Д-р Стефан Панайотов: Синдромът на заучената безпомощност - когато всички ти казват, че не ставаш за нищо, е най-голямото зло за ромските квартали

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7596134 www.24chasa.bg
Д-р Стефан Панайотов СНИМКА: Личен архив

С Тончо Токмакчиев правим форум театър - постановки със социални проблеми, които засега са неразрешими, казва лекарят

Д-р Стефан Панайотов (вляво) с Тончо Токмакчиев и двама активисти от фондацията СНИМКА: Личен архив

- Д-р Панайотов, какво представлява форум театърът, който организирате в Сливен и който засега представяте основно пред ромската общност там?

- Преди години бях в Сърбия, където гледах представление на форум театър. Изведнъж по средата направиха нещо като антракт, седнаха на стъпалца и започнаха да разговарят със зрителите как се чувстват, какво са видели. После разбрах, че това е форум театър, след като се запознах с хората от театър “Цвете”, с които се срещнахме преди време на годишна среща на Националната мрежа за децата. И те, и нашата фондация “Здравето на ромите” сме неправителствени организации. Споделихме идеи, тъй като те правят това, което ние отдавна искаме. Форум театърът е социален театър, театърът на потиснатите. В него може да задаваш всякакви въпроси, публиката задължително трябва да е по-активна. Хрумна ми, че е много подходящо по този начин да адресираме проблемите, свързани с ромската общност или с всякакви малцинствени групи, по-сегрегирани и изолирани квартали, които са компактни и имат по-специфични характеристики. Тези хора в тези общности не разгръщат потенциала си. Те са като зипнат файл, който трябва да разшириш, да екстрахираш и да видиш какво всъщност става.

- С какви проблеми се занимава вашият форум театър и пред каква публика?

- Миналата година направихме представление, свързано с образованието.

Освен активността на публиката и факта, че тя дава решения по време на дискусиите, характерното за форум театъра е, че има модератор. Той пита публиката как се чувства, какво е разбрала, кой пречи, как може да се промени ситуацията към по-добро.

Нашето представление го показахме в една църква в сливенския квартал “Надежда” в по-защитена среда. Сюжетът разказва за един ученик Иван от ромски произход, написал най-доброто есе в класа на тема “Аз обичам България”. Учителката настоява то да бъде представено на национален конкурс във Велико Търново, но директорът не е съгласен, тъй като семейството е рисково. От друга страна, родителите също разчитат на конкурса, тъй като има и 500 лв. парична награда. Като разбира, че детето няма да бъде допуснато, бащата му казва: “Тогава няма да ходиш на училище. От утре идваш на дървата.”

Така свършва представлението, след което започва дискусия с публиката, по време на която се разработват няколко финала - дали да се обърнат към Комисията по дискриминацията, дали учителката да подходи по-твърдо. На практика зрителите са част от решението, което е много добре, защото

за първи път някой

им дава такава възможност

Второ, тези сцени оставят трайна следа у тях, биват разказвани и на други хора и така въздействат много повече от някакъв документ, на който просто е написано, че не е добре децата да не ходят на училище.

- Вярно ли е, че след това броят на учениците, тръгнали отново на училище, се повишава?

- Това не е само за ромските ученици, макар че наистина най-много са от квартал “Надежда”. Миналата година забелязахме, че тези, които бяха на нужната възраст, завършиха. Винаги съществува този риск да не завършат. Второ, което е и по-важно, те претърпяха личностна трансформация.

Сега подготвяме нов форум театър. Първо го изиграхме в защитена среда - ще рече - едната група пред другата. През юли имахме репетиции, които ще продължат на 6 и 7 септември. Може би на 8 септември ще имаме премиера в Сливен. Тончо Токмакчиев е съучастник, помага ни и ни е нещо като патрон за това представление.

- Защо вашата фондация организира тези театри?

- Аз работя като общопрактикуващ лекар от 2000 г. в Сливен. От 5000 души, от които 3000 са здравно неосигурени, повече от половината са от квартал “Надежда”. Направи ми впечатление, че давам 120% от моите възможности, обаче здравното състояние не се подобрява. Напротив, става по-зле. После прогледнахме, че

не може да повишаваш здравното

благополучие на хората,

ако правиш само здраве

Звучи като афоризъм. Ако не подобриш инфраструктурата, начина на живот, хигиената и хората не работят, няма да ти купят лекарствата. Ако нямаш образованието пък, е възможно нищо от тези неща да не се случи. Защото си като сляп човек, не знаеш, не си информиран.

Другото е, че в здравната просвета има пълно фиаско. Произвеждат се 200 000 гланцирани брошури, обаче никой не ги чете. Първо, защото са написани по много досаден начин. Второ, една немалка част от хората дори не могат да четат.

Стигнахме до извода, че те са много аудио-визуални личности. Почнах под формата на скечове и клипчета да правя малки послания. Едно от тях се казваше “Момичета, и ние сме като вас”. Пет момичета излязоха пред църквите и разказаха: “Вижте ме, аз съм оттук, много хора ми попречиха, някои ми помагаха, но сега съм 3-и курс медицинска сестра и ви казвам, че няма страшно.” Тези миниатюрки действат страхотно.

След като видяхме форум театъра, решихме и ние да правим постановки със социални проблеми, които засега са неразрешими. Предстои да направим театър за ранните бракове и отпадането от училище.

- Защо избрахте тези теми?

- В един момент се оказа, че точно тези проблеми имат най-сериозни социално-икономически последици. Сливенският регион например е най-младият в Европа. Гордеем се, но след това помръкваме, защото там има най-голямата безработица, най-много отпаднали от училище. Това са хора, които

няма да почнат работа,

а ще бъдат в сивата икономика

Докато нашата цел е да станат мощни данъкоплатци, защото са многобройни. От това Сливенската община и областта трябва да станат като Несебър най-малкото.

- Имате 5000 души пациенти, как ги лекувате, труден ли е достъпът до тях, дават ли да им правите ваксини?

- Не е трудно, това корелира с доверието. Аз съм там от години и мога да ви кажа, че в кв. “Надежда” няма антиваксинални течения. Тука всичко корелира с това дали аз ти вярвам и дали ти би сложил на твоето дете тази ваксина. Ако ти би го направил, и аз ще го направя.

- Защо ви вярват?

- По няколко причини. Първо, аз съм от тази област. Не съм точно от кв. “Надежда”, но съм ром. Колкото и те да смятат, че не съм точно като тях. Защото и това го има, казват: “Той е малко от другите, учил е, а ние - не, как така се е измъкнал”, не приемат, че те са виновни. Навсякъде е така,

гетото по принцип

дърпа много с

едни странни ластици

Най-рискова и почти световноизвестна е “Каракольовата улица” в кв. “Надежда”.

- Защо е толкова рискова?

- Там са много хора, това е една гигантска детска градина, някакви деца бягат постоянно, някакви хора продават непрекъснато нещо на съседа си, единият взема парите, купува от другия, кокошки прибягват, тук-таме из къщите прасенца, хигиената е доста занижена. Това са възможностите на хората, които живеят там, защото са претъпкани. В тази част има най-малко 1500-2000 деца.

- На каква площ?

- Един хектар и нещо. Някои ги броят, че са 25 000-30 000, но това са предполагаеми цифри. Общо взето, се падат по 1-2 квадрата на човек.

- Ходят ли на училище, на работа?

- Ходят. Сега открихме чисто нова детска градина по българо-швейцарската програма за 150 деца. Много е готина, със здравен център, обаче по мои сметки децата, които трябва да бъдат обхванати, са най-малко 700.

Замисляме интересен проект с едни белгийци за мобилно училище. Това е другата ни мечта. Подобно е на млекаря, който ходи, вика и спира на едно място и хората се стичат към него. Ние ще обикаляме с нещо като каравана или палатка, в която ще има двама-трима обучителни аниматори - да занимават децата. Спират за малко, децата идват отвсякъде, за да прекарат там един час например - там ще има играчки, броим, смятаме. Децата носят много рискове, когато са многобройни, и така майката ще може да ги пусне за 40 минути, докато ѝ стане мусаката. Така детето може да е в сравнително защитена среда и едновременно с това да му е забавно. После след 200 м пак спираме за един час. По същия начин ще е и в селата. Така ще се опитаме да компенсираме тази празнина - хората имат голяма нужда от обучение, но реално погледнато, не могат да бъдат обхванати.

- Няколко пъти споменахте църкви. Какви църкви има в кв. “Надежда”?

- Аз самият ходя от време на време в нашата църква, какви госпъл изпълнения има там!

В квартал “Надежда”

има над 20 църкви,

но 2-3 са супер. Ходя в едната, която е досущ като американските - с песни, хората се люлеят в ритъма им, страхотно въздействат. В стандартната църква също искам да отида и когато митрополитът пее, аз да му пригласям, но там всички викат “Шшт”. Затова ходят в другата църква, защото имат свобода. Може да извадят китара и да се обърне на джемсешън. Във всички църкви в квартала е така. Накрая е частта, наречена “Нужди”. Свещеникът пита кой от какво се нуждае и се молят за него - кой ще пътува, кой ще бъде опериран.

Като отида, обикновено го правя с някакво послание - говорил съм за имунизациите например, защо да учат, за ранното отпадане от училище.

- Вие самият как започнахте да учите? Защо се измъкнахте?

- Бил съм късметлия, защото съм от другата махала - “Никола Кочев”, която е разположена диаметрално на квартал “Надежда”. Сега вече в нея има елементи на гетоизация, но тогава изобщо нямаше. Пак се знаеше, че

там е ромската махала,

но е като инкубатор

на висшисти

Във времето от нея са излезли над 180 висшисти. Има юристи, адвокати. Сега това малко позападна, защото от 1989 г. поколението сред ромите попадна във вакуум. От една система в друга, докато смелят за какво става дума...

Родителите ми, дедите ми са били текстилни работници. Първата текстилна фабрика е от 1834 г. в Сливен и те са сред първите работници, които са били роми. Полека-лека това възпитава, защото ходиш на работа. Колкото и да неглижираме трудовата дисциплина - сутрин ставаш, отиваш, връщаш се, сега виждам, че е важна.

Възпитанието в самите семейства също помогна. В тях се знаеше, че трябва да се учи. Баща ми не беше доволен, ако имам четворка например. Сестра ми е по-голяма, завърши френска гимназия, после учи културология.

Училището, в което бях, не беше сегрегирано, напротив, доста смесено беше. Завърших с пълно отличие до 8-и клас, гимназията - с 5,87. Отначало исках да уча география. Зет ми обаче ме посъветва да е медицина. Кандидатствах, приеха ме. Голямата заблуда беше, че отивам в страхотен интелектуален кръг, но се оказа, че не е вярно. Един наш преподавател по философия често казваше: “Животът ще ви срещне с много образовани простаци”.

- Защо не е същото и в кв. “Надежда”?

- Там е по-различно, по-трудно е. Момчетата и момичетата, които участват във форум театъра например, могат всичко да правят най-вече заради това, че са си повярвали. Дори и Тончо Токмакчиев се чудеше откъде съм ги намерил.

Проблемът е, че отиваш някъде, но си мислиш, че това не е за теб. Има един синдром на заучената безпомощност. Това е най-голямото зло за такива квартали. Всички около теб, ти самият, майка ти, баща ти, медиите ти казват, че не ставаш за нищо. И ти, освен да го превърнеш в реалност, нямаш друга опция. Затова всички бягат. Това на практика е зоната на комфорт, която всъщност те утрепва. Най-много учиш извън тази зона. Когато си от другата група, като бели врани, е трудно, обаче пък е много полезно за теб и за другите. Форум театърът е едно средство за това. Голямата цел обаче е другите хора да разберат за какво става дума и тези момчета и момичета да си повярват, че могат да правят всичко.

CV

Д-р Стефан Панайотов е роден през 1962 г. в Сливен.

Завършва медицина и от 2000 г. е общопрактикуващ лекар в Сливен с 5000 пациенти.

Преди 19 г. създава фондация “Здравето на ромите” и до днес е сред основните двигатели.

Отскоро вече не работи със здравната каса по финансови причини.

Има дъщеря и син - Паула и Йоан. Тя е завършила английска и руска филология. Работи като счетоводител спедитор в американска фирма. Синът му свири на китара и е 5-и курс медицина във Варна. Съпругата му е медицинска сестра в частната болница “Тракия парк”.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Велик е нашият войник, но трябва и някой лев

    Това, че армията отново присъства в живота, макар и с рекламна кампания, е чудесно. Все пак това е основна институция на държавността. И е хубаво младите да си припомнят защо е велик нашият войник. Пък и да поискат и те да са войници, щом ги влече. Голата реклама обаче не върши работа, ако не е подплатена с добър продукт
  • Да “застреляме” погромите от 90-те, за да няма и стрелби

    През седмицата потрошено заведение прикова общественото внимание. Версията - дълг за пари. Идват ли след погрома и стрелбите и какво не се прави, когато някой ти е длъжник?                                                        Отговорите във видеозавещанието на седмицата с Мартинов