педагозите, от друга страна, има и недостатъчно подготвени учители, които ощетяват развитието на децата.

И. П.: Държавата е абдикирала от важните си задължения – образоване, здравеопазване, ред и законност, стимулиране на развитието на хората и на технологиите. От 10 г. дъвчем темите за електронно правителство и електронно здравеопазване, а здравните ни картони – хартиени. Ако го загубиш, катастрофа, никой не знае имунизиран ли си, от какво си боледувал, как си лекуван. Младите категорично искат промяна към по-прогнозируем живот. Всички сме отговорни за разочарованието им. Нашето поколение все още може да направи опит да промени живота.

- Каква е рецептата?

И. П.: Всички ние като общество трябва да продължим да изискваме, да настояваме и да продължим да бъдем критични. 

 - Вие лично какво правите за промяната?

И. П.: Смятам, че правя това, което всеки един може: спазвам установените от държавата ред и законност, правя всичко възможно да си изпълнявам добре професионалните задължения, старая се да помагам на всеки, на когото мога - не само в областта на медицината

Г. А.: Розовият балон!

И. П.: Да, множество малки групички, които работят за своя розов балон. Като разширяваме тези балони с включване на все повече хора и създаване на все по-голяма предвидимост, подреденост, развитие и справедливост в държавата, балоните ще стават все по-големи, ще се допират и като общество можем да направим живота си по-добър.

Г. А.: Аз смятам, че не можем! Хората, които живеят по правилата и мислят не само за себе си, са единици. И въпреки че правят много усилия за промяна, са заобиколени от резистентност. Ако в държавите, които имаме за пример, е достатъчно обществото да “гребе” в избраната посока, то у нас усилията на единици са като плуване срещу течението. Баща ми работи много и казва, че тези над 10 ч в болницата не го изморяват. Но когато е пределно честен, признава, че натрупва умора от плуването срещу течението. Той иска съвременната медицина да е достъпна за всеки човек, да може всеки да избира лечението си и то да се покрива от здравната каса. Сега обикновено се доплаща от хората или остава за сметка на лечебното заведение.

И. П.: Винаги има как да се смени посоката. Достатъчно е да следваме примера на успелите в Европа. Като отделни личности българите сме интелигентни и рационално мислещи. Промяната на статуквото трябва да започне от тези, които го създават, но пък то им е удобно и няма логика да искат да го променят. Този егоизъм ми е изключително неприятен. Човек е голям, когато дава и когато помага, когато живее преди всичко за другите. Великите примери от българската история са такива хора.

- Много хора при тези думи си казват: лесно му е на проф. Петров да говори за велики дела, защото има всичко: здраво семейство, добри деца, престижна професия, авторитет в медицината, боготворен е от пациентите си – галеник на съдбата!

- Всъщност никой нищо не ми е дал наготово. Всичко е ставало с гигантските ми усилия. Целия си път съм извървял сам.

- Като се обърнете назад, какво виждате?

- Аз съм момче от село. Родителите ми са живели 5 г. разделени, защото баща ми е следвал в Хавана, а през това време майка ми ме е отглеждала сама. След като се преместихме да живеем в София, повече от 15 г. бяхме под наем в една стаичка с тоалетна. Като млад лекар заплатата ми беше 12 долара. През 1998-1990 г., когато нещата бяха катастрофални и България буквално летеше в пропастта, много лекари, учители, творци, станаха шофьори на такси, продавачи в магазин, берачи на плодове в чужбина. Казах си, че трябва да направя нещо да се експонирам в медицината така, че да не съм принуден да изоставям професията, която обичах. Откъснах се от семейството си и отидох да специализирам в чужбина, за да оцелеем. Взех заем от двама приятели и от родителите ми, за да тръгна. Едновременно работех и специализирах. Преходът от обучаващ се лекар към такъв, който може да преподава наученото, беше период на огромни лишения. Който се оправдава за неуспехите, че никой не му помага, трябва да направи така, че всички да му помагат. Когато положиш гигантско усилие за добра кауза, всички започват да ти помагат, дори и съдбата.

Г. А.: Даже и за възможността да специализира в Аржентина татко се явява на конкурс с изпит на испански, а той не е знаел езика и трябваше за година да го научи.

Примерът важи за всичко в живота му. Като види бариера, не мисли как да я заобиколи, а тръгва срещу нея и я преодолява челно независимо от това какво му струва. Научил се е също да плува срещу течението с цената на много енергия. Това е моделът, по който мечтите му “се сбъдват”. Труд, постоянство и много усилия, това е тайната на хора като него.

И. П.: Затова пък, като отидем в чужбина и условията са прекрасни, ние, обръгнали на всичко, се изстрелваме нагоре. Не само като хубава работа, а и като признание. Понеже тук живеем в трудна обстановка - само пречките са сигурно нещо, като излезем навън, веднага намираме реализация.

По-трудното е да избереш тежкия път, да останеш. Както каза Глория, никой не напуска просто за удоволствие, но от вечното плуване срещу течението може да се почувства принуден да търси реализация навън.

Г. А.: Това, което баща ми разказа за лекари шофьори, не е само абсурден епизод от миналото. Имам колеги с хъс за медицината, които и в момента се замислят дали да не поемат по друг, по-лесен път, особено ако техни близки имат някакъв бизнес, в който могат да се включат. Системата ги пречупва и най-малко 6 г. следване все едно не са се случвали. Бях за 1 г. на специализация в Австралия. Според статистиката най-малко 1,5 млн. българи са в чужбина, ужасно много спрямо 7-те милиона тук. Докато в Австралия навън са само 500 000 от 20 млн. население.

И. П.: Големият проблем на България е, че вече напускат специалисти – инженери, лекари, учители, творци, цветът на нацията. Ако държавата не тръгне бързо на радикална промяна, след време, дори да иска, няма да има знаещо и можещо общество, с което да го направят.

- Д-р Адам, а вие как приемате бариерите в професията?

- Полагам всякакви усилия да чета, да се усъвършенствам, да посещавам лекции и конгреси, за да съм уверена не само в базовите знания в медицината, но и да следя новостите. Например в момента в радиологията изключително бързо си пробива път темата за изкуствения интелект. С колегите се шегуваме, че в България той скоро няма да изземе работата на радиолозите, защото ще дойде у нас много след другите държави.

Като опит да преодоляваме с общи усилия пречките и да обменяме опит създадохме организацията “Радиолоджи тугедър”, която е под мотото “Да работим заедно”. За специализантите е много полезно. Особено ако менторите им нямат време или желание да им предадат това, което знаят. Опитните лекари не трябва да гледат на младите като на конкуренция, а да работим в колаборация. Пациентите очакват професионализъм, независимо при кой лекар са попаднали.

С колеги сме си обещали, че ще даваме на тези, които идват след нас, всичко това, което ние невинаги и не навсякъде получаваме. При едно голямо разочарование наскоро казах на баща ми, че няма да си създавам идоли. Ще се осланям на себе си.

- Проф. Петров, умният човек се учи и от децата си, на какво ви учи Глория?

“На песимизъм”, казва през усмивка д-р Адам.

 И. П.: Изглежда, наистина Глория ме учи на малко повече прагматизъм. Но всяко следващо поколение стъпва на опита на предишното и колкото по-добра основа сме изградили, толкова по-голяма крачка напред ще направи. Радвам се, че Глория избра област от радиологията, която прави невероятно висок скок. Темата на дипломната ѝ работа е изкуственият интелект. Дигитализацията променя медицината и перспективите в лечението. Това е бъдещето. Крайното решение винаги ще остане за лекаря, но машините все повече ни помагат за точната диагноза, за ефективното лечение.

- А какво мислите за новата генерация в медицината?

И. П.: Срещам се с изключителни студенти в университета и изключителни млади специализанти в болницата – с голямо желание за развитие, с широк поглед върху медицината. Будни мозъци. Глупаво ще е, ако не използваме потенциала им и не ги тласнем да постигнат фантастичните цели, за които имат заложби.

- Допускате ли младите лекари, докато работите, проф. Петров?

- Питате ме деликатно дали си крия занаята. Абсурд! Колега дойде от друго място и понеже видях големи заложби в него, му казах, че ще направя всичко възможно да стане по-добър от мен. Той с голямо съмнение пита: Наистина ли? Наистина, казвам, искам всички да станат по-добри от мен, при това по чисто егоистични причини: да ми се намали работата и някой ден да кажат, че съм им бил учител. Това е полушеговитият отговор.

Но наистина правя всичко възможно тези, които обучавам, да станат по-добри от мен и съм сигурен, че ще е така. Освен това им осигурявам възможност да ходят на конгреси, на обучение, за да се учат и от други, не се изживявам като последна инстанция. Никой не е стигнал върха - медицината непрекъснато се развива.

Г. А.: Опитните трябва да дават възможност на младите да станат добри, за да има кой да лекува добре утре и тях.

- Много сходни ценности имате, това резултат от чести разговори ли е?

И. П.: Казват, че бащи и дъщери си приличат и затова толкова много се обичат. Всъщност рядко се виждаме, но имаме синхрон.

Г. А.: Като цяло аз съм по-разочарована от живота у нас, това е разликата.

И. П.: Да, защото сега хвърчиш, и така трябва да бъде на твоята възраст. Но си мисля, че въпреки разочарованията ще успееш да видиш като мен пролуки, които дават шанс да постигнеш това, към което се стремиш.

Г. А.: Не съм сигурна, че средата скоро ще се подобри. Като говоря с лекари на моите години, всички имат проблеми на ниво, на което не трябва да възникват.

- От какво сте разочаровани младите в болниците?

- От това, че опитни лекари си крият уменията, че не допускат младите до истинската работа, че няма достатъчно апаратура за съвременна медицина.

- И двамата имате вкус към технологиите, а говорите повече като хора на духа, вие проф. Петров носите нещо, което прилича на амулет. Как съжителстват тези страни?

И. П.: Това е седемлъчната звезда на прабългарите и наистина по-скоро носи символика. Сигурен съм, че има една голяма вселенска духовна сила и ние сме нейни малки “издания”. Сигурен съм, че тя подкрепя тези, които се опитват да направят живота на другите по-добър, въпреки че злобата и хаосът са много силни. Тази сила помага на имащите позитивно мислене и добри цели в живота. Много хора като мен вярват, че когато си визуализират правилните неща, те се случват.

Г. А.: Аз също вярвам в някаква енергия, която помага на такива хора. Вероятно най-точното ѝ име е оптимизъм - позитивната енергия в нас и готовността да ѝ дадем път, за да създадем живота, към който всеки се стреми.

И. П.: Ако много хора си визуализират добрите каузи, ако постигат своята добра цел, животът ще става по-хубав.

- Когато започвате тежка сложна интервенция в залата, представяте ли си успеха?

И. П.: Много често си визуализирам пречките. Установили сме, че когато предвиждаме много трудности, работата ни често завършва суперуспешно. Когато си казваме, че нещо е лесно и ще стане веднага, то е склонно да катастрофира. Вероятността за успех е по-голяма, когато си даваме сметка за възможните препятствия и имаме план как да ги преодолеем. Случва ми се по цяла нощ да мисля за гранични случаи. Подобни предизвикателства не само ги визуализирам мислено, но ги онагледяваме съвсем конкретно, сядаме и започваме да си го рисуваме.

Най-напредналите методи за онагледяване на органи използват 3D моделиране и 3D принтиране. В първия случай е визуализация на екран, а принтът е реален 3-измерен модел, например на болна аорта, която ще третираме. Тази съвременна технология е изключително предимство при сложни случаи.

- Човек преценява лечението и по отношението към него, нали?

И. П.: Без съмнение. Всички мои пациенти гледат на мен освен като на лекар и като на психотерапевт. Дори да имам време само за един телефон, ми казват: като чуя няколко думи от теб, ми олеква и се чувствам по-добре. В гимназията си представях, че ще уча философия и психоанализа, а се занимавам с високотехнологична медицина. Но холистичните методи, внушението, биоенергията, психологическите методики имат място при определени заболявания.

Г. А.: Много често виждам, че баща ми е уважаван от пациентите не само защото ги лекува, а за отношението му към тях. Така трябва да общува всеки лекар, но баща ми е по-скоро изключение, отколкото стандарт.

 

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Добре е, че се пестят време и нерви на данъкоплатците

    Добре е, че се пестят време и нерви на данъкоплатците

    НАП все повече заприличва на съвременна институция, която има за цел не само да гони длъжниците и да следи за повече приходи в хазната, но и спестява излишни усилия на тези, които я пълнят. Едно от тях е гласуваната законова промяна хората да не дават бележки, ако ползват данъчни облекчения, а НАП сама да попълва информацията
  • Да паразитираш върху наивници

    Да паразитираш върху наивници

    Как БСП отново “спечелиха” изборите НАПОСЛЕДЪК взе да ми харесва как Бойко Борисов търкаля стогодишната партия по паветата на София и я прави объркана и разногледа. Мая Манолова беше посочена за кандидат на БСП, преди Корнелия Нинова изобщо да схване за какво става дума. Дори само заради това трябва да си подаде оставката