Стефан Вълдобрев: Искам да добия усещането, че вече съм голям човек

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8587012 www.24chasa.bg

Актьорът певец издава книга с истории за 50-ия си рожден ден

Стефан Вълдобрев е актьор, музикант, текстописец, фронтмен на групата “Обичайните заподозрени” и мъж на 50 г. В навечерието на юбилея си той написа в книга историите на песните си, разказа за ролите си и показа още една страна от многоликата си същност.

- Г-н Вълдобрев, отбелязвате юбилея си с “Книга за песните”. Защо решихте да напишете и издадете книгата сега?

- Издавам я сега, за да мога да направя подарък по случай този по-специален рожден ден и на себе си, но най-вече на публиката, с която вероятно няма да се виждаме на живо още дълго време. Иначе решението ми за тази книга е доста отдавна.

- Колко време ви отне подготовката ѝ?

- Почти три години. Но не си ги представяйте изпълнени с писане. Бяха три години на обмисляне, на изчистване на смисъла и на съдържанието.

- В нея събирате свои спомени, снимки и истории. Може ли да бъде наречена автобиографична?

- От един момент нататък биографичните истории ставаха повече и повече. Това се случи, когато цифрата 50 започна да се приближава. Тогава ми стана ясно, че книгата ще бъде обвързана с този юбилей, и реших, че моментът е подходящ да разкажа неща, които досега съм премълчавал. Но не го правих самоцелно. Всичко винаги беше свързано с появата на конкретна песен - кое е отключило въображението, защо се е появила, къде съм бил аз тогава, какво се е случвало с мен и как ми е повлияло. Как съм променял правенето на песните и как те са ме променяли. Центърът на разказите винаги бяха песните. Но тъй като дълъг период от време те са били център на живота ми, нямаше начин да не разкажа и за него. Историите са любопитни, лични, много често смешни, понякога малко тъжни, но целта ми беше една-единствена - да са вълнуващи и честни. Човек да се припознае в тях, да види себе си в подобна ситуация.

- Извънредното положение по-скоро помогна или попречи на създаването ѝ?

- Нямате представа колко помогна. Ако не беше това стоене вкъщи, книгата никога нямаше да стане толкова детайлна и задълбочена, колкото е сега. Вечното препускане е проблем за всички ни, но при мен напоследък мина всякакви нормални граници. През март светът каза: “Стоп! Смири се! Фокусирай се! Действай по една-единствена конкретна задача”. И аз го направих.

За един месец

написах всички

основни глави

Следващия месец прекарах в дълги телефонни разговори с Яна Борисова, която беше мечтаният от мен редактор. На третия месец работихме върху дизайна с издателство “Книгомания” и книгата вече е по книжарниците - по-хубава, отколкото някога съм си я представял. Във възможно най-празничния за мен период.

- Имахте намерението да я представите с концерт в НДК. Идеята отпадна ли, или просто се отложи във времето?

- Идеята първо се отложи за ноември, а сега като че ли отпада - натам вървят нещата. Чувам, че големите събития на закрито се гласят чак за март 2021 г. Бях поканил двайсетина от главните герои в книгата, бях измислил интересна форма на спектакъл в две части - с разговори, със смехове, с изпълнения на акустична китара, с изпълнения на цялата група, с гост-изпълнители. Представях си го като позитивно шоу. Имах намерение да представя и всички театрални спектакли, в които играя, да направя прожекции на десетина филма, в които съм актьор или композитор. Да осъществя един гастрол на рок операта “Евита”, в която участвам. Да направим и специално издание на мюзикъла “По-полека”... От всичко това остана единствено книгата и ако трябва да бъда честен, не изпитвам капка съжаление, а чиста благодарност. Мисля, че има някакво очарование да бъда с публиката, която страшно ми липсва, тъкмо по този тих начин.

- Казвате, че е нямало да я има книгата, ако я е нямало песента “По-полека”. Каква е историята на тази песен, която се превърна в химн на оптимистите през карантинния период и не само?

- Когато реших да направя тази песен, не съм пристъпил към нея с намерението, че ей сега ще обясня всемира. Точно обратно - тя беше една ужасно проста мелодийка, изсвирена с уста в стар запис на диктофона ми, и я включих в албума в последния възможен момент, защото дотогава ми беше неудобно да занимавам Еко, Миро, Стунджи и Иван с такова елементарно нещо, съставено от три акорда. Останалите песни вече бяха готови, записани, някои от тях смесени, други още не, но аз подреждах в мислите си цялата картина и виждах, че едно парченце от пъзела все още ми липсва. Звъннах им за репетиция и като се събрахме, им казах: “Вижте, имам следното усещане - последният по-голям хит, с който ни свързва публиката, е “Бряг с цвят най-зелен” - свежа, позитивна, слънчева песен. Според мен трябва да направим нещо в тази посока и това да бъде сингълът, с който да свържем онзи период с настоящия.”

Засвирих я с китарата. Всичко потече на секундата. Стунджи пое с барабаните. Миро му предложи да смени бийта, да го направи някакъв бърз туист с четки, а не с палки. Така хем имаше ретро елемент, хем с малко ефект после щяхме да го направим да звучи модерно. Самият Миро вкара “каубойската” (както си я наричахме ние) бленда на китарата. Еко и Иван закъсняваха, но когато дойдаха, се включиха безпроблемно. Иван - с китарния ефект, наподобяващ седемдесетарски уестърн. И понеже в такъв жанр пред басиста няма много опции, просто помолих Еко тоновете му да не са стакати, за да не звучи като туба, а да са възможно най-дълги, почти да се долепят един с друг. До обед бяхме готови с концепцията и още тогава знаех, че пред нас стои новият ни сингъл - тези неща се усещат.

- В книгата пишете: “ Когато си на двайсет, мислиш за “големите” неща, как следващият ти албум ще покори света, ще се появят компаниите гиганти, ще счупиш рекордите, ще шашнеш MTV”. А когато е на петдесет, за какво мисли човек?

- Че

песните се правят

не за целия свят, а за

един конкретен човек

и един конкретен триминутен миг от неговия живот. Тогава ти и той сте заедно и тази силна връзка е завинаги.

- Пак в книгата определяте хита си “Обичам те, мила” като  “мелодия за връзка ключове и гребенче”. Защо?

- Защото, когато с Камен Донев я пеехме по студентските партита на класа ни, тя беше точно това - актьорска шега за гребенче с целофан и връзка ключове вместо перкусии. Когато по-късно с Камен измислихме нови куплети, реших да я включа в първия си албум и направих аранжимента с хип-хоп бийта, гъдулката и по-твърдите китари. Тогава песента прие вече някакъв човешки облик.

- Как Мая Бежанска се включи в нея?

- Понеже и това не ми стигаше, поканих група колеги от куклените класове в театралната академия да запишем на финала един хор и да завършим апотеозно - в името на шегата и иронията, разбира се. Всички те пееха брилянтно. Измежду тях обаче

стърчеше един

уникален, почти

анимационен глас -

този на Мая

Бежанска

Помолих я да остане след края на общия запис и да я запиша отделно с една солова партия. Получи се много сладко и въздействащо и го оставих така в смесването. Оттогава тръгна и нашето дългогодишно и красиво приятелство с Камен и Мая.

- Какво е общото между песента “Рай” и Шекспир?

- Песента “Рай” беше замислена като саундтрак на театралния спектакъл “Много шум за нищо”. Задачата ми беше да направя песен по някой от сонетите на Шекспир. Езикът в тях е прекрасен, но твърде стар. Затова започнах да променям, да разчленявам, да надграждам, да доизмислям, да дописвам и в крайна сметка от горкия Шекспир остана много малко. Още ми е съвестно какво му причиних на този човек. Но гениите са благосклонни - създават шедьоври и наблюдават с усмивка как такива самонадеяни екземпляри се упражняваме върху тях.

- В  изданието намират място и киното, и театърът и няма как да е иначе. Но обмисляте ли “Книга за киното и театъра”? Или “Книга за ролите”?

- Не, не съм мислил. Но както вървят работите с театрите и концертния живот, идеята си струва да се обмисли. Би станала интересна книга.

- Коя е любимата ви история от “Книга за песните”?

- Любима е трудно да се открои. Но да кажем, че уводната глава за ученическите ми години, разказите за първите професионални записи, за периода с “Ку-ку”, за раждането на дъщеря ми, за страховете, които донесе настъпването на новото хилядолетие, за периода ми на потапяне, за психическото ми възстановяване, за “отплуването” на учителите и родителите, за най-светлите години около втория шанс, който ми беше даден с турнетата след излизането на “По-полека”, и за новото възприемане на света, което успях да изградя у себе си - тези глави и теми като че ли се открояват. А също и главите за работата ми с различни по жанр и стил мои колеги.

- Имало ли е история, която да сте имали колебания дали да напишете?

- Да. Главата, в която разказвам за автомобилната катастрофа край Бургас през 1998 г., последствията и дългото прохождане след това. Беше ми трудно да я напиша, защото реших да е съвсем документално и в детайли, но същевременно не исках да е натоварващо за читателя.

- Според еврейската традиция 50-ият рожден ден е единственият юбилей в живота на човек, а в миналото юбилярите са освобождавани от робство и данъци. На вас от какво ви се иска да се освободите на този рожден ден?

- Интересно е това, не го знаех. Свобода... Робство... Твърде относителни понятия в днешния свят на контрол и технологии. Единствено данъците са непроменлива величина - данъците към хазната и кармичните данъци вследствие на житейските ни постъпки. Тях винаги ще изплащаме.

- С какво искате да се сдобиете тепърва?

- Може би с усещането, че вече съм голям човек. Защото любопитството и спонтанността ми все още са като на дете в магазин за шоколадови бонбони.

  • План Б - бюлетини от вкъщи

    План Б - бюлетини от вкъщи

    Когато визионерите започнаха да анализират последствията от коронавирусната криза, ударила света, ето едно от нещата, за които бяха единодушни: ще се промени технологията на гласуване. И в България, и в цяла Европа карантинните мерки лека-полека отпадат. Но все още никой не може да каже със сигурност кога вирусът ще бъде окончателно победен