Васко Василев: Правя турне в България с фламенко, а испанците ме кръстиха Васко де Лусия

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7742231 www.24chasa.bg

На 13-годишна възраст бях изчезнал от дома за месец и половина. Баща ми ме намери в едно градче до Казан на 2200 км от Москва, където живеехме

След броени дни големият наш цигулар Васко Василев пристига в България за турне, с което ще обиколи 15 града. Концертите носят името на последния му албум Passion Flamenca и с тях той представя една своя голяма страст - фламенкото. Първи ще го видят феновете му в Плевен - на 10 ноември. На следващия ден ще бъде във Велико Търново, на 12-и е концертът му в Шумен. На другия ден ще свири в Русе, на 14-и ще е в Добрич, а на 15-и и 16-и в Бургас и Ямбол. На 18-и ще се качи на сцената в Сливен, на следващия ден ще е в Хасково, на 21-и 22-и ще бъде в Асеновград и Смолян, на 23-и - в Пазарджик. В София концертът ще е в зала 1 на НДК на 26 ноември и последният е на 27-и в Благоевград.

- От 10 до 27 ноември ще направите турне в България с 15 концерта. Как върви подготовката?

- Подготвяме се от дълго време. Вече представихме част от тази програма през лятото на турне в Испания, бяхме и в Полша. Базирана е на фламенкото на Пако де Лусия. Работя с много добри музиканти от Малага. Четирима сме и всички ще правим много неща. Виктор Валехо свири на три инструмента - тромпет, пиано, бас, може даже на кахон. С нас са още Хуан Ередия, перкусионист на “Чамбао”, и китаристът Давид.

- Как избирате музикантите, с които да работите?

- Винаги зависи от репертоара. С Ередия сме работили много години, той е вдъхновение, дава ми енергия, когато е на сцената. От неговото фламенко няма по-истинско. Той е испански циганин, дядо му, баща му и той са все фламенко перкусионисти. Що се отнася до Виктор, много ми харесаха новите му аранжименти, има различни идеи. А китаристът е свирил с “Джипси Кингс”, във всички мюзикъли за Зоро. А иначе при мен концертите никога не са точно класика или точно фламенко.

- Нарочно сте избрали повечето зали да са по-малки, защо?

- Идеята беше след големите спортни зали, в които свирихме, да се върнем съвсем близо до зрителите. Концертите да бъдат много лични. Имаме идея и да изпълняваме някои от парчетата сред публиката, нещо, което не сме правили досега. Фламенко музиката е топла, красива и ще бъде много подходяща за студените вечери на ноември.

- Защо сега избрахте фламенкото?

- Китарата и цигулката са свързани инструменти, даже Паганини е свирил на китара, техниката е една и съща. Когато бях в дълбок пубертет, на около 13-годишна възраст, гледах филма “Кармен” с Пако де Лусия. Тогава живеех в Москва, навън беше -20 или -30 градуса, а тази музика,

тази топлина

направо ме разтресе

Оттогава съм влюбен във фламенкото.

- Колко от залите са разпродадени вече?

- Не следя билетите, но знам, че в Стара Загора бяхме разпродали всичко, преди да е построена залата. И в повечето от другите градове са свършили, в по-големите зали като тези в София и Русе все още има билети.

- Разкажете за албума Passion Flamenca.

- Беше създаден преди една година и с него започна този проект. Първо решихме да направим и запишем аранжименти на пиесите. Работих заедно с тромпетиста Виктор Валехо, с когото сме и продуценти заедно на албума. Избрахме най-емблематичните пиеси на Пако де Лусия, включихме също “Деспасито” във фламенко вариант, както и други пиеси. Решихме да ползваме много по-модерни техники на фламенко, с по-изчистен звук. Виктор е доста млад - на 25 години, и дава нова и различна визия на тази музика. Върху албума работихме около месец, записахме го в Малага, на места, на които Пако де Лусия е свирил. А музиканти, с които е работил, правиха микса.

- Каква емоция ви носи фламенко музиката?

- Тези дни имахме репетиция с китариста, започнахме да репетираме и да правим някои специални аранжименти за България, защото искаме да поднесем на публиката доста различни неща. И емоцията ми е усмивка, топлина, истинска и неподправена музика.

- Как ви възприемат самите испанци, изпълнявайки техните мелодии?

- Кръстиха ме Васко де Лусия, значи съм окей. (Смее се.) Като инструменталист съм свикнал да свиря музиката на различни култури.

- Как върви преподавателската ви дейност и как я вмествате между концертите?

- В Кралския колеж в Лондон съм гост-преподавател. Правя само мастърски класове четири пъти в годината. От години преподавам и в Испания. Хубавото е, че имам асистенти, които се занимават с учениците и ми казват кои имат нужда от помощ. През лятото в Португалия и Испания също правя мастърски класове.

- Остава ли ви време за личен живот?

- Личният живот пътува с мен. (Смее се.) От години съм с моята приятелка Томо, която е от Япония. Ще бъде с мен и на турнето в България.

- На 7-годишна възраст сте били солист на Българския камерен оркестър с диригент Дина Шнайдерман. Как се случи това?

- Дина Шнайдерман даде възможността на моя баща да бъде концертмайстор в нейния оркестър. Беше на турне с нея. Майка ми пък свиреше на чембало. На мен ми даде шанса да направя първия си концерт в зала “България”. Помня Дина с много неща.Тя беше страхотна цигуларка, много взискателна като учител. Имах няколко урока при нея. Видяхме се с нея преди 6-7 години, но, за съжаление, не успях да дойда за конкурса, който тя организираше. Беше прекрасен човек.

- Не се ли притеснявахте?

- Бях хулиган, нямах никакви притеснения.

- Имали сте доста бурно детство, как успявахте да свирите с часове на цигулката, двете неща не се връзват много?

- Баща ми и майка ми бяха студенти и лягаха и ставаха много късно. Слагаха ме да спя в 7 вечерта и аз се будех в пет сутринта. Не можеше да излизам, така че единственият начин да успея да ги събудя беше да скърцам на цигулката.

- И свирехте само за да ги събудите?

- Не, разбира се, но това беше една от причините. (Смее се.)

- Известно време в София сте живели в квартал “Люлин”. Какво помните оттогава?

- Бях в пети микрорайон. Помня, че имах много приятели, нашият блок беше последен, след него беше поле. Беше много весело, играехме футбол, имаше природа около нас, не се чувстваше, че живеем в София. Всяка сутрин пътувах по час и половина с автобус до Музикалното училище. Сега като казвам на хората в Лондон или в Ню Йорк, че на 7-годишна възраст съм пътувал сам, те не могат да повярват. А тогава това беше съвсем нормално. Имам много хубави спомени. Никога не се знае, може да се върна пак, сега има метро. (Смее се.) Повечето ми приятели бяха или току-що излезли от ТВУ (Трудововъзпитателно училище), или бяха на път за там. Тъкмо в квартала беше построен първият супермаркет, не помня как се наричаше тогава,

и те ме заведоха

да крадем локуми

Сложих ги в гащите си, но ме хванаха. За такова нещо те записваха в някаква черна листа и след втория или третия път те вкарваха в ТВУ. В същия момент на баща ми му звънят от Държавна сигурност, че Тодор Живков иска да свиря вечерта в “Бояна”. Не можаха да ме намерят, защото от супермаркета ме бяха задържали. Накрая ме пуснаха, но баща ми трябваше да обясни на Държавна сигурност защо не знае къде е синът му в продължение на пет часа. Не можах да свиря на Тодор Живков. Но не съм крал локуми оттогава.

- Бягали сте и от вкъщи, защо?

- Не знам. Било е вероятно вид отдушник. Сега, като имам някакъв проект, пътувам и се чувствам добре. Може би съм искал да обикалям, да не съм на едно място, да опознавам света. Може да е било и някакво бунтарство, макар че при мен то се проявява по-скоро в музиката, в различните проекти, а не в стремеж да избягам от работата. Не бих препоръчал на децата да бягат от вкъщи, но за мен тогава беше страхотна школа. На 13-годишна възраст бях изчезнал от дома за месец и половина. Баща ми ме намери в едно градче до Казан на 2200 километра от Москва, където живеехме.

- Как стигнахте дотам?

- Намерих си гаменчета, с които пътувахме с влакове. За да не просим пари, бяхме измислили друг начин. Аз имах цигулката

и свирех с нея на улицата

Освен това правехме и един номер. Тогава можеше да се обадиш по телефона с две копейки. Ние имахме три и молехме хората да ни ги развалят на по две и една, за да се обадим по телефона. Те, като видеха малко сладко момченце, даваха по две, но не вземаха тези три. И като събереш осем копейки, стигаха за един хляб.

- С Ара Маликян сте били съквартиранти, приятели ли сте още?

- С него сме много близки приятели. Запознахме се на един мастърски курс в Лондон. Имаше и още едно момче французин. Ара беше с платено общежитие, но имаше гадже и все оставаше да спи при нея. А ние нямаше къде да живеем, нямахме и никакви пари. Той беше много щедър, много готин и каза, че с другото момче можем да живеем в неговото общежитие, но да внимаваме да не ни видят, защото стаята беше на негово име. В някакъв момент се беше скарал с приятелката си и известно време живяхме заедно тримата, а помещението беше като кибритена кутийка. След години сме свирили заедно в Хонк Конг, в Тайван. Бях му дал работа с Ванеса Мей. След това замина за Испания, където стана концертмайстор в Кралската опера в Мадрид. Свиреше и с Хоакин Кортес. Това лято на излизане от самолета в Коста Рика се подхлъзнал, паднал и си беше счупил рамото. Спря да свири за три месеца. Беше ми на гости във Валенсия в този период. Сега всичко е окей. В непрекъсната връзка сме с него, виждаме се на всеки три-четири месеца.

- Разкажете за цигулката “Амати”, как я купихте?

- В момента имам три, две от тях са много стари, но “Амати” е най-ценна. Когато си търсех цигулка, беше много трудно, защото те са на твърде високи цени. Тогава работех в Лион, Франция. От Лионската опера ми казаха, че ще ми дадат заем за цигулката, но трябва да подпиша с тях договор за 25 години. Отидох в банката, където обаче ми отговориха, че трябва да заложа къща,

не приемат

цигулки като залог

Слава богу, бабата на Ванеса Мей ми даде къщата си като залог и я изплащах 25 години.

- Къде я съхранявате?

- Когато не свиря с нея, е в един специален сейф при хората, които ми поправят цигулката. Но по принцип през повечето време използвам нея или другата. Само когато съм в Сингапур и Малайзия, използвам по-модерни инструменти, защото там е много влажно, а тези две цигулки са на по 300 години и ще се разпаднат.

- Свирили сте и на цигулката на Паганини.

- Бях на 18 г., когато спечелих конкурса “Паганини” и част от наградата беше да свиря на неговата цигулка. Беше страхотно преживяване, това е мечтата на всеки цигулар. Много е театрално, инструментът е завещан на Генуа и е скрит в една стена в кметството на града. Когато спечелиш конкурса, имаш право да репетираш с цигулката по два часа на ден и после правиш концерт на същото място пред видни личности на града, не можеш да я изкарваш извън сградата. Когато отидох, с мен имаше карабинери, влязохме в стаята, а там нямаше нищо, изведнъж стената се отвори и цигулката се появи. Започнах да свиря на нея, но понеже се използва рядко, струната се скъса, конкурсът беше веднъж годишно, сега е един път на три години. Карабинерите решиха, че нещо гръмна, вдигнаха си пушките, беше много драматично. (Смее се.)

- Имахте турне в Япония, как мина?

- С операта бяхме през септември, прави се веднъж на пет години. Декември, два дни след турнето в България, пак заминавам за 8 концерта с хористите на Ковънт Гардън.

- Как станахте концертмайстор на Кралската опера?

- Израснал съм в опера. Родителите ми работеха в Софийската опера, майка ми беше корепетитор там, беше приятелка с Гена Димитрова и с още много певци, сред които е минало детството ми. Спомням си, че тогава в операта имаше зъболекар, при когото и аз съм ходил.

Вече по-късно, когато бях на 21 г., станах концертмайстор на Лионската опера. На някакъв концерт в Англия бях свирил с един чилист, който след това ми се обади и ми каза, че Кралската опера прави селекция,

дойде ми като

гръм от ясно небе

Първата ми изява беше с Джордж Шолти. Бях на 24 години и ми предложиха да стана концертмайстор. Преди това даже не бях влизал в Ковънт Гардън. Беше страхотно преживяване, когато стъпих там, в тази зала, в тази институция, където са били Борис Христов, Мария Калас. 25 години по-късно все още съм тук.

- Иска ли ви се да направите някаква промяна?

- При мен непрекъснато има промяна. За Кралската опера работя три месеца и половина в годината, в момента съм в нея. Начинът ми на живот и работа са такива, че през цялото време се зареждам, така че, като се върна в Кралската опера, съм свеж, зареден с нови идеи. Много съм щастлив с това, което имам, и със свободата, която ми дават - да правя различни проекти.

- Какво още не сте постигнали в личен и професионален план?

- Искам да се науча да свиря на фламенко китара. Но трябва да спра за известно време с цигулката. Паганини две години се е отказал, за да свири на китара.

- Не може ли паралелно?

- За да направиш нещо наистина добре, трябва да си изцяло съсредоточен върху него.

В личен план

съм много щастлив

и се надявам всички да са здрави, звучи като клише, но това е най-важното.

- Работили сте с много популярни личности, вероятно за вас не е такава емоция, както за обикновения зрител. И все пак, кой е човекът, който най-много ви е развълнувал?

- Безспорно Майкъл Джексън. Бях много голям негов фен. Дирижирах два негови концерта в Сеул и Мюнхен. Пътувах с него в самолета, най-важното е, че го видях как работи на репетиция. Обикновено диригентът на оркестъра си дирижира, хореографът се занимава с танцьорите и т.н. А той имаше огромно шоу, участваха Слаш, Марая Кери, спектакълът беше “Майкъл Джексън и приятели”. Да го гледаш как контролира цялото шоу - светлини, звук, хореография, всичко, и да слушаш песните, с които си израснал, беше невероятно преживяване.

- Изглеждаше ли високомерен?

- Не, срамуваше се от всички ни, пазеше си носа, защото точно тогава се разпадаше и ние всички го гледахме точно в него. А той го криеше с ръка.

- Познавате се и със Стинг.

- Изключително съм му благодарен, защото той ни помогна много, продуцира първия албум на “Лауреат”, предостави ни студиото си в Италия, където живяхме два месеца. Идваше непрекъснато и следеше как вървят нещата.

- Поддържате ли още контакт?

- Да, разбира се. Но за съжаление, сега през повечето време е в Америка.

- С Лили Иванова кога се видяхте последно?

- Лятото, бяхме заедно на вечеря. Записах една песен за новия ѝ албум.

 

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Позорният “Луковмарш” трябва да бъде спрян

    Позорният “Луковмарш” трябва да бъде спрян

    Националистите от БНС отново се канят да провеждат т.нар. Луковмарш, въпреки че нямат разрешение за това. А главният прокурор разпореди проверка на организаторите на марша месец преди насрочената дата. Въпреки това от лагера на националистите за поредна година се извършва познатата организация. Само бегъл поглед върху разпоредбите към участниците
  • Как баща ми и колегите му спасиха Момичето

    Как баща ми и колегите му спасиха Момичето

    Замислете се колко щастие има в думите “Изписахме я!” ТАЗИ история е малко по-дълга, но така се получи. Не питах баща ми дали мога да я разкажа. Не питах и колегите му. Може и да се обидят. Но ще поема риска. Твърде важна е и ми се ще да не я замитаме под килима. Дано не ви разочаровам, но в нея няма да се разказва за фрапираща лекарска небрежност