След като се очисти от сърбизмите, езикът на съседите трябва да провери дали съществува
Нашите западни братя македонците получиха ново име за държавата си и вече са северни. Но да видим сега с какъв език ще се сдобият. Гърция се съгласи говорът им да се казва македонски, въпреки че през последния четвърт век го наричаше било български, било скопски.
Явно гърците приемат името “македонци”, защото на техния език в древността то е означавало “хора от високата земя, планинци”. Тъкмо така и англичаните традиционно наричат шотландците. За Албания обаче голяма част от македонците са “източни албанци”. В момента официално те са 25% от населението. Но
удари ли часът
на албанското
Съединение
с Косово, и то през Тетовския коридор, източните албанци ще са вече мнозинство. Тяхната експанзия е от десетилетия и вече е обхванала дори западащите български градове близо до границата като Кюстендил, където свободните имоти се изкупуват все от шиптъри. После по часовниковата стрелка следва Сърбия. И с нея клетите македонци ще трябва да се разберат що за хора са всъщност. Според Белград Сърбия се простира дотам, докъдето се чува “Помози Бог!”, т.е. до трите морета – Бяло, Черно и Адриатическо. Поради това покрай сърбизацията с вълни от заселници в Македония още преди създаването на Югославия, но и през целия ХХ век македонците са определяни официално като “южни сърби”.
И накрая е България. Новото име на македонската държава ѝ стига, за да влезе в НАТО. Но за лелеяното членство в Европейския съюз ще ѝ е нужен и нов език. Той няма да е “македонски”, защото такъв език просто не съществува и няма как да бъде създаден изкуствено и вкаран в човешките уста. Онова, което се говори в Македония, е българско наречие, един от нашите а-говори. Доказателствата за това са много, но най-очебийното е липсата на падежи в него (освен при местоименията).
От всички славянски езици тази липса е налице само в българския (освен при местоименията).
Да беше само азбука, двама братя македонци биха я стъкмили за има-няма 2 години. Това вече се е случвало.
Но за цял език
е нужен
македонски
Исус Христос
И него вече го е имало! Казвал се е Благой Конев, изкарал три семестъра в Софийския университет, но те му стигнали да стане академик Блаже Конески. През октомври 1944 г. той се уединил в манастира “Прохор Пшчински” и там създал македонската книжовна норма. После с още няколко себеотдадени катерачи по вавилонските кули я представил в Белград и тя била одобрена за литературен език от император Тито и неговия патриарх Джилас. Този език се нуждаел от граматика и Конески преписал българската от труда на проф. Любомир Андрейчин, но с преиначавания. Така Македония се сдобила със свои си седмочисленици начело с Блаже.
Той успява да постигне онова, което не е било по силите дори на Кирил и Методий, макар че погрешно им се приписва в химна “Върви, народе възродени”. Блаже става “отец на македонското слово” и “творец на македонский говор мил”. А делото на светите братя е значително по-скромно. Те са създали не “наший говор мил”, а само буквите за него, с които той да се изписва.
По-важното за македонския език обаче е не дали съществува, а как да се нарича. Това сега зависи изцяло от София и спорът по този въпрос може да се затегне за четвърт век като спора с Гърция за името на държавата. Засега изглежда невъзможно езикът да бъде определен другояче, а не като български. Витае предчувствието обаче, че по аналогия с решението на гръцкия спор той ще има и географско уточнение. Ще се нарича “западнобългарски”.
Само така северните македонци, които са освен това и южни сърби, източни албанци и западни българи, ще могат да станат европейци.
Ще има ли нужда от отделни преводачи в европейските институции, когато Северна Македония влезе в ЕС? Този въпрос засяга не толкова същината, колкото съвременното състояние на македонския говор. От една страна, той е запазил доста от архаичните черти на българския език - предимно в лексиката, но също в причастните форми и прозодията (ударения, интонация, тембър, мелодика). Именно мелодичността на този говор прави македонските народни песни толкова харесвани. Звученето му е напевно почти като на чешкия език, истинска наслада за ухото.
От друга страна, той е бил малтретиран прекалено дълго, подлаган е на
педантично плевене
и опоскване,
а и болезнено са му липсвали талантливи писатели и книжовници, които да го обогатят и развият. Освен това с въвеждането на държавност и институции в югославския период в него мощно са нахлували сръбски думи и изрази, които окупират административния жаргон. Днес тези думи се пъдят една по една, но поради липсата на собствена словотворна традиция местата им в македонския словник заемат названията за същите понятия от латински или от западните езици.
Това замърсяване е по-лошо от радиоактивното.
Нещо твърде подобно се случва и с българския език. В него
мощно нахлуват
русизми, и то
на две вълни
- след двете освобождения на България. При първата в хода на изграждането на българските институции се възприема почти изцяло руската терминология. Днес това най-много личи в езика на военните и в журналистическия жаргон (“летучка”, “планьорка”, отразявам “мероприятие”, пиша “материал”, правя “халтура” и др.). При втората вълна русизмите завладяват обществено-политическата лексика. Тогава партийните функционери не само носят сталински мустак, но и говорят с изкълчен руски акцент като Вълко Червенков, този чутък сталинец, или като Гриша Филипов. Въвежда се и
идиотската съветска
мода на
абревиатурите
Отначало са ГОРУБСО и “Крушсливдюлпрасплод”, а сега са МБАЛ и КПКОНПИ.
В резултат нашият език и в двете му книжовни версии – българска и македонска, се задръства с чуждици от руски и съответно от сръбски. Никой друг славянски език не е бил подлаган на толкова безогледно замърсяване, и то все по политически причини. Поляците например, които са руски поданици чак до 1920 г., а после живеят в сателитна държава на СССР, нямат русизми в своя език.
Още по-лошото обаче е, че самите замърсители на нашия език произволно и съвсем безкритично възприемат чужди думи. Това е така, защото книжовната традиция и на руския, и на сръбския език е твърде къса - едва от 2 века, а българската е 12-вековна.
Ето примери от железопътната лексика: на руски за “гара” е възприета думата “вокзал” по името на лондонската гара Воксхол. На сръбски думата за жп композиция е “трейн” (от английски). На български е било “трен” (от френски), но Иван Вазов изковал великолепната дума “влак”. Сръбската литература обаче няма свой патриарх като Вазов, ако изключим основателя на критическия реализъм в нея Любен Каравелов.
Но има и съществени разлики. Много голяма част от русизмите в българския език са всъщност стари български думи, възприети още през Средновековието при двете т.нар. южнославянски влияния върху руския език през X-XI век и после през XIV-XV век. Старобългарският е бил официален език в Русия векове наред и претърпява руска редакция. След реформите на Погодин и после на Петър Първи този писмен език се връща в българското землище като т.нар. църковнославянски език. С него идва и думата “съпруг” например. Тя има български първообраз и е производна на глагола “съпрегати”, който означава “впрягам заедно”. Смисълът му е, че подобно на Белчо и Сивушка мъжът и жената са се впрегнали да прокарат обща житейска бразда. Ако не бе минала през руския език, тази дума би звучала като “съпръг” у нас. Но прегласът в “у” издава нейния руски гастрол.
Такива словесни бумеранги в македонския говор са доста по-редки, защото много от сърбизмите в него са чуждици или заемки в сръбския език от неславянски езици. Освен това като периферен диалект от българската езикова територия македонският говор е твърде далече от нормотворческите усилия на българските възрожденци от двете страни на Балкана. След Освобождението пък Марин Дринов, Найден Геров и др. дейци налагат книжовната норма на езика да се изгради върху родния им диалект от Централна България. Той е бил наистина централен за тогавашните (и сегашните) очертания на държавата, но по отношение на българската езикова територия е твърде източен. Ето защо някои езиковеди като Беньо Цонев например са предлагали за основа на книжовната норма да послужи пирдопското наречие, защото фактически то е централното за българската логосфера.
А и възрожденските дейци от македонските краища имат по-скромни успехи в противопоставянето на сръбското и особено на гръцкото влияние сред тамошното население, достигащи до духовен гнет и опити за асимилация. Добър пример за това е Григор Пърличев, който пише по-добра поезия на гръцки език. Още по-добър е примерът с един брадат поет от Велес, който се подвизавал в Москва под името Ксенофонт Жинзифов и Раковски му казал: “Да си меняваш името, момче!” Онзи го послушал и станал Райко, авторът на поемата “Кървава кошуля (риза)”.
В крайна сметка
Северна Македония
може да членува в
ЕС и без език
На нейните политици, както и на българските, им стига да казват “Йес”. Австрия влезе в ЕС с “чужд” език – немски, Дания – с норвежки, но най-куриозно е членството на Хърватия. Хърватският език съвсем доскоро се наричаше сърбохърватски и е нужна оптика с много пиксели, за да го различиш от сръбския. Така че чрез Хърватия сръбският език вече е официален за Евросъюза още преди самата Сърбия да е помирисала членството си в него.
А за Северна Македония най-добре ще е да погребе делото на самоукия академик Блаже Конески, да се отърси от фикс идеята за македонско чучхе и да отхвърли цялото наследство на Коминтерна. И вместо да прави уродливи “преводи” на Ботев и Дебелянов, ще може с пълни шепи да черпи от съкровищницата на българския език и култура, но и щедро да долива в нея, както е било векове наред.
Ако не, Скопие ще заприлича още повече на Пхенян.