Мария Грубешлиева: Майка ми беше решила, че е време да си отиде от този свят

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8006370 www.24chasa.bg
Дъщерята на Стоянка Мутафова - Мария Грубешлиева-Муки. Снимка ЙОРДАН СИМЕОНОВ

До последно сцената зареждаше с живот Стоянка Мутафова

Точно преди година легендарната Стоянка Мутафова гостува в редакцията на “24 часа”. Тогава тя обеща, че ще направим интервю за 100-годишнината ѝ. На 6 декември Кралицата на българския театър ни напусна завинаги. Малко преди Рождество гостувахме с фотографа Йордан Симеонов в дома на Мутафова, за да разговаряме с човека, бил най-близо до нея - дъщеря ѝ Мария Грубешлиева.

- Г-жо Грубешлиева, имахте ли възможност да сте до майка си в последните ѝ дни?

- Ходех при нея в болницата всеки ден. Първо беше в Правителствена болница, после във Военна. Последния ден вече - 5 декември, беше много зле. Видях я, че си отива. Пускаха ме при нея в реанимацията. Викам пред лекарите: “Не искам да си отивам!” Беше ужас. И на 6 декември в 6,15 ч почина.

- Вие как научихте скръбната новина?

- Аз знаех, че майка ми няма да живее. Да видиш един човек в безсъзнание и да минеш всичко това, което тя претърпя... Иначе лекарите се бяха обадили на мениджъра ѝ Евгени Боянов. Много странно, че моят телефон беше отказал. Сякаш някой го беше спрял. Така Евгени ми съобщи, но не ми каза нищо ново. Аз знаех. Тя беше в такова състояние, че човек на нейната възраст не би могъл да продължи да живее.

- Кое беше последното, което успяхте да си кажете?

- Още в Правителствена болница, когато аз се надявах, че операцията ще я оправи. Сърцето ѝ беше издържало на упойката. Аз влязох при нея, тя беше с маска и ми каза: “Обичам те!” Оттам нататък не можа нищо да ми каже повече по простата причина, че беше интубирана. Подаваше ми ръка, хващах я, но не можеше да ми каже нищо.

А като влезе в Правителствена болница и я вкарахме в една стая, и ми каза: “Муки, този път ще умра.” После ме пускаха в реанимацията. Те ме пускаха при нея. Подписах се за операцията, защото казаха да избирам между двете злини.

- Огромен талант, стихийно бедствие - така я наричат всички, но как смятате, че трябва да бъде запомнена?

- Все пак ми е майка и гледам от друг ъгъл на нея. Много добре знам, че беше много талантлива, хората много я обичаха. Като вървя по улицата,

хора ме спират

и получавам

непрекъснато

съболезнования

Казват ми, че загубата е голяма. Публиката и колегите ѝ ще я запомнят с невероятния ѝ витален дух. Тя имаше младежки, рядко силен дух, който си личеше и по външността ѝ. Тя играеше “Госпожа Стихийно бедствие” седмица преди да влезе в болницата. Беше много широко скроена. Понякога беше способна да даде всичко. Никак не беше материалист. И не че ми е майка, но просто беше невероятно голям нейният талант.

Тя можеше да бъде и драматична актриса. Имаше дух и за това. Даже навремето Младен Киселов от Сатирата ѝ беше предложил в “Майка Кураж” да играе Майка Кураж. Тъкмо започнали репетициите и той починал. Според моите виждания Стоянка щеше да е невероятно добра и като драматична актриса.

Тя дори намери начин да си отиде точно тогава, когато трябваше да си отиде. В момента, в който вече стана ненужна на публиката, разболя се и си отиде. Беше връх във всяко едно отношение, но това я правеше много чувствителна.

- Каква беше тя като майка?

- До края тя ми остана освен майка и като сестра и приятелка. Аз имам грехове към нея, защото много я ревнувах от сцената. Мислех, че сцената стои на първо място, но беше много добра майка. Нейчо Попов си отиде много рано, аз бях само на 22 г., а Стоянка на 50 г.

Двете се

хванахме една

за друга като

удавник

за сламка

и оттам се получи така, че аз изживях нейния живот. Сякаш, че живях заради нея. Но това се случи не по мое желание, съдбата така направи.

Беше много добра майка, понякога много избухлива, но след 15 мин всичко е минало. Все едно не е било. Много беше щедра към мен, но по отношение на сцената - не. Беше казала: “Там ще се справяш сама. Няма да ходя да се моля!” Имаше силно чувство за достойнство. Беше изключително чист душевно човек. Като че ли докрай си остана като дете.

- Кой е най-големият урок, който сте получавали от нея?

- Стоянка не обичаше много да дава уроци. Даваше право на човек сам да си върви по пътя. Давала ми е съвети, но отговорът ми беше: “А ти си същата.” Казвала ми е да не съм толкова наивна, да съм по-хитра. Казвах ѝ: “Кой ми го казва това!” Майка ми не беше хитра, но беше много прозорлива и много интуитивна.

- Вие решавате да тръгнете по нейния път. Тя ли ви насочи към актьорското майсторство?

- Не, напротив, но как да не се насоча към този път, когато аз израснах между съзвездие от актьори. Те толкова много ме обичаха. Аз с детската си психика толкова много обичах Невена Коканова. Много я гледах, защото беше много красива. Исках да стана Невена Коканова. Желанието ми беше да се рализирам в киното, не толкова в театъра.

Когато реших да кандидатствам в НАТФИЗ, майка ми беше толкова против, като никога не ми е казала, че нямам талант. Каза ми: “При положение че си ми дете, злобата и завистта ще се стоварят върху теб.” Така се и случи.

Нейчо Попов много искаше да стана актриса. Той много ми вярваше, но, за съжаление той си отиде точно в момента, когато завърших, НАТФИЗ. Той щеше да ме подкрепи. Той беше и режисьор и аз щях да имам друга съдба, друг път.

- Майка ви много често споменаваше Нейчо Попов. Вие спомняте ли си първата ви среща с него?

- Майка ми имаше връзка с актьора Лео Комфорти. Един ден, бях на 6 г., тя идва при мен и ме пита: “За кого искаш да се оженя, за чичо Лео, или за чичо Нейчо?” Казах: “За чичо Нейчо, защото, като порасна, аз ще се оженя за него.”

Нейчо Попов

много трудно

ме спечели,

но видях, че ме обича и прави всичко за мен. Той ме отгледа. Когато се скараме с майка ми, той ни сдобряваше. Аз не съм се карала толкова с него, колкото с майка ми. Имах баща, но той си имаше друго семейство.

- Никога не сте разказвали за баща си - Леонид Грубешлиев. В какви отношения бяхте с него?

- Не съм се хвалила с баща ми, но той е син на поетесата Мария Грубешлиева, нося нейното име. Отношенията ни с него бяха охладнели, тъй като той се дразнеше, че обичам Нейчо Попов. Аз обаче приличам на баща си за много неща. Имам и брат, който в момента е в Америка. Той ме вземаше като малка за по един ден. Близка бях с Нейчо Попов.

- Бяхте ли в по-близки отношения с брат си и поддържате ли връзка все още?

- Брат ми ми се обади последно за част от наследство от баща ми, което не можеше да вземе без мое присъствие, защото в банката пише, че той има и дъщеря. След това си замина за Ню Йорк. Той живее от 25 г. в там. Като дете той много ме обичаше, аз ревнувах, защото той е от друга майка. Сега вече нямаме никакви отношения с него, нито добри, нито лоши.

- С какво се занимава брат ви в Ню Йорк?

- Той завърши музикалната консерватория в София. Като замина за САЩ, дълги години кара такси. Сега е преподавател в музикално училище. Успя да се справи.

- Като малка постоянно сте била обградена от големите актьори. Какви са спомените ви от Калоянчев и Парцалев?

- С Калоянчев имам много спомени, защото бяхме съседи. Чичо Нейчо ходеше често у тях да яде. Валя (съпругата на Калоянчев - бел. авт.) много хубаво готвеше. Не харесваше на Стоянка гозбите, а и от репетиции и представления тя нямаше време да готви.

Помня Калата като се появеше на балкона сутрин и като вика: “Джоана!” Това идва от актрисата Джоан Крауфорд. Беше ме сравнил с нея. Ама толкова артистичен, вика, та цялата улица го чува. Много спомени имам от Калата.

- А какви спомени са ви останали от Георги Парцалев?

- Ходих по турнетата им заедно с майка ми, Парцалев и Калоянчев. Веднъж в Италия Парцалев ме заведе в един магазин и ми каза: “Избери си каквото искаш, ще ти го купя.” Взе ми едни обувки, една блуза. Това ми е един от най-хубавите спомени с него. Иначе съм гледала всички техни представления.

Майка ми повече

се караше с

Калоянчев,

докато Парцалев беше по-мек характер. Но тандемът им беше много добър.

- Казахте, че майка ви не ви е подтиквала към актьорството. Към коя професия ви насочваше тя?

- Искаше да стана журналистка. Баща ми беше журналист, баба ми беше писателка. Аз имам дар слово, това не го знаех като дете, а и не раснах толкова покрай писателите, колкото покрай артистите. Струва ми се, че не бъркаше, защото нямаше да бъда в нейната сянка. Може би щях да се реализирам по-добре, ама хайде Невена Коканова, та Невена Коканова и да стана като кака Венче.

Аз имам от нея един автограф, на който пише: “На сладката Муки, да превземе киното!” За съжаление, не го превзех киното.

- Казахте на няколко пъти, че сте останали в сянката на майка си. Съжалявате ли за това?

- Не. Защото с такъв човек като нея да изживееш живота си е много вълнуващо. Аз съм изключително благодарна на съдбата, че Стяонка беше моя майка. Имах пълноценен живот с нея. Между другото, бях омъжена в Гърция, но се върнах заради майка ми. Много ми е мъчно, че сега се разделихме с нея.

- Как стана така, че пренебрегнахте брака си в Гърция заради Стоянка Мутафова?

- Бях актриса в Младежкия театър. Има една актриса Елена Мирчовска. Тя се омъжи успешно в Гърция и постоянно пращаше писма до театъра. В едно писмо аз ѝ писах: “Елена, искам като теб да се оженя за грък.” И то се случи. После много често ми го припомняше. Между другото Богдана Карадочева ме запозна с мъжа ми. Запознахме се на 30 януари и на 7 май се оженихме.

Отидох да живея в Атина, но с наивния си акъл си мисля, че там ще ми правят подаръци, ще ме водят по ресторанти, ама това първите 2 месеца. После обаче започва чистене, готвене. Викам си, аз тая работа няма да я издържа. Полека - лека започна да ми липсва много театърът, а после силно започна да ми липсва и майка ми. По телефона с нея по 10 пъти на ден се чувахме.

Един ден плача, ама се тръшкам: “Една майка имам!” Той вика: “Абе, Мария, всички имаме по една майка.” Вече му беше дошло до гуша. Аз исках и да живеем в България, а той искаше в Гърция. Като дойдохме в София, нещата съвсем се развалиха. Аз застанах до майка ми плътно. Той започна бизнес и полека връзката охладня.

- Преди Стоянка Мутафова да влезе в болница, до последно какво ѝ даваше сили?

- Тя не беше в добро състояние, все пак беше на 97 г., но страшно живваше, когато се качи на сцената. Когато се връщаше от представление вкъщи казваше: “Аз съм друг човек в момента.” Обаче седмица след като тази година игра “Госпожа Стихийно бедствие”, започна нейното влошаване. Имаше жлъчни болки. Жени идваха да я гледат, защото започна да пада и трудно ставаше. Вземах жени, които дапомагат, да са близо до нея и да не съм сама.

Тя

усети, че вече

за нея сцената

е дотук

Почна се в нея борба дали да остане заради мен, защото безкрайно много ме обичаше, колкото и аз нея, или да си отиде. Казваше, че е крайно време да отиде при Нейчо. Мислеше, че ми тежат грижите по нея, а тя не можеше да понесе да тежи на някого. Защото фактически тя носеше хонорарите до последно вкъщи, а и постоянно пътуваше. Човек като нея може ли да се затвори между 4 стени с болки? Самата тя пожела да си отиде. Даже една от лекарките, преди да си отиде, ми каза, че тя не проявява никаква борба да се възстанови. Това Стоянка да не проявява борба, значи е решила да си отиде.

- Какво ви се иска да ѝ кажете сега?

- Сбогом, мамо. Обичам те.

  • Да си признаем - за 3 дни стана
чудо с българското образование!

    Да си признаем - за 3 дни стана чудо с българското образование!

    Ако нещо хубаво се случва при тази зараза, то е успешният преход към дистанционно обучение “Виновен” е Красимир Вълчев, който откакто е просветен министър тласка учители, ученици, родители и издателства в тази посока Ако нещо хубаво се е случило напоследък с неочакваното бедствие, това е успешното въвеждане на дистанционното образование
  • Яна Маринова в дома си
СНИМКА: ФЕЙСБУК

    Яна Маринова: Нека бъдем обединени в това да опазим здравето си, морала си (Видео)

    "Останете си вкъщи, мили приятели! Нека бъдем обединени в това да опазим здравето си, морала си. Да не се превръщаме в затворени същества, които само се оплакват от това, което се случва. Ние не можем да го променим. Можем да го променим само ако повярваме, че можем да започнем нещата от начало. Да работим от вкъщи, от домашния си офис