След като в края на март броят на болните в триъгълника, образуван от щатите Мериленд, Вирджиния и столичния окръг Колумбия, наближи 3500 души, губернаторите им задължиха с укази хората да не излизат след 8 вечерта.
Всъщност става дума за комендантски час - извънредна мярка от гледна точка на географията и обхвата на населението. За нарушителите се предвиждат наказания - от затвор до глоби по 5000 долара.
Сурово, но навременно решение, доколкото по думите на мерилендския губернатор Лоурънс Хоган "след две седмици федералният окръг Колумбия, Мериленд и Вирджиния може да изглеждат по същия начин, както изглежда днес Ню Йорк".
Тревожната статистика за жалост не дава основания да се спори с тази мрачна прогноза - математическото уравнение впрочем е ясно за всеки американец: колкото повече хора се тестват (в САЩ изследваните са към един милион), толкова повече са откритите вирусоносители и официално регистрираните болни.
На този фон опитите на някои юристи да морализаторстват, че се нарушавали права на личността - свободата на събранията и на волеизявлението, изглеждат пресилени. Бащите на американската демокрация, положили основите на Конституцията на САЩ, не биха могли да си представят дори, че вирус, невидим за очите, ще постави под съмнение човешките права.
Защото човек притежава права и е свободен само докато е жив. И трябва да констатираме, че "напредналата демокрация" излезе безсилна в борбата с вируса - създава се трайно убеждение, че управниците все още се тревожат повече за спазването на гражданските права, отколкото за това да се гарантира на гражданите физическа сигурност. Как иначе да си обясним например, че обявеният комендантски час не важи за . . . бездомниците?
Но възникват и по-насъщни въпроси. На първо място за военния бюджет, който през 2021 г. най-вероятно ще надхвърли 700 милиарда долара. Сума, дразнеща въображението, имайки предвид очевидната неготовност на страната за криза като сегашната. Някой ще си помисли навярно, че армията ще отпусне техника, за да може нощем повсеместно и планово да се дезинфектират улиците и обществените помещения. Или военни патрули ще следят за спазването на комендантския час и ще регулират потоците от купувачи в супермаркетите.
Засега обаче такова нещо няма. За да сме коректни, ще отбележим, че армията вече е превърнала големи военни кораби в плаващи болници, а с дейното участие на войсковите инженерни подразделения се изграждат стационарни и мобилни болници. Всичко това обаче става главно в щатите Калифорния и Вашингтон, също и в района на Ню Йорк, макар че нужда от помощ има и другаде.
Но за какво са потребни изобщо планините скъпоструваши смъртоносни оръжия, щом нещо невидимо може да парализира цял свят, поставяйки икономически развити страни на ръба на национална катастрофа? Нямаше ли да е по-добре поне част от огромния военен бюджет да се насочи за строеж и оборудване на болници и за епидемиологичната защита, която се оказа слаба? Или например за развитие на собствено производство на стоки за бита?
Обаче хората, определящи епидемиологичната политика в страната, демонстрират предимно пасивно поведение. Според тях, стига контактите между хората да се сведат почти до нула, инфекцията ще се "нулира" сама.
Подход, предполагащ сякаш чисто авторитарно решение на проблема без никакви изключения. Но указът съдържа куп уговорки и мъгляви формулировки за "уважителни причини", "особено значими сфери на дейност" и специални зони в моловете, което дава възможност за различни интерпретации. И кой ще контролира спазването на режима - армията, Националната гвардия или полицията? Из опустелите улици на американските градове (с изключение може би на Ню Йорк, Детройт и Чикаго) засега не виждаме нито едните, нито другите.
Друг въпрос засяга перспективите на глобализацията оттук нататък. Недостигът на антисептици и други стоки, толкова необходими днес, показва, че спирането на производството в страната с цел максимални печалби е пагубен път, който в известни условия като сегашните може да изправи пред катастрофа дори икономически процъфтяваща държава.
Преди време в Америка имаше текстилна, обувна промишленост, производители на битова електроника и т. н. А днес американците чакат с копнеж до бреговете им да доплава някой шлеп от Китай, натоварен със стоки от първа необходимост. И ако утре КНР окончателно хлопне кепенците заради коронавируса, в американската икономика ще настане хаос. Не е ли унизително това за една суперсила, позиционирала се с десетилетия като флагман на свободната икономика?
Днешната ситуация не може да продължава до безкрай. В бездната на Първата световна война потънаха четири империи от световен мащаб. Но ако не вземем изключителни, а най-важното - ефикасни организационни и санитарни мерки още сега, може да станем свидетели на всеобщ колапс, какъвто съвремието още не познава.
Президентът на САЩ Доналд Тръмп го разбира и трезво преценява заплахата, надвиснала над обществото - затова планира "да отвори" страната до 30 април, без да се съобразява със скептиците. Изявлението му, че смъртта на 150-200 хиляди американци ще е по-малко зло пред опасността да загинат 2 милиона, звучи цинично, дума да няма.
Дали обаче ще са "по-хуманни" последиците от евентуален крах на американската и световната икономика? Инстинктът за самосъхранение съвсем очевидно налага час по-скоро да се върнем към нормалния живот, спазвайки всички необходими предпазни мерки.