Иван Ничев: Ще спечелим “Оскар”, когато вземем “Нобел” и Лондонската филхармония засвири българска музика

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7627703 www.24chasa.bg
ИВАН НИЧЕВ. Снимка: Архив

Интересът към нашето кино ще се засили, когато българите започнат да го гледат

- Напоследък много български филми спечелиха награди на престижни и не толкова престижни фестивали по света. Това повдига ли самочувствието на българското кино?

- През последните години фестивалната система се промени доста в сравнение с миналото. Повечето фестивали вече са за първи и втори игрален филм. Това означава, че участват млади творци, които сега започват кариерата си. Хубаво е, че печелим награди. По този начин ние можем да селекционираме по-талантливите. Трябва да припомня, че това не са големите фестивали на света. Наскоро от пресата разбрах, че почти от 30 години ние нямаме участие на наш игрален филм в конкурсната програма на “Берлинале”. За последен път сме участвали с филма ми “1952 г. Иван и Александра”.

- Коя година е това?

- 1988 г. Значи годините са 31. Така че конкурси много, но ние говорим за основните - Кан, Берлин, Венеция и т.н. Хубаво е, че пращаме млади творци на филмови фестивали. Даже смятам, че някои от тях трябва да получат бонуси за това, че са имали добър старт. Тоест да се подкрепи движението им напред. Пътувам постоянно и виждам нерадостния факт, че нашето кино отсъства от екраните на Европа и света. Не съществуваме и по телевизионните канали.

- Какво означава това?

- Означава, че вторият етап на нашето развитие след като преминем бариерите, за да бъдем сред тези, които имат право да правят игрално кино, е да започнем да правим филми за българската публика. За данъкоплатеца, защото той ни финансира. Пък ако някой филм вдигне летвата високо, да участва на всички видове фестивали, включително и за оскарите. За съжаление, младите хора просто не знаят как нашите филми преди отиваха на международни фестивали. Мога три книги да напиша как преди 1989 г. се спираха филми, как им се пречеше да участват...

- Дайте конкретен пример...

- Филмът ми “Бумеранг” беше избран за селекция в основния конкурс на “Берлинале”, но от България не го изпратиха. Същото се случи и с друг мой филм -

“Черните лебеди” беше поискан

от директора на фестивала във Венеция,

но беше спрян

от ръководството. За кариерата на един творец това са страшни неща.

- Кога и как ще се засили зрителският интерес към българското кино, както беше преди 1989 г.?

- Ами когато българските зрители започнат да гледат българските филми. Сега положението с гледането на нашите филми е отчайващо. Много малко от тях минават на нормални екрани. Трябва коренна промяна с т. нар. разпространение, за да могат българските филми да достигнат до своите зрители.

- Българското кино индустрия ли е? Ако не - кога ще стане?

- До 1989 г. съществуваше българска киноиндустрия. Тя беше построена по американски образец. Разбира се, всичко беше държавно. Разпространението пускаше филмите с огромна грижа за българските филми. Нямаше пазарни механизми и държавата можеше да диктува целия процес. Затова пък имаше възвръщаемост от всеки български филм.Имаше затворен цикъл - в края на годината, след като филмът е готов, Студията за игрални филми го продаваше на киноразпространението на цената, на която го е произвела.

Получаваше средствата обратно

и ги влагаше в производство на нови филми

Държавата в един момент вече не даваше пари за кино, то се самофинансираше. Изключение правеха филмите за прочутата 1300-годишнина или за партийните поръчки, обслужващи някакъв пропаганден ефект.

- Пада Берлинската стена и какво става след това?

- Изпаднахме в състояние на пълна безтегловност, не знаехме къде какво става. Изгониха ни всички от Киноцентъра и казаха, че ни съкращават. С последните стотинки, с които разполагаше Людмил Стайков като шеф на Кинематографията, изпрати Никола Корабов и мен в командировка като представители на създадената тогава гилдия на режисьорите, за да видим какво се случва с резпространението в новите времена.

- Къде ви прати Людмил Стайков?

- В бившите соцстрани, за да видим какво правят поляците, унгарците и чехите. Положението беше следното: Полша запази колективите си и много от структурите си. Не посмя бързо да ликвидира всичко. Унгарците запазиха фонда с парите, които да отиват за производство на филми. Чехите като нас ликвидираха всичко и попаднаха в ямата, където паднахме и ние.

Върнахме се в София и разбрахме, че Министерският съвет е създал отдел, който по-късно прерастна в Национален филмов център. Обаче без никаква яснота за разпространението. И досега положението с него е абсолютно кошмарно. В началото разпространителите, които започнаха да създават фирми, обещаваха, че всичко ще бъде прекрасно, ще правят всичко в интерес на българското кино. Но полека-лека пазарният механизъм убеди и тях, че това не е възможно. Сега състоянието е катастрафално и е крайно наложително спешно да се вземе някакво решение.

- Какво трябва да бъде това решение, за да има промяна?

- Според мене най-бързият начин са нови договори между НФЦ и БНТ, за да има екран, на който да се показват почти всички български филми. Казвам “почти”, защото ако някои от тях са много слаби, телевизията би трябвало да има право да откаже излъчването им. Тогава всеки филм ще има минимум стохилядна публика и оценката на зрителите за качествата му. Което пък ще даде възможност на най-добрите и можещи кинотворци да се развиват. 

Другият вариант е финансово подпомагане

от страна на държавата,

както го прави една Франция например. Имам приятел-собственик на малко кино в Париж, който казва, че с трима души на френски филм в салона печели повече от пълен салон на американски филм. Държавата го дотира. А в началото на всяка година от Министерството на външните работи получава списък на качествените европейски филми, които французите е добре да гледат.

Това е един по-сложен модел, който трябва да мине в разни комисии, в парламента и е свързан с допълнителни средства от бюджета. Затова вариантът с БНТ ми се струва, че е най-бърз и най-ефикасен.

- Има ли конфликт между старите и младите кинотворци?

- Да, има и той е по причина, че парите за кино са малко. Ние от по-старото поколение сме хора с някакви биографии, заснели сме доста филми. А идват млади хора, които искат да се изявят и това е нормално. Обаче когато на една сесия на НФЦ се пускат само два проекта за игрални филми -какво става? Ами противопоставяне на всеки срещу всеки. Няма страна дори на Балканите, която да е с такава малка подкрепа за кино както България. И Албания, и Македония дават повече пари за филмопроизводството си. Затова мисля, че ние, творците от всички поколения, трябва да се обединим и да настояваме пред правителството средствата за кино да се увеличат.

Политическото противопоставяне след падането на Берлинската стена роди едни недобри модели. Младите политици искаха категорично да отстранят всичко, което е зад гърба им, за да излязат на чисто поле те самите. Този модел и този маниер се възприеха и от някои млади кинематографисти. Нещо, което никак не е почтено и което дълбоко ме нараняваше през годините. Трябва отново да достигнем до равновесие, с което да даваме преференции на можещите пред неможещите независимо на каква възраст са. Ако достигнем отново до това равновесие, ще бъде добре.

- Как е в момента?

- В момента има някакво затишие, нещата се поуталожиха, но фактът е, че отново има спорове как да се раздават средствата... Както и да се раздават, ще бъде трудно. Каквито и комисии да решават това.

- С годините се снимат все повече копродукции в Европа. Ние имаме ли място в тях и какво е то?

- В началото на прехода в София ми гостува моят приятел Кшищоф Зануси. Той има голям опит с копродукциите още от соцвремената, беше и шеф на творчески колектив и това му даваше възможност еднолично да решава за тези копродукции. Помолих го да ми разкаже как стои въпросът с тях и оттогава досега всичките ми филми освен телевизионните бяха копродукции.

- Какви са предимствата им?

- Първо, пари, които идват в България. Например за филма “След края на света” получих от немската телевизия АRD половин милион марки. За времето си това бяха огромни пари. Второто предимство е, че филмът се излъчва по АRD в праймтайма и е гледан не само от германците, но и от австрийци и от немска Швейцария. Това са милиони зрители, освен това филмът е излъчван многократно. И трето, филмът веднага беше предложен на френската телевизия АRTE и също беше гледан от милиони зрители.

- Сега обачи има промяна в копродукциите...

- Да, и тя никак не ми харесва. Минахме на т. нар. миноритарно копродуциране. Това означава, че някои от нашите колеги имат контакти навън и участието на България се свежда примерно до двама звукари, или евентуално един-двама артисти за второстепенни роли, или някакви снимкиа у нас. Да, младите ни кинематографисти си създават контакти в Европа, но колко от тези миноритарни копродукции обратно са дали пари за български филми, в които ние сме водещите? Какво излиза на практика? Продуцентът слага някакви пари в джоба си без особени усилия, заснетият филм я се покаже в България, я - не. И с това нещата приключват.

За съжаление, НФЦ може би от възбудата, че иска да създава повече контакти, увеличи парите за миноритарните копродукции, а отне пари от бюджета за производство на български документални филми. Смятам, че това е грешка...

- Но вие също снимате копродукции. Предпоследният ви филм “Българска рапсодия” е направен с Израел. Пари от него влязоха ли в България?

- “Българска рапсодия” мина по българските и по всички израелски кина. В Израел бе гледан от над 40 хиляди зрители. Многократно го излъчват и по БНТ. Израелските продуценти осигуриха повече от половин милион лева за реализацията на филма. Иска ми се да завърша оптимистично. В момента почти всички европейски филми са копродукции между няколко страни. Ние трябва да се стремим към това, защото е шанс за повече екрани. Но преди всичко трябва да се стремим българските филми да се гледат тук и нашите зрители да останат доволни. Няма резон някой да дава средствата, а ти след това да не му покажеш продукта си. Няма такава търговска сделка в света. 

- Наскоро “24 часа” написа че съществуват 1 милион причини да няма български филм с “Оскар”. Какво е вашето мнение - кога наш режисьор ще вдигне над главата си заветната статуетка?

- Ще имаме “Оскар”, когато някой български писател получи “Нобел”, когато Лондонската филхармония започне да изпълнява музика от наш композитор, когато служители на “Сотбис” при разпродажба разтървават стигнали до бой клиенти, които искат да закупят картини от наш художник... Така шеговито отговарям на този въпрос. Не знам дали всички зрители знаят, но

един филмов проект се крепи на добрата литература,

на добрата музика и оригинална визия,

затова и споменах тези три изкуства.

Виждам и нещо тъжно, което се случва с оскарите през последните години. Там започнаха да се съобразяват и с бонусите, които получават филми, в подкрепа на расовата солидарност, за правата на сексуалните малцинства...

- Политкоректни са...

- Да, точно така. Това вече започна да обезценява лелеяната от всички кинематографисти статуетка. Преди 1989 г. не сме и кандидатствали за оскари. Похвално е, че през последните години винаги има номиниран от НФЦ български филм за участие в холивудския конкурс. За филма си “1952. Иван и Александра” имам награда от фестивала в Чикаго, но друго си е оскарът!

- Вие колко пъти сте селекциониран от НФЦ за оскарите?

- Три пъти. С филмите от трилогията ми за етническото разбирателство: “След края на света”, “Пътуване за Йерусалим” и “Българска рапсодия”.

- За третия възникна скандал, защото бяхте член на комисията, която определяше номинациите. Какъв е вашият коментар?

- От 10-12 години националната комисия определя номинациите за “Оскар”. Когато някой от комисията участва с филм, той излиза по време на гласуването. Аз направих същото и не участвах в процедурата. Но една млада режисьорка имаше претенции,че филмът ѝ не спечели състезанието. Не искам да коментирам поведението ѝ, защото за мене това е диагноза. На моите студенти винаги казвам, че режисурата не е професия, а диагноза.

Най-голямата ми болка обаче беше с първия филм - “След края на света”, който според мене е най-мощният в трилогията. Той беше избран от комисията, съобщиха ми радостната вест. Но след толкова години в киното може би съм развил някои паранормални качества. В петък ми съобщиха новината, в понеделник помолих жена ми да звънне в Холивуд - усещах, че нещо се случва. И от Ел Ей казаха - да, вярно е, но сте закъснели с подаването на информацията, че България ви е номинирала за оскарите, и сте отпаднали. Вината за неподадената информация беше на международния отдел на НФЦ. Не знам как преживях тази драма.

Извини ми се министърът на културата Ема Москова, получих извинително писмо и от зам.-министъра, имаше дебат в парламента - опозицията искаше Москова да обясни как се е случил този гаф. Но всичко това вече бяха подробности от пейзажа, аз бях жестоко ощетен...

- Как да променим нещата така, че българските филми да стават по-добри?

- Ще цитирам едни думи на Христо Явашев-Кристо, с които съм абсолютно съгласен - размишленията му какво се случва в изкуството в ново време: “Понастоящем изкуството е твърде неясно понятие. Това не е случайно, защото беше детронирана и изхвърлена красотата, което още авангардното изкуство направи, като потърси опора в точно противоположното понятие - грозното. Фактически остави художествената и експертната теоретическа дейност без стабилен вътрешен ориентир и стимулиращ идеал. А това промени и преобразува и самия съзидателен художествен процес”.

Напълно съм съгласен с Кристо и в това са и моите различия с някои от младите режисьори, чиито филми според мен са грозни, героите им са грозни и те не бива да се учудват защо публиката не ги възприема. Това е борба между поколенията за художествените средства,които ползваме в изкуството, като в никакъв случай не е въпрос на персонално отношение. Вярвам, че този период в изкуството е временен и ще дойде ден, в който ценностите ще се върнат на местата си.

Кристо говори за загубата на ориентирите. Сега наистина се води подобна борба и ми е любопитно как ще завърши. Времето ще покаже...

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Защо българските съдии обичат убийците?

    Българският съд определено обича убийците. Освен пословичната снизходителност към убийците, които правят сефте, съдиите правят нужното и вече осъдените да не търпят цялото си наказание. Вчерашният случай за освобождаването на Джок Полфрийман само доказва тази порочна любов. Прословутото снизхождение към подсъдими
  • Дали наистина тротинетките не могат да се движат по пътищата?

    Регистрационният им режим е като при мотопедите НАИСТИНА ли тротинетките не могат да се движат по пътищата? Всъщност могат! Но регистрационният им режим е като при мотопедите. Иначе законът е категоричен, че по пътищата се движат именно пътни превозни средства. Законът много ясно е казал, че “пътно превозно средство” е съоръжение,