Георги Калайджиев: Ако не беше моята цигулка, щях да остана в гетото

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8270796 www.24chasa.bg
Георги Калайджиев СНИМКА: Личен архив

Проектът “Музиката вместо улицата” дава шанс на деца от ромската махала в Сливен да учат и да са на сцената

Цигуларят Георги Калайджиев е създател на първата в Европа музикална школа за бедни деца, наречена “Музиката вместо улицата”. В нея свирят не само ромски деца, но и българчета, турчета, арменчета. Децата получават безплатно инструмент и обучение чрез дарения от Германия. В школата се преподават уроци по виолончело, цигулка, пиано, китара, бас и флейта два пъти седмично.

Самият Георги Калайджиев е роден в Сливен в ромската махала “Надежда”. Яркият му музикален талант е забелязан и той получава стипендия “Добри Чинтулов”, която му позволява да завърши музикално училище, а след това е приет в консерваторията в София. По-късно специализира и в Будапеща.

25 години свири в камерния ансамбъл “Софийски солисти”, бил е и негов концертмайстор.

От 1993 г. живее в Германия, където създава два оркестъра, преподава в университета в Гийсен. Неговата спътница в живота  Мария Хаушилд е социален психолог. 

Георги Калайджиев е убеден, че така дава шанс на децата от бедни семейства. До днес през школата му са преминали над 300 малки таланти.

Носител е на националната награда “Добри Чинтулов” за 2019 г.

Калайджиев е сред номинираните за достоен българин в кампанията на “24 часа” тази година.

- Г-н Калайджиев, разкажете историята със завещаните пари от бащата на вашата спътница в живота и как решихте тези пари да стигнат до децата от гетото в кв. “Надежда” в Сливен?

- Когато преди 11 години бащата на моята спътница в живота Мария Хаушилд почина, намерихме плик с пари, на който пишеше “за добро дело за социално слаби деца”. Не бяха малко, не бяха и много. Семейството ѝ реши тези пари да бъдат дадени в България, защото непрекъснато излизаха кадри с недоимъка на бедните в нашата страна, особено на циганите. Решихме парите да бъдат вложени в гетото, в циганската махала в Сливен, където съм роден аз. С Мария отидохме, накупихме провизии – храни, медикаменти, дърва, раздадохме ги в квартала и парите свършиха. Казахме си “Ами по-нататък какво ще правим?”. И тогава Мария го реши “Ти си музикант и можеш да помагаш на тези деца с твоята музика”. Решихме да обучаваме млади музиканти в неравностойно положение, които иначе не биха могли да си го позволят. И да направим детски оркестър, който да им дава възможност за изява. Наш приятел журналист измисли името на проекта “Музиката вместо улицата”. Много бързо към нас се присъедини чудесната Радка Кусева, моя колежка цигулар, която и до сега движи проекта. След това още няколко преподаватели, които да учат децата в неравностойно положение на различни инструменти.

И дойде големият проблем – къде? Търсихме, помолихме община Сливен за помещение, но се оказа трудно. Един ден, докато стоях пред гаража на сестра ми, го реших бързо. Помолих я да изкара колата, тя не беше много доволна, но ни помогна. След това му направихме ремонт. После тя ни предостави още една стая, която също пригодихме за целта. А преди 2 години направихме още едно помещение отгоре - много хубава репетиционна зала за оркестър, където децата се чувстват изключително добре.

Започнахме с няколко

деца, в годините

стигнахме до 30

И така вече 10 години - време, за което през школата минаха над 300 ученици.

- Защо решихте, че цигулката и виолончелото може да помогнат на деца в неравностойно положение - заради вашия личен житейски опит ли?

- Музиката е вълшебен свят, въздейства на психиката и душевността на хората. Моята цигулка ме превъзпита. Научи ме на дисциплина, труд, любов. В труден момент от живота ми музиката беше моята утеха и се превърна в най-лесния ми начин за общуване – със себе си, с публиката, с останалите. Когато се затварях в себе си, цигулката беше винаги до мен, тя ме спаси.

- Оркестърът от 30 музиканти е от ромчета, българчета, турчета - това ли е първият оркестър, в който могат да участват и ромски момичета?

- При нас, циганите, е прието, че само мъжете могат да свирят. За момичетата това се приема като лекомислено, по-добре е те да си останат в семейството, в кухнята. Имахме такава битка с бащата на едно от момичетата в нашия състав, която искаше да свири на цигулка. Той отказваше тя да кандидатства в музикалното училище в Бургас. Успяхме да го убедим, но не беше лесно, тъй като нейните родители от своя страна трябваше да убедят и своите родители от по-старото поколение в този избор на внучката им. По-късно, на един от концертите ни в Германия, в който свиреше и това момиче, получихме писмо с благодарност от баща ѝ. Думите му бяха точно такива – “Вие променихте нейния живот, но и живота на нашето семейство. Благодаря ви!”.

- Знаете ли за други подобни примери за такива пректи?

- Има един подобен проект в света – този във Венецуела, популяризиран от Густаво Дудамел. Разликата с нашия е, че той е солидно подкрепен финансово. Както немското радио “Дойчланд функ” окачестви “Музиката вместо улицата”,

той е единственият

такъв проект в

Европа и втори

в света

след този във Венецуела.

Знаете ли, има нещо много важно, което нашият проект прави. Той обединява. Дава чувство за общност, за подкрепа на деца в неравностойно положение, които често нямат твърде много шансове за избор. Освен музиката той учи децата на толерантност, на дисциплина, на работа в екип, на това да бъдат заедно. Децата се чувстват уютно, музиката в случая се явява път към промяна в начина им на мислене, на баланс, концентрация. Ние изискваме от тях не просто да свирят, но и да бъдат дисциплинирани, да се стараят, да се уважават един друг.

- Идеята ви зарежда с енергия и затова намирате толкова привърженици. Как финансирате проекта?

- Изключително с немски финанси и дарения от германци. С благотворителни концерти. Всичко е финансирано така - ремонтите, инструментите, преподавателите, обучението, пътуванията на децата в чужбина.

В Германия, където живея от много години, основах камерен оркестър по подобие на “Софийски солисти”. С тях правим благотворителни концерти, моите колеги са до мен в това начинание и са много въодушевени да помагат на проекта да се развива. Отделно, дарители от цяла Германия, хора, които са разбрали, прочели за проекта, също доброволно финансират “Музиката вместо улицата”. Децата гостуваха вече 3 пъти в Германия, изнесоха концерти, като отзивите от немската публика бяха много топли и сърдечни. А за децата това беше сбъдната мечта, огромен стимул.

Рядкост е, но имаме

няколко личности от

България, които

също ни помагат,

като сина на Радка Кусева – Иво Кусев, който се ангажира да поеме издръжката на едно от даровитите ни деца до завършване на висше образование. Съпругата на президента Десислава Радева ни помогна и финансово, и в организацията на концерта ни със Софийската филхармония през декември 2019 г. Община Сливен ни е подкрепяла с малки суми при пътуване на децата.

За съжаление, все още децата репетират в гаража на сестра ми Стефка. С нашите средства за момента можем да си позволим само това. Необходимостта от подходящо помещение за занятия и репетиции все още стои на дневен ред и бих бил много щастлив, ако успеем да получим подкрепа по този въпрос.

- Как избирате вашите ученици, какви изпити държат?

- Желаещите да участват в проекта правят тест – изпит за музикално и ритмично чувство. Ако са одобрени, вземат уроци два пъти седмично по специален предмет - цигулка, пиано, китара, кларинет, флейта, виола, виолончело, от тази година - и обой. Веднъж в седмицата учениците имат солфеж и теория на музиката, а от съвсем скоро – и рисуване, и история на изкуството. В края на учебната година всички полагат изпит по специален предмет и солфеж.

Нещо много важно:

задължително

условие е децата

да посещават

училище и да

имат минимален

успех 4

Осигурили сме им специален преподавател, който се занимава с тях индивидуално, ако имат нужда от помощ за домашни и уроци. Тези, които учат струнни инструменти, са разпределени в два оркестъра. Единият е “предоркестър” за начинаещи, а другият – камерен оркестър за напредналите, като децата репетират веднъж седмично по 2 часа. Бих искал да изразя огромната си благодарност към Радка Кусева, ръководител на учителския колектив, и всички останали преподаватели. Освен тях за децата се грижи и една жена с голямо сърце – психоложката Снежана Кръстева, която е по всяко време до децата за всичките им проблеми.

- Как класическата музика промени вашата съдба, тази на децата, а може би и съдбата на техните семейства?

- При мен се случи като магия. Един ден след пазар с баща ми видяхме един плакат за матине концерт. Помня – професор Георги Бадев със Сливенския симфоничен оркестър, свириха Бетовен. Баща ми ме попита: “Искаш ли да отидем?”, аз му казах: “Ами, ако нямаме нищо по-добро за правене”. В залата с мен се случи нещо необикновено. Притихнах. Бях на 12-13 години. И тогава реших, че не просто ще свиря на цигулка, а ще стана музикант. И знаете ли, по-късно, на приемния изпит в Консерваторията, дежурен за кандидат-студентите беше същият този професор Георги Бадев. Онези съвпадения в живота... Нито ме познава, нито знае кой съм, но ме прегърна и преди да вляза, каза: “Адаш, сега сме ние!”. Като се върна към това назад в годините, разбирам колко е била важна подкрепата, която съм получавал, за да се развивам като човек и музикант. Завърших Консерватория, заминах за Будапеща за курсове по камерна музика и така започна всичко.

Опитвам се да дадем на децата, с които работим в проекта “Музиката вместо улицата”, същия кураж и смелост да мечтаят и да работят за мечтите си.

Понякога останалите деца в гетото се подиграват на тези, които идват да учат при нас.

След време обаче стават обект на възхищение, на гордост, когато изнасят концерти, пътуват и свирят. И те самите започват да виждат света различно, начинът им на мислене става друг. Дава им криле да летят. Така настъпва промяната. Когато това, което правиш, дава смисъл и мотивация. Когато гледаш в бъдещето.

- Вие самият сте започнали кариерата си със стипендията на името на Добри Чинтулов. Точно тя ви помага да излезете от гетото и да отидете в музикалното училище в Бургас.

- Живеехме скромно. Баща ми, цигулар, свиреше с оркестъра си в ресторант “Тера”. Цигулката ми харесваше много, исках да свиря и аз, да подражавам на баща ми. Започнах уроци в музикалната школа в Сливен.

През 1963 г. оркестърът свиреше в ресторанта, присъстваха важни хора от община Сливен, тогавашният кмет Георги Йорданов. Тогава баща ми ме помоли и аз да изсвиря соло. Аплодисментите след това бяха невероятни, още помня огромното си вълнение, както и гордостта в неговите очи. Тогава баща ми сподели с кмета, че много му се иска да ме прати да уча в музикалното училище в Бургас, но пустите пари... След два месеца общината ми отпусна стипендия “Добри Чинтулов”, която продължи да ме подкрепя и през 4-те години в училището, след това в Консерваторията, както и две години в Будапеща, където специализирах камерна музика.

За стипендията имаше изискване - след края на образованието ми да се върна да работя по разпределение в Сливен. И изведнъж всичко се обърна наопаки - получих невероятно предложение от Васил Казанджиев, който ме покани в камерния ансамбъл “Софийски солисти” като помощник-концертмайстор. Тогава община Сливен направи жест и ме освободи от разпределението, като заяви, че е чест за общината неин стипендиант да свири за “Софийски солисти”. По-късно - през 2014-а, община

Сливен ме удостои

с високото звание

“почетен гражданин”,

а през 2019 г. бях удостоен с Чинтулова награда, за което съм изключително признателен.

- Имате 20-годишна кариера със “Софийски солисти”. Какъв беше този период в професионалното ви развитие?

- Да, следващата протегната ръка към мен ме отведе в “Софийски солисти”. Васил Казанджиев ми предложи да вляза в техния състав. Ще ви разкажа една случка, защото говорим за смисъла на подкрепата. Първият ми концерт с тях трябваше да бъде в Правец. Там бяха Тодор Живков и целият дипломатически корпус. Толкова бях притеснен, че не си спомням нищо от това, което се случи на сцената. Когато концертът свърши, целият състав дойде при мен и ме похвали, казаха ми, че съм се справил отлично. Не можех да повярвам, това ми даде невероятна увереност. Всъщност именно с отношението си към мен тези хора изиграха много важна роля в живота ми – те ми дадоха самочувствие и криле като музикант и човек. Бих казал, че това бяха хората, които ме изградиха като личност.

Това, че съм

циганин, никога

нямаше никакво

значение за тях,

те ме уважаваха и обичаха, гордееха се с мен. Никога няма да забравя топлото отношение на толкова големи български музиканти като Васил Казанджиев, Пламен Джуров, Емил Табаков. Даваха ми кураж, смелост. Свирихме къде ли не по света – Европа, Япония, Сингапур, Хон конг, Америка, Китай...

Това, което съм получил от тях, е една от мотивациите ми да го предам на децата, с които работим сега.

Ако трябва да съм честен, когато заминах през 1993 г. да живея в Германия, първите ми две години там бяха много тежки, защото раздялата ми с тези хора беше много трудна за мен.

- Как стигнахте до изяви в най-големите музикални центрове на света - “Карнеги Хол” в Ню Йорк, “Роял Аберт Хол” в Лондон, операта в Сидни, “Гевандхаус” в Лайпциг?

- Отново благодарение на “Софийски солисти”. Свирили сме на всички тази места, но аз имам един много силен спомен от концерт в Байройт на откриването на фестивала Вагнерови празници. На него аз трябваше да свиря с Томас Брандис и професор Саша Гаврилов. Това са изключителни имена. Много се зарадвах, но бях невероятно притеснен. Пристигнахме в Байройт, виждам един голям плакат с техните имена и моето до тях. Невероятно! Огромна чест за мен! Но не бях на себе си от вълнение дали ще се справя. Толкова, че заради мен, за да ми дадат кураж и спокойствие, с колегите ми от “Софийски солисти” репетирахме извънредно след вечеря до полунощ. Казвам го, защото си давам сметка, че за да стигна от циганската махала до Байройт, аз съм работил много, но ако не беше тази подкрепа и колегиална любов, етика и отношение, което ми дадоха тези хора, нямаше да се случи.

- Има ли разлика между гетото от вашите детски спомени и сегашния кв. “Надежда” в Сливен?

- За моята циганска махала в моето детство си спомням с умиление и носталгичен романтизъм. Хората нямаха много, но не гладуваха. Да, на циганите се приписват много негативи, но тогава всички работеха, бяха длъжни да работят. Имахме един кмет и един милиционер. Безредие нямаше или поне беше в обозрими рамки. Имаше добродетели, морал, уважение към възрастните, грижа за децата.

Днес в махалата

е много различно

Аз трудно приемам много от тези промени. И не искам да го направя. Няма защо да крием проблемите – проституция, дрога, полицейски коли. Всичко това е отрова за бъдещето на децата, които живеят там.

- Разкажете за вашата спътница в живота Мария Хаушилд, която е плътно до вас.

- Да, заедно сме повече от 18 години, допълваме се чудесно. Тя е социален педагог. Тя има огромно сърце. Още когато е на 17 години, Мария организира и отваря първия дом за хора с психически и физически увреждания, който със свои съмишленици поддържа няколко години. След това този дом става държавна институция. Сега работи като психолог, организира тренинги за подготовка на хора с психологически заболявания, за да могат да се върнат отново на работния пазар. Посоката, в която гледаме, винаги е била една и съща. Често, когато си говорим след работа, се оказва, че сме се сблъскали с близки казуси и проблеми.

- Замисляли ли сте се какъв би бил животът ви, ако не беше музиката?

- Много пъти. Ако не беше моята цигулка, ако не беше музиката, може би щях да остана един от всички от гетото. Аз не съм бил по-различен от хората, които са израснали там. Тичал съм с прашни крака, правил съм бели, чупил съм стъкла. Това, което ме опази, беше, че музиката беше моят мотор, моят стимул. И разбира се някой, който да ти покаже пътя. Защото децата имат нужда да следват, да бъдат мотивирани.

- Кой беше този човек за вас?

- Баща ми. Той беше музикант. Не можа да завърши музикалното си образование в Консерваторията поради финансови трудности. В един момент трябваше да свири на улицата, за да ни изхранва. Мечтаех аз да довърша пътя му. Така и се случи. И, разбира се, хората, които по-късно ме подкрепиха – Георги Бадев, Боян Лечев, Васил Казанджиев, Емил Табаков, Пламен Джуров.

- Казвате: Аз съм циганин и се гордея с това. Усещали ли сте някога негативно отношение заради този факт?

- Първият път беше, когато бях още малко дете. Играехме на улицата, когато едно друго момче, българче, ме нарече “мръсен циганин”. Първият път, когато си дадох сметка, че “циганин” трябва да е нещо лошо, нещо, което ме прави различен. Дотогава мислех, че аз съм просто дете като всички останали. Защитих се, но се почувствах много уязвен, обиден незаслужено. По-късно майка ми ми говори, посъветва ме да бъда по-сдържан, да бъда примерен, да премълчавам, само и само за да не чувам повече обиди. Това много ме натъжи и отчая. Аз бях дете, а вече понесох товар, който не разбирах, трябваше да не бъда себе си, за да не бъда несправедливо наранен. Разбрах, че винаги ще бъда обект на предразсъдъци. И тук цигулката дойде на помощ. Тя се превърна в моя най-добър приятел и начин да изразя себе си такъв, какъвто съм.

- Как смятате, че нашето общество може да се излекува от тези предразсъдъци?

- Това е много комплексен въпрос. От една страна, цивилизованото отношение по този въпрос е според мен въпрос на държавна политика. И едновременно с това виждам, когато се връщам в циганската махала, че хората там са вече различни, моралът е друг, атмосферата е враждебна. Хората живеят капсулирани в гетото, движат се по течението, нищо не ги интересува. Виждам, че понякога животът на много от тях там се свежда единствено до това как да си вземат една каса бира. Мисля, че те трябва да вземат живота си в ръце. Това е важно за тях, но и за техните деца.

Един проект като нашия може би е капка в океана, но дава шанс, възможност. Вярвам, че ако се появят други такива инициативи – в текстилната промишленост, занаяти, все едно какво, което дава на децата умения, които ги стимулират да учат, това ще промени средата.

Георги Калайджиев: Ако не беше моята цигулка, щях да остана в гетото

  • Тръгнем ли твърдо към еврото, ползите са много

    Тръгнем ли твърдо към еврото, ползите са много

    България е на финала за влизане в чакалнята на еврото.  Има много причини за гордост с това постижение, защото то би ни донесло само ползи. Икономиката ще стане по-конкурентна, което води до по-високи доходи и стандарт на живот. Ще последва вдигане на рейтинга, което ще доведе ще повече инвестиции. Има и чисто финансови ползи - достъп до