Трябва ни изпреварващ растеж за дълъг период - как може да стане
В междинната прогноза на Европейската комисия за икономиката в ЕС на пръв поглед няма изненади. Очакванията за растежа и ключови показатели през 2019 и 2020 г. са сходни с предишната прогноза от месец май – за 2019 г. се предвижда ръст на БВП от 1,2% за еврозоната и 1,4% за целия ЕС на 27-те страни членки (без Обединеното кралство). Минималното ускоряване на растежа през 2020 г. все пак се предвижда да е по-скромно от заложеното в предишната прогноза на комисията - 1,4% и 1,6%, вместо 1,5% и 1,7%, съответно за еврозоната и ЕС-27. За България няма промяна в очакванията – ръст на БВП от 3,3% през 2019 и 3,4% през 2020 г. – като те са сходни и с макроикономическата прогноза на българското правителство.
В анализа на ЕК обаче може да се открият няколко по-скоро тревожни тенденции. На първо място, самият факт, че европейската икономика расте повече от два пъти по-бавно от световната – с очакван ръст на БВП от 3,4% и 3,6% за 2019 и 2020 г., – не трябва да слиза от дневния ред на всеки дебат за политическото бъдеще на ЕС. Същевременно, дори този растеж в еврозоната е силно зависим от глобалната търговия и състоянието на водещите партньори САЩ и Китай. Анализът припомня, че европейската икономика е много по-дълбоко интегрирана в международни вериги на добавена стойност, отколкото например тези в САЩ и Азия, и съответно би пострадала много повече от регулаторни пречки, мита и други бариери пред търговията. Напрежението и заплахите от “търговски войни” – каквито всъщност вече са стартирали – ще доведат до допълнително влошаване на предпоставките за инвестиции и заетост в ЕС.
Колко е крехка основата на растежа, се вижда и от разчитането на повече потребление на домакинствата, които се очаква да са по-уверени заради намаляла безработица, нарастващи заплати и покачване на цените на жилищата и финансовите активи. Голяма част от тези фактори обаче са следствие от политиката на ниски лихви и количествени улеснения.
Не е случайно, че по-значимият ръст на инвестициите през последните 12 месеца се дължи основно на строителството. Строителството от своя страна е силно циклично и е зависимо както от достъпа до кредит, така и от бюджетните политики, включително насочването на еврофондове. В по-общ план изглежда, че паричната политика на нулеви лихви не насочва капитал към инвестиции, увеличаващи производителността на труда и капацитета на европейската икономика да расте в дългосрочен план. Макар комисията да очаква потреблението да остане относително силно през следващите две години, очевидно е, че то не може да бъде достатъчно силен фактор, така че ЕС да постигне значително по-бърз и устойчив ръст.
Иска се харчене на огромни публични средства, без да има гаранция, че къпалнята ще е с обществен достъп
Съвсем ясно се вижда и “разграничаването” между старите страни членки и Югоизточна Европа, където растежът е поне двойно по-висок – близо 3% за 2020 г. при 1,4% за еврозоната, като по-бързо от България се очаква да растат Полша и Румъния с 3,6% и 3,7%.
Макар догонването да продължава, комисията посочва няколко риска. От една страна, източноевропейските икономики ще понесат значителни последици при влошаване на условията за глобална търговия, включително и косвено през възможен спад в индустриалното производство на най-големите производители и износители в еврозоната (основно Германия, Франция, Италия). Още повече че един от механизмите за смекчаване на ефектите от външните шокове – инвестициите, финансирани от бюджета на ЕС, няма да успеят да компенсират по-сериозно забавяне на световния растеж и търговия. Към това трябва да добавим и ефекта от поскъпването на цените на имотите и последвалото насочване на инвестиции към ново строителство в региона след 2014-2015 г., което може рязко да спре, както стана и през 2008 г.
За България, естествено, са валидни същите рискове. Общата стойност на външната търговия е близо 129% от БВП; износът на стоки е 52% от БВП, като е нараснал 2,4 пъти след 2009 г. Преориентацията на търговията към Германия например ни прави силно уязвими към всичко, което може да влоши картината пред глобалноориентираната немска индустрия. Както в цяла Централна и Източна Европа еврофондовете са основен компонент от публичните инвестиции, като забавяването или провалянето на проекти заради лошо управление е риск пред общото ниво на инвестиции за периода. Основание за умерен оптимизъм в прогнозата е нарастващото вътрешно потребление, движено както от по-добра заетост и ръст на заплатите, така и от растящото кредитиране. Това обаче трябва да се разглежда и като риск – потребление на стоки за дълготрайна употреба и продължаващи покупки на жилища на кредит по-скоро може да даде грешни стимули за насочване на инвестиции към свързаните със задоволяване на това търсене отрасли, а евентуална промяна в поведението на банките и домакинствата е по-скоро очаквана (отново да си спомним 2008 г.).
Д
окладът към прогнозата не се занимава със средносрочните и дългосрочните предизвикателства пред развитието на страните, но посочваните индикатори, включително сравненията между страните, трябва да се правят именно в такъв контекст. За страна като България постигането на изпреварващ растеж в продължение на дълъг период трябва да е основен приоритет – ако сближаването с по-развитите страни се разбира като основна обща цел на политиката. За да се случи това, е нужна промяна в структурата на икономиката, в това какво и какви стоки и услуги се създават и с какви умения и технологии се произвеждат. Всичко това трябва да отчита обективни тенденции, като например спад на населението, миграция на поне част от трудоспособните българи към други страни в общия европейски пазар и свързаното продължаващо нарастване на заплатите. Част от българския бизнес вече е приел тази нова реалност и това е видно от постепенното свиване на заетостта в отрасли с по-ниска производителност на труда и насочването им към такива с по-висока.
В
сичко това обаче няма как да се случи без нови инвестиции. Изглежда, че лимитът на българската икономика е между 3 и 4 процента годишен растеж при нивото на инвестиции от под 20% от БВП за последните пет години. Еврофондовете, дори в “ударна” година за усвояване като 2015 г., не можаха да променят много картината. Oсновен потенциален ресурс продължава да е притокът на външен капитал – независимо дали става дума за преки инвестиции, или кредитиране – а в последните години България не е особено “гореща” инвестиционна дестинация. Все пак за последните две години, преките чужди инвестиции са 3,8% от БВП, като близо 60% от тях са в преработващата промишленост – това е огромната разлика с периода до 2008 г., когато капиталите се насочваха или към приватизация, или към финансовия сектор и недвижимите имоти. Но дори с тази промяна натрупаните чужди инвестиции в индустрията са между 2,5 и 4 пъти по-ниски на човек от населението спрямо тези в Чехия, Словакия и Унгария например.
Доколкото фокусът действително трябва да бъде върху динамиката на чуждите инвестиции, някои често правени сравнения например с потока средства, изпращани от българи-емигранти към страната, са най-малкото некоректни. От една страна, месечните данни за инвестициите са изключително неточни и обичайно се ревизират впоследствие, като реалните стойности са в пъти по-високи от предварително обявените. Преводите от българи зад граница са по около 100 млн. евро на месец (400 млн. от началото на годината до април) и вероятно толкова ще останат за тази и следващата година – докато инвестициите могат да достигнат и надхвърлят 2 млрд. евро годишно дори без реализиране на някои големи очаквани проекти. Но по-важното е, че тези потоци имат различно стопанско значение.
И
нвестициите са вложения в сгради, машини, съоръжения, технологично знание, те разширяват производствените възможности на икономиката като цяло, те осигуряват инструментите, които дават шанс работещите да създават повече добавена стойност с единица вложен труд. За разлика от това, трансферите от емигрантите към семейства и близки се използват основно за потребление. Те не са прецедент за по-бедни страни с висока емиграция – България е на трето място в ЕС след Хърватска и Латвия по относително значение на тези трансфери, близо до Литва и Унгария, но близо три пъти по-малко зависима например от Босна и Херцеговина, Черна гора, Сърбия или Албания. В определен смисъл подобна зависимост може да се разглежда като дългосрочен риск. От една страна, за бизнеса става по-трудно да активира неработещите, които имат алтернативен източник на доход. От друга страна и може би по-важното в дългосрочен план, структурата на местната икономика се “нагажда” към задоволяване на потреблението, финансирано от изпратените пари – има търсене за дрехи, електроника, услуги и развлечения, и предприемаческата енергия се насочва натам вместо към създаване на глобално конкурентни продукти и услуги.
*Авторът е главен икономист в Института за пазарна икономика