Константин Цеков: Два пъти оркестърът на Мариинския театър записва филмова музика - едната е моя

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8109752 www.24chasa.bg
КОНСТАНТИН ЦЕКОВ

Мениджърът на Хосе Фелисиано ни се обади да ни каже, че сме спечелили “Грами” като съпродуценти и съаранжори за песента Ciellito Lindo

Константин Цеков е един от най-добрите български музиканти. На 7-годишна възраст започва да свири на пиано и музиката се превръща в негова професия. Заедно с Александър Бахаров и Румен Бояджиев създават група ФСБ през 1975 г., с която продължава да работи и до днес, но издава и свои солови албуми. Изключително ценен и търсен е също като композитор и аранжор, пише музика за филми, театрални постановки, както и за популярни български изпълнители.

Музикантът на репетиция преди концерт на ФСБ
Музикантът на репетиция преди концерт на ФСБ

- Освен с ФСБ, имате и много други ангажименти, върху какво работите сега, г-н Цеков?

Със сина си Стефан Цеков и съпругата си поетесата Живка Шопова

СНИМКИ:
 ЛИЧЕН
 АРХИВ
Със сина си Стефан Цеков и съпругата си поетесата Живка Шопова СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ

- Новото при мен е, че преди 6 месеца издадох петия си самостоятелен албум, който се казва “9 закъснели пиеси”. Инструментален е и в него наблягам на малката форма за пиано. Посветих го на моите учителки по пиано - първата беше Лидия Кутева в музикалното училище в София и после професор Лили Атанасова в консерваторията. Те виждаха, че се занимавам и с друга музика освен с класическата, което не им беше много приятно, но не са ми забранявали, не са ми поставяли ултиматуми да не се занимавам с рок, с писане на музика за театри, филми. Тези пиеси са реверанс и поклон пред това, на което са ме научили в областта на класиката.

 В прочутото студио Аби Роуд в Лондон заедно с
 продуцента Мат Лорънс, по време на записите с авторска музика  на Константин
 Цеков
В прочутото студио Аби Роуд в Лондон заедно с продуцента Мат Лорънс, по време на записите с авторска музика на Константин Цеков

- Защо “закъснели”?

Със Стив Лукатър на приятелска среща в София през 2015 г.
Със Стив Лукатър на приятелска среща в София през 2015 г.

- Може би трябваше по-рано да се спра на тези форми и да ги издам, но сега дойде моментът.

Музикантите от ФСБ приемат овациите на публиката след свой концерт.
Музикантите от ФСБ приемат овациите на публиката след свой концерт.

Написах музика за Габровския куклен театър, правя различни аранжименти. Интересно е, не се оплаквам. От няколко години работя с Васил Найденов, извън моите ангажименти с ФСБ. Концертираме си заедно. Преди две години написах за него песента “Дали вали” по текст на Живка Шопова.

- Освен всичко това играете и в театъра?

- Не съм очаквал, че толкова дълго ще играем спектакъла “Ла”, но слава богу, вече 7 години е на сцената. Винаги ми е било много интересно, там се чувствам някак си освободен.

- Повече, отколкото на музикалната сцена?

- Не бих казал повече или по-малко. Интересното е, че с Рашко Младенов съчетаваме музиката с театралната игра. Това е една закачка, полукомедия, полускеч, свързана с много музика. Чувствам се в свои води, но от друга страна, винаги съм напрегнат, защото е театър, и въпреки че минаха седем години, все още ми е притеснено и интересно.

- С този спектакъл печелите и много голяма награда.

- Да, през 2014 г. се явихме на един от най-престижните театрални фестивали в Москва - “Золотой Витяз”, където го играхме. За наша огромна изненада,

взехме трета

награда

Явно журито е преценило, че този вид театрално представление, съчетано с такава музика, има много качества.

- Кога ще видим вас и колегите ви от ФСБ отново на сцената?

- Изнасяме малко концерти годишно, но за сметка на това качествени. Новото е, че имаме определена дата - 3 април, за клубен концерт в София. Ще е по-специален, самата обстановка изисква да направим по-различни аранжименти. Мисля, че вече всичко е продадено. На сцената сме си същите, които от няколко години свирим, наред със синовете на Румен Бояджиев - Румен и Борислав, и моя - Стефан Цеков.

Приятно ми е, че синът ми продължава нещата, които прави с мен, и след следването в Гронинген, Холандия, продължава с пълна сила да се отдава на тази музика. Една година беше на всички турнета на “Мама миа”, беше много интересно. Вече си е в България за постоянно.

- Как се справяте като дядо?

- Страхотна тръпка, много е забавно. Дъщеря ми има две деца. От сина ми имам трети внук, който носи моето име и съм много радостен.

- Защо избрахте пианото, а не китара например?

- В интерес на истината пианото го избраха майка ми и баща ми по съвет на моя първи учител по акордеон в Благоевград. Започнах с този инструмент на 5-годишна възраст и свирих година и половина. Той им каза, че всичко е много хубаво, но ако ще се занимавам в бъдеще с музика, акордеонът няма да ми донесе това, което би ми дало пианото. Никога няма да забравя как един хубав слънчев ден през май се прибирам от игра по обед, отворих вратата на къщата, в която живеехме, и видях пиано в стаята. Вече знаех за кого е това пиано и какво ще става, и си казах: “Косьо, игрите ти бяха дотук”. Имах време за игри, но от 7-годишен започнах с този инструмент. Беше стъписване, радвах се, но и знаех какво ме очаква. После непрекъснато повтарях на майка ми, че само мен ме закачат, а сестра ми - не, тя си играе свободно, аз не мога. Хубаво е, че са били настоятелни, защото на тази възраст никое дете не свири по свое желание.

- Имаше ли моменти, в които сте правили номера, за да се измъкнете?

- Естествено, винаги се опитвах, ако може да свиря по-малко, но това после ми излизаше през носа. И като започнах уроците, особено като започнахме да идваме в София, се виждаше, че не свиря достатъчно. Нямах избор и трябваше да наваксвам.

- За уроците пътувахте всеки ден до София ли?

- Два пъти седмично, ужасно беше, особено зимно време. Ставах много рано, по тъмно и в този студ. Тогава нямахме коли, почти никой нямаше, и пътувахме с автобус. Майка ми беше с мен, а тя работеше и не знам как се е справяла. Никак не беше забавно. Винаги супер много се притеснявах. Пътувах от трети до осми клас и после влязох в музикалното училище. Живеех в София на квартира.

- Как се справяхте сам?

- Беше много трудно, живеех сам, нямаше телефони,

чувах се с нашите

веднъж седмично

от пощата. Но това ме научи на дисциплина, която ми помогна по-нататък.

- В ученическите години свирехте ли в група?

- Имахме банда с моя приятел Александър Бахаров, с когото се познавам най-отдавна. С нас беше още един приятел - Марио, който стана концертмайстор на филхармонията в Линц. В междучасията свирехме “Бийтълс”, “Ролинг Стоунс”, малко по-късно Кийт Емерсън. Роялът беше точно над учителската стая и идваха гневни преподаватели, които много се ядосваха, че им пречим. Един ден пристигна учителката по немски и ми каза: “За последен път те предупреждавам. Как се казваш, кажи пълното си име”. Отговорих, че съм Константин Стефанов Цеков, а тя отвърна: “Ей, момченце, Овцеков, ако те хвана още веднъж, ще те изключа от училище!” Днес ми е забавно, но тогава хич не беше. После в консерваторията имахме една сериозна група “София експрес”, където заместих Юри Ступел, той се отказа. Пак бяхме със Сашо Бахаров. И към края на следването започнахме в “Балкантон”.

- Как влязохте там?

- Нямаше кастинг, но това доверие го оправдахме и тримата - Сашо Бахаров, Румен Бояджиев и аз. Взеха ни, общо взето, на доверие, защото вуйчото на Румен - Константин Драгнев, беше зам.-директор на “Балкантон”. Помоли Румен да избере музиканти от консерваторията, които могат да свършат работа в звукозаписната компания.

- Основната идея е била да свирите с другите изпълнители, нали така?

- Да, да им свирим новите парчета, албуми, да ги аранжираме, което беше много тежка работа. Правехме записи на живо, нещо, което в днешно време почти не съществува в България, изключително отговорна работа. Младите не знаят какво е това. Сега с компютрите всичко става по-лесно. Тогава бяхме с пистови магнетофони и песента, ако не стане от началото докрай, свириш, докато се получи. Оправдахме това доверие.

Свирехме с почти всички изпълнители. По-късно поканихме Иван Лечев, защото нямахме китарист, дойде и Петър Славов. Работили сме също с Петър Цанков, Красимир Каменов. От втория ни албум се позиционирахме с основния си състав.

- Имаше ли проблем, когато поискахте да издадете собствен материал?

- Бяха минали две-три години, когато осъзнахме, че имаме идеи и можем да правим нещо различно, обърнахме се към ръководството на “Балкантон”, отново ни оказаха доверие и пак не сбъркаха.

Дадоха ни зелена улица

Това не намали работата с другите, напротив. Нещата станаха доста по-сложни. Извън работно време записвахме театрална и филмова музика. Ако не сме били млади, не знам как бихме издържали. Отивах в студиото в 8,45 ч сутринта и си тръгвах в 12 през нощта.

- Имали ли сте работно време?

- Не, но се съобразявахме с работното време на тонинженерите, тонрежисьорите. Те работеха от 9 до 17 часа. В този период записвахме нещата за “Балкантон” и след това музиката за филми, театри и т.н.

- Кога започнахте с концертите?

- Когато издадохме първата плоча, не сме си и мислели за концерти. Идеята дойде чак като се върнахме от първото си излизане в Скандинавието, където си купихме инструментите. Там бяхме около половин година, вече бяхме издали два или три албума и решихме, че може да пробваме. Нашата музика тогава беше много особена, много специална и си мислехме, че няма да имаме публика. Затова първият ни концерт се състоя в стария Студентски дом зад опашката на коня. Залата не е голяма. Тогава нямаше онлайн продажби на билети, купуваха се на каса на място. Когато отидохме да правим саундчека същия ден, отвън имаше тълпи от хора, които не можеха да си купят билети, всичко беше продадено и си казахме, че може би има нещо тук и има за какво да правим концерти. Така тръгна.

- Кога разбрахте, че наистина сте много популярни?

- Не знам кога е бил този момент, единственото мерило е, че концертите винаги са пълни и песни, които сме правили преди 35 години, още вървят по радиото. Това е най-сигурният показател.

В момента има

музикална криза

не само тук, но и по света. Музиката от 80-те и 90-те години вече е минало, при новите модификации рядко може да се срещне нещо, което да се задържи години наред. Окуражава ни, че вече много години песните ни продължават да се слушат.

- ФСБ е единствената българска група, която има награда “Грами”, как научихте за нея?

- От нашия мениджър и продуцент, който беше и на Хосе Фелисиано. Беше през 1990 г., той ни се обади и каза, че Хосе я е взел на церемонията, а тя се разпределя между целия екип. Ние бяхме съпродуценти и съаранжори на спечелилото парче Ciellito Lindo. Но е само морална награда.

- И все пак е огромно признание, каква беше реакцията ви?

- Случи се нещо много смешно, когато медиите научиха. Отидохме до летището, където сложиха самолетна стълба и инсценирахме, че слизаме от самолета, а журналистите ни интервюираха. Само и само да стане жълта новина, се разигра сценка,все едно сега идваме от Америка и са ни хванали на летището. (Смее се.)

- Били сте в САЩ за записите на албума на Хосе Фелисиано - I'm Never Gonna Change, от който е и песента с “Грами”. Колко време работихте там?

- Записахме албума за един месец в Лос Анджелис през 1989 г., още не беше паднал комунизмът. Все пак имахме много предварителна информация, бяхме се срещнали с Хосе в Берлин, слушахме и много музика, единственото, което ни изненада на място, беше начинът на работа. Посрещна ни тонрежисьорът и още същата вечер, като пристигнахме, ни каза: “Добре дошли, утре в 8 сутринта ви чакам на работа!” Няма - наспете се добре, починете си два-три дни. Попита ни колко часа на ден ще работим. Отговорихме: 6-8 часа, колкото каже. Той се учуди как така толкова малко. Разказа ни, че преди това е работил с някакви японци по 20 часа на ден, той не излизал от студиото и спял на дивана. Казах си, че сме го загазили, защото явно

американците са

абсолютни работохолици

Последно се спряхме на 10 часа на ден. На тях им се плаща на час.

- А на вас на свършена работа ли?

- На нас нищо не ни се плащаше.

- Как така?

- Нищо не взехме, само ни осигуриха билетите и престоя там и имахме хубавото желание, за което говорихме и с Хосе, след албума да направим латино-американско турне. Но стана нещо между него и издателите и турнето пропадна. Всичко беше само за слава.

- Сами ли договорихте този ангажимент?

- Да, ние сме си виновни, идеята беше да направим турне, на това се надявахме, но не стана.

- Работили сте с Филип Киркоров, как се стигна до тези концерти?

- От работата ми в Русия имам две изключителни преживявания, които също никога няма да забравя. Едното е ангажиментът ми с Филип Киркоров, с когото работихме една година - две дълги турнета в Русия и едно в Америка. Стана супер случайно. Човек никога не трябва да изпуска пиленцето, когато кацне на рамото му. Връзката с Хосе също стана супер случайно. Мениджърът му беше поканен на “Златният Орфей” като гост. Ден преди да си тръгне, докато е в хотела и се бръсне, чува парчето “Обичам те дотук”. Прави му страхотно впечатление и пита шефовете коя е тази група. Получи наш албум и така започнаха разговорите за работата с Хосе.

А с Филип се познаваме отдавна, правил съм му аранжименти, когато беше още много млад и беше тук, в България, преди да замине за Русия. След години трябваше да има концерт в София. Тончо Русев искаше да отидем. Той е автор на музиката на “Телефонна любов”, аранжиментът е мой, а Филип я пееше много дълго време. Нямаше да ходя, нещо не бях в настроение. Всичко стана за пет минути, жена ми ме накара да отида и добре, че го направи. След концерта се видяхме с Филип за пет минути. И точно в този момент става ясно, че Алла Пугачова взема един от пианистите му за турне в Америка. Докато говорехме за това, той директно се обърна към мен и

ме попита дали

искам да отида с него

Стреснах се, но се съгласих. Турнето беше след 20 дни, след 10 трябваше да започна с тях репетиции. В момента, в който неговият тонрежисьор ми даде репертоара, който трябва да науча, се изприщих. Бяха ужасно сложни аранжименти, тип бродуейски, с много пиана, изключително тежки. Но си казах, че щом съм поел ангажимент, ще се справя. Това е чудовищен професионализъм, който никога няма да забравя. Случи се преди двайсетина години. Направихме две турнета по месец и половина в Русия и едно 15-дневно в Лас Вегас и Атлантик Сити.

- Той прави много пищни спектакли.

- Нашата сцена в Олимпийската зала в Москва беше на 5 етажа. На първия беше вокална група, на втория - барабани, на третия - китаристи... пианистите бяхме на петия. Имаше много вокални групи, много духачи и огромен балет. Всичко беше много пищно.

Второто нещо, от което съм изключително горд е, работата ми по музиката на българо-руския филм “Инкогнита”. Работих с Мариинския театър, в който е може би най-добрият оркестър в света и най-добрият диригент Валерий Гергиев. Работата ми стана по препоръката и личната молба на Михаил Пандурски, който живее в Германия и е режисьор на филма. Той ме помоли да я направя. Трябваше да е изцяло симфонична музика и ми беше доста трудно. Изключително съм горд, защото оркестърът се съгласи да запише тази музика, а Валерий Гергиев да я дирижира. Това се случва веднъж в живота на човек. Те са много капризни към такъв вид записи. Единственият друг филм, за който са свирили музиката, е бил за една американска продукция с Харисън Форд. Втората е моята.

- Как протича работата за такъв ангажимент?

- Дават ми сценария, но най-важното за композитора е да види основния гръбнак на самия филм с картина. Вече беше почти заснет. Имах няколко месеца на разположение. После трябваше да дебнем Валерий Гергиев, защото той беше непрекъснато на турнета. Връща се за 6 часа в Санкт Петербург, прави някаква премиера и се отправя към Япония например. Два пъти отивахме дотам и не успявахме да го хванем. На третия успяхме. Чакахме го в залата и в един момент някой каза: “Той идва”. Гергиев хвана палката и всичко се записа от раз. Беше видял партитурата на част от нещата. Но не сме обсъждали нищо предварително. Същата вечер имаше премиера на опера на Родион Шчедрин, който му е личен приятел, тогава имах щастието да се запозная както с Шчедрин, така и с Мая Плисецкая. Той ни запозна.

Имаше една журналистка от Тел Авив, която трябваше да вземе предварително уговорено интервю от голямата руска балерина. Това се случи пред очите ми. Първият въпрос беше: “Коя е Мая Плисецкая?” Тя леко се усмихна и каза: “Младо момиче, би трябвало, преди да дойдете тук, да знаете коя е Мая Плисецкая.” Вторият въпрос беше: “От колко години играете?” Отговори й, че откакто се е родила. Третият преля чашата - “Какво ще кажете за филма “Черният лебед”?”, който тъкмо беше излязъл. Видях как Мая Плисецкая зверски се ядоса и й каза, че не може да продължи повече.

За финал бих искал още веднъж да поканя нашите фенове на първия ни клубен концерт на 3 април в София!

 

  • Да върнем честността в пенсиите - да преизчислят всички, а не само минималната

    Да върнем честността в пенсиите - да преизчислят всички, а не само минималната

    Който и да е човекът от управляващите, сетил се, че не е нормално да се вдига само минималната пенсия, трябва да бъде похвален. Защото в последните години под натиска на политиците от “Обединени патриоти” пенсионната система в България стана възможно най-нечестната. Увеличението само на минималната пенсия просто лека-полека щеше да изравни
  • Барни Ръбъл в тола, а не в правосъдното министерство

    Барни Ръбъл в тола, а не в правосъдното министерство

    Английският е задължителен, все пак сме в ЕС Барни Ръбъл се оказа в тола, а не в провосъдното министерство. Почти в третото десетолетие на ХХI век в една държава от ЕС е необходимо да мине половин час, за да ти активират винетката. Нещо невиждано и нечувано. След половин час спокойно могат да те хванат точно 10 пъти в нарушение