Актьор, режисьор, сценарист, продуцент - всичко това е 38-годишният Ники Илиев. И с всичко това се захваща с много хъс, упоритост и професионализъм. Показва го и с последния си филм “Завръщане”, чиято премиера беше само преди седмица. Любовта към изкуствата му е от малък. Започва да я следва още в тийнейджърските си години, когато се появява по БНТ първо като актьор, после и като водещ. Следват участия в различни продукции, сериали, но открива истинското си призвание през 2012 г., когато прави първия си филм като режисьор и продуцент - “Чужденецът”.
Завършил е 9-а ФЕГ “Алфонс дьо Ламартин” в София и Нов български университет - “Кино и телевизионна режисура”.
- Как се чувствате, след като новият ви филм “Завръщане” е готов и тръгна по екраните, г-н Илиев? Какво послание отправяте с него?
- Идеята беше филмът да има комедийна и романтична част, да има послание, което да достигне до зрителите. Това е моят стил на правене на филми и на това, което искам до голяма степен да виждам в киното. Да се смееш, да те вълнува нещо, да плачеш, за да имаш цяло и богато изживяване. Не исках да е еднопластов - само да се смееш или да е много тежка драма, която да те смачка. Исках филмът ми най-вече да вдъхновява.
След първите прожекции, които имахме, реакциите на хората са добри. Казаха хубави неща, не искам да ги повтарям, за да не изглежда самохвално. Като цяло зрителите изглеждаха и бяха много доволни. И беше искрено. Това малко ме успокои - беше доста работа и в един момент стресиращ процес.
- Как успяхте да убедите Стефан Данаилов да участва във филма?
- Първоначално си мислехме, че ни трябва най-легендарният актьор за ролята, която носи смисъла на филма. Веднага се сетихме за Стефан Данаилов. Башар, който е негов ученик, предложи да отидем в дома му с готовия сценарий. Обяснихме му, че наистина търсим легендарен български актьор, който да може да предаде емоционалността, есенцията на филма. И че за нас е изключително важно това да е той. Той ни изслуша внимателно, отговори, че му харесва идеята и че с удоволствие ще се включи.
- Как легендарен актьор като него се оставя да го режисира млад човек като вас?
- Аз имам опита с популярни актьори, в това число и с чужди. Това, което забелязвам, е, че макар да са много опитни, те имат нужда от режисьор, защото той знае повече от тях за филма. Може да не знае повече от тях за професията им, но знае повече от тях за филма и има гледна точка как той да изглежда. Така че режисьорът е човекът, който води останалите в историята. Понеже и Стефан Данаилов е голям професионалист, за него също е важно това - иска да се впише адекватно. Нямаше проблеми с това.
Той дойде за ден в Пловдив, за да заснеме кадрите.
- Говорихте ли си през това време?
- Говорихме повече за снимките, за ролята, правихме репетиции. Каза, че намира смисъл в ролята. Коментирахме мотивациите и историята около персонажа му. Беше доста текст, повече го репетирахме и напасвахме. Не сме имали време за някакви други разговори, защото процесът беше доста интензивен.
- През какво трябва да мине един продуцент, режисьор и сценарист като вас, преди да види готов филма си? И то да е с частно финансиране като вас?
- Минава през всички етапи на правенето на филм. През идеята, писането на сценария и събирането на средства. Преди година се събрахме с другите двама продуценти Башар Рахал и Богомил Грозев, за да се разберем, че правим този филм. Аз започнах да работя по сценария, като го коментирахме от време на време с Башар. Но паралелно ходихме по срещи с потенциални рекламодатели. За наше щастие, може би около 90% от тях се съгласиха - успяхме да ги запалим по идеята. Толкова висок процент досега не ми се е случвал. Или ние бяхме убедителни, или самата ни идея, която поднасяхме, ги запалваше.
- Имахте ли идея кои актьори ще изпълняват ролите, докато пишехте сценария?
- За една част да, за друга - не. Изначално беше ясно за моя и за персонажа на Башар. Другите ясни актьори бяха Орлин Павлов и Александър Кадиев, тъй като техните роли са много специфични. Аз
мислех за тях,
докато пишех
сценария, и строях
около тях самите
персонажи
За останалите роли мислехме кои ще бъдат най-подходящи. Направихме и кастинг през пролетта - за ролите на Бойко Кръстанов и на Евелин Костова.
- За първи път във ваш филм не участва чужда звезда. Защо?
- Решихме, че не е нужно всеки път да се случва.
- Беше като запазена марка за вашите филми.
- Да, но си казах, че не е нужно да е самоцелно. Предишният ми филм “Нокаут” беше доста американски - снимахме в Ню Йорк, актьорът в главната роля беше американец - Гари Дърден. Но в случая решихме, че можем да направим 100% български филм. Изначалната идея беше за хора, които се прибират от чужбина и се връщат към своите корени, към близките си, към ценностите си, от които са избягали по някакъв начин, търсейки щастието навън. А накрая разбират, че трябва да го търсят вътре у себе си. Тъй като това беше темата, не искахме тя да се размива с нещо в чужбина този път.
- Преди десетина дни Кристоф Ламбер бе в България. Пред “24 часа” той разказа колко приятно му е било, докато работи с вас по първия ви филм “Чужденецът”. Успяхте ли да се видите с него?
- Да, прочетох какво е казал. Много се радвам, че е разказал такива хубави неща за мен и за филма. Не успяхме да се видим, защото бях зает. Искаше ми се да отида да го поздравя поне за малко, но не ми остана време. Той е много приятен човек. Радвам се, че тогава ми се довери. Тогава имахме доста сериозна комуникация, през цялото време общувах директно с него, а не с негови агенти.
Два пъти ходих до Париж,
за да се срещаме с
Ламбер, преди да
снимаме “Чужденецът”
Наистина мога да кажа, че той е чудесен човек. Другото, което ми направи впечатление, е, че той дойде за снимките и се запозна и здрависа лично с всеки един от екипа. До последно беше много позитивен. Аз тогава бях дебютиращ актьор и това отношение определено ми даде доста вдъхновение и кураж.
- Голямата тема в “Завръщане” е връщането към корените. Вие често връщате ли се към вашите?
- Да. Моите корени са в Банско и в Пазарджик. В Банско си ходя редовно и поддържам контакти с моите роднини. В Пазарджик вече няма никого, така че не ходя дотам. Идеята беше връщането към корените заради това, че чисто психологически човек търси щастието някъде другаде. Но докато не го намериш вътре у себе си, много трудно можеш да го намериш някъде другаде. И най-лесно можеш да го намериш, като се върнеш към детството, към детското любопитство и начина, по който си мислел тогава, към нещата, които си усещал. Така тръгваш изначално от това, което си искал, и по този начин можеш да го намериш.
- В този смисъл вие намерили ли сте щастието?
- Мисля, че да. Животът е процес, но
определено се чувствам
добре и имам
хармония в себе си,
което е най-важното.
- Кога попаднахте за първи път пред камера?
- Беше през 1997 г., когато участвах в българския филм за БНТ “Мускетарят с маратонките”. Играех главната роля. Тогава моя съученичка каза, че правят кастинг за масовка. Отидох на него в БНТ, но те ме харесаха и ме поканиха за друг кастинг - за главната роля. В крайна сметка участвах във филма. Тогава бях на 15 г., бях ученик във Френската гимназия.
- Имахте ли много сцени тогава?
- Беше си доста работа. Спомням си, че две седмици правихме репетиции. Филмът беше около час, негов режисьор бе Зоя Касамакова. Любо Чаталов играеше моя герой като по-възрастен. Действието във филма се развиваше през 70-те години, беше ученически любовен филм.
- Оттогава ли е любовта ви към киното?
- Тя е отпреди това, но някак си нямах куража да опитам, пък и все пак бях ученик. Имах голям интерес, но този филм отключи мотивацията ми да се опитам. Допреди това беше само идея, мечта.
- Много зрители ви помнят от “МелоТВмания”.
- Да, след този филм и заради него ме поканиха да стана водещ в “МелоТВмания”. Гледам на това като на интересен опит, но не беше моето. Усещах, че ми е интересно да бъда водещ, но не го усещах като призвание. Затова в един момент не исках да го продължавам.
- Чувствате ли режисурата като призвание?
- Сега това е нещото, в което намирам смисъл - да правя филми или да пиша сценарии. Чувствам го като призвание, нямам нужда от друго.
- За първи път правите филм без бившата си съпруга Саня, различно ли е усещането и в какви отношения сте двамата?
- Да, с нея вече сме в добри, приятелски отношения. Подкрепяме се. Реално погледнато, като оставим личните ни взаимоотношения,
дори и да не се бяхме
разделили, беше нужно да
направим нещо отделно
Все пак човек трябва да опитва в професионалния си живот различни неща и по някакъв начин да се развива. Не може да повтаряме едно и също. От една страна, беше нужно да се случи. От друга, беше странно - тя си ми беше партньор във филмите - ние ги създавахме заедно, тя не беше само актриса. Така че това нещо го нямаше в случая. От една страна, ми липсва това, че не споделяме заедно тази емоция сега. Но такъв е животът, такива избори сме взели. Радвам се, че сме в добри отношения и че тя също намира своя път.
- Поканихте ли я на премиерата на “Завръщане”?
- Да, разбира се. Но тя каза, че може би в момента не е съвсем подходящо да присъства.
- Не е ли трудно да нямаш толкова близък човек, с когото да споделяш дори и в професионален план?
- По-трудно е, да. Липсва ти да имаш човек до себе си, който те подкрепя и чисто емоционално. Но е и важно специално в професионално отношение човек да излиза от време на време от зоната си на комфорт и да търси други корективи. Когато ти работиш с едни и същи хора и правите едни и същи неща, започвате да живеете само в света, който сте си създали. Тогава губиш връзка и с останалите, спираш да се развиваш. Така че ми беше полезно да работя с други хора и да направя различни неща, защото така отварям кръгозора си.
- Гледахте ли Саня, докато тя участваше във “Фермата”?
- Да, разбира се, много съм доволен от нейното представяне и особено от финалната битка. Представи се достойно, показа силен дух. Казах ѝ го, поздравих я, радвам се за нейното участие, беше позитивно, смислено.
- Имате ли човек до себе си сега?
- Не.
- Спрягат ви, че сте двойка с Евелин Костова, с която играете заедно в “Завръщане” - има ли нещо вярно в слуховете?
- Нормално е да ни спрягат особено като имаме толкова любовни сцени в един филм. Ако имах сериозна връзка, сигурно нямаше да мога да направя този филм, защото той ми отнема цялото време. Надявам се, че това е период, който е малко по-работен. Сигурно скоро ще дойде друг, който да е по-личен, по-любовен. (Смее се.)
- Защо разказахте за витилигото си във фейсбук през лятото? “То просто дава още един цвят на характера ти. Нищо повече. Качеството на живота ти се определя от качеството на мислите ти”, написахте тогава.
- Реших да го напиша, защото
започнах да чета
коментари, че заради
витилигото изглеждам зле,
че е някакъв много голям проблем, че съм станал много грозен заради него. Казах си, че може да съм много грозен, но не заради витилигото. Почувствах се тъпо, че някакви хора обиждат мен и всички други, които имат това заболяване, по този начин. Видя ми се грубо. Реших, че това ще е възможност да запуша устата на тези хора, а и че може би това ще даде повече тонус на други, които имат същия проблем като мен. Реших, че ще е добро послание и ще допринесе поне малко и за някой друг, както и ще спре негативните хора.
- Хейтърите винаги ще намерят какво друго да кажат.
- Да, ще спрат с тази част. Но винаги ще намерят нещо друго. Аз не го написах, за да се заяждам с тях, а да им кажа, че съм окей с моя проблем.
- Витилигото от стрес ли се получава?
- Да, от стрес се появява, няма съмнение. Мислех си, че така ще е добре да изразя своето мнение.
- Как успявате да сте над всичко лошо, което излиза за вас?
- Качеството на живота до голяма степен се определя от качеството на мислите. Аз доста се интересувам от философия, изповядвам философията на стоицизма. До голяма степен това е: “Обичай всичко, което ти се случва”, както и “Приемай нещата, които не можеш да промениш” и “Възприемай всяка трудност като възможност”. В случая аз използвах писанията за витилигото като възможност да изразя своята позиция за него и евентуално това да се отрази и на други хора.
Когато ти се случи нещо негативно, но то е само в твоята глава - подобни писания например - те не се отразяват директно, физически, а на психиката. Но когато човек е с правилната психика и примерно си каже: Добре, какво ще стане, ако тази публикация за мен не ме накара да се чувствам зле? Какво ще стане, ако не го изживея. Да, усещам някакъв пристъп отвътре, но какво ще стане, ако не му дам път навън и махна с ръка и не се чувствам зле заради това, че някой ме смята за еди-какъв си? И виждам, че ако аз не го отразя в себе си, то по никакъв начин не ми променя живота.
- Как успява човек да направи така?
- С трениране на ума. Той се тренира, както може да се прави с всеки мускул. Аз обикалям непрекъснато със слушалки - слушам книги на тази тематика, докато си разхождам кучето. Опитвам се и да се уча от всички неща, които ми се случват в живота, и да не бъда толкова реактивен. Да отсявам нещата, които са важни.
- Кое е било събитието в живота ви, от което сте си извадили най-големия урок?
- Сложно е, няма най-голям урок. Няма едно събитие - те са поредица от събития.
Последните 2-3 години ми
бяха трудни и в личен, и в
професионален план
Когато нещата тръгват надолу, ти се чувстваш малко на дъното. В този момент имаш два избора - или да продължиш, или да си вземеш поука от това, което се е случило, да видиш какво може да се направи. Аз избрах втория път, започнах да работя върху себе си, да променям нещата, да приемам себе си и това, което ми се е случило. Резултатите почнаха бавно и постепенно да идват. Човешкият живот се променя постепенно. Само така се променя трайно.