Какво идва след войната с вируса

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8614832 www.24chasa.bg

Проницателни прогнози за света и живота в книгата “Утре ли е вече?”, която Иван Кръстев написа в двата месеца на карантината

Иван Кръстев е визионер, чиито анализи са високо ценени и в Европа, и в Америка. Той може да каже както на Путин, така и на Тръмп къде грешат и какви последствия ще има. И им го казва от трибуни като “Ню Йорк таймс” и “Гардиан”.

Какво идва след войната с вируса

Кръстев е председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена. Той е автор на получилата широк отзвук книга “След Европа” (2017). “Светлината, която угасна” (2019) в съавторство със Стивън Холмс печели наградата “Лайънъл Гелбър” за най-добра англоезична книга по въпросите на международната политика.

Седемте парадокса

“Кризата с COVID-19 е най-големият социален експеримент, който ще се случи в нашия живот. Ние живеем като в научнофантастичен роман”, пише политологът Иван Кръстев.

Как ще изглежда след пандемията светът, Европа, демокрацията, начинът ни на живот? През двата месеца на карантина и извънредни мерки Иван Кръстев написа проницателните си прогнози в книга.

Тя се казва “Утре ли е вече?”. Преведена е на 19 езика, а на български ще излезе в края на май.

“Започнах размишленията си за въздействието на COVID-19, като формулирах 7 първоначални урока, а сега, след една карантина, ги преосмислих като 7 парадокса”, пише Кръстев. Парадоксите са:

1. COVID-19 прави видима тъмната страна на глобализацията, но действа и като неин агент.

2. Той ускори тенденцията към деглобализация, предизвикана от световната финансова криза през 2008 – 2009 година, като същевременно разкри ограниченията на ренационализацията.

3. Страхът от вируса в началните етапи на пандемията породи национално единство, каквото много общества не са преживявали с години, но в дългосрочна перспектива този страх ще задълбочи съществуващите социални и политически различия.

4. Той суспендира демокрацията, поне в Европа, но едновременно с това ограничи желанието на хората за по-авторитарно управление.

5. Макар Европейският съюз да отсъстваше забележимо в ранните етапи на кризата, пандемията може да стане по-важна за бъдещето на съюза от всяка друга криза в неговата история.

6. Макар разпространението на коронавируса да върна призраците на трите предишни кризи, разтърсили Европа през последното десетилетие – войната срещу тероризма, световната финансова криза и бежанската криза, – той предизвика и преосмисляне на политическите резултати от тях.

7. Докато Европейският съюз гледа на себе си като на последен защитник на отвореността и свързаността, може би натискът на деглобализацията ще е онова, което ще подтикне европейците да възприемат по-общи политики и дори да делегират някакви извънредни права на Брюксел.

Предлагаме ви два откъса от книгата - уводът, главата “Когато изчезне тълпата”, както и някои по-интересни наблюдения.

Сивият лебед

Навярно познавате това усещане. Ужаса, че живееш в някакъв фантастичен роман и нищо не е това, за което се представя. Изпълнен си с подозрение, че те наблюдава някакъв Голям брат или че си обхванат от Матрицата. Постепенно започваш да изпитваш парализиращ страх и единствената ти надежда е, че всичко е лош сън и всеки момент ще се събудиш.

През март 2020 година, през втората седмица на карантината заради COVID-19, един приятел ми изпрати забавна диаграма със застъпващи се кръгове, които представяха популярни антиутопии. Всички известни бяха там: “1984”, “Прекрасният нов свят”, “Разказът на прислужницата”, “Портокал с часовников механизъм”, “Повелителят на мухите”... В малката зона, където кръговете се пресичаха, пишеше “Ти си тук”. Ние наистина сме там – живеем едновременно във всички тези кошмари. “На попрището жизнено в средата/ сред мрачни дебри сам се озовах,/ че пътя прав загубих в тъмнината”, пише Данте в “Божествена комедия”.

“И тъй, първото зло, което чумата стори на съгражданите, бе изгнаничеството”, отбелязва разказвачът в романа “Чумата” на Камю, но едва сега осъзнахме ясно какво иска да каже. Обществото под карантина буквално е “затворено общество”. Хората спират да работят, престават да се срещат с приятели и роднини, не карат колите си и временно прекъсват живота си.

Единственото, което не успяваме да спрем, е да говорим за вируса, който заплашва да промени света завинаги. Ние сме затворени в домовете си, измъчвани от страх, отегчение и параноя. Решени да ни предпазят от собственото ни безразсъдство и от безразсъдството на нашите съграждани, добронамерените (и не толкова добронамерените) правителства строго следят къде ходим и с кого се срещаме. Непозволените разходки в парка може да ни навлекат глоби и дори арест, а контактът с други хора се е превърнал в заплаха за собственото ни съществуване.

Непозволеното докосване

на другите е равносилно

на предателство

Както отбелязва Камю, чумата заличава “различните поприща” и обостря съзнанието на всеки човек за неговата уязвимост и безсилие да планира бъдещето. След епидемия всички, които са още живи, мислят за себе си като за оцелели.

Но колко дълго ще се запази споменът за този безпрецедентен социален опит? Възможно ли е само след няколко години да го помним като някаква колективна халюцинация, предизвикана от “недостиг на пространство, компенсиран с излишък от време”, както описва живота на затворника поетът Йосиф Бродски?

Пандемията от COVID-19 като че ли е класическо събитие от типа “сив лебед” – ние знаем, че може да се случи и че е с потенциал да преобърне наопаки целия свят, но въпреки това, когато се случи, сме тотално шокирани.

През 2004 г. Националният съвет по разузнаване на САЩ прогнозира, че “е само въпрос на време да се появи нова пандемия, подобна на грипния вирус през 1918-1919 г., за който се смята, че е причинил смъртта на 20 милиона души по цял свят” и че такова събитие би могло “да сложи край на пътуванията и търговията в световен мащаб за продължителен период, принуждавайки правителствата да изразходват огромни ресурси за претоварените здравни системи”.

В своя TED лекция през 2015 г.

Бил Гейтс предсказва

не просто глобална епидемия от силно заразен вирус, но и предупреждава, че сме неподготвени за нея. Холивуд също отправя своите предупреждения във вид на блокбъстъри. Неслучайно обаче в “Лебедово езеро” няма сиви лебеди – “сивите лебеди” са пример за

нещо предсказуемо и

все пак немислимо

Макар че големите епидемии всъщност не са толкова редки събития, по някаква причина винаги ни изненадват. Те преподреждат света ни, също като войните и революциите, но някак си не се запечатват в колективната ни памет. В прекрасната си книга “Бледият ездач” британската авторка на научнопопулярни изследвания Лора Спини показва, че испанският грип е бил най-трагичното събитие през ХХ век, но вече е почти забравен. Преди един век пандемията заразява една трета от населението на света, потресаващите 500 милиона души. Между първия регистриран случай на 4 март 1918 г. и последния – през март 1920 г., пандемията убива между 50 и 100 милиона души. По брой на човешките жертви от едно-единствено събитие тя надхвърля и Първата световна война (17 милиона загинали), и Втората световна война (60 милиона загинали) и може би

е отнела живота на толкова

хора, колкото двете

войни заедно

Но както отбелязва Спини: “На въпроса кое е най-тежкото бедствие през ХХ век, почти никой не отговаря: испанският грип”.

По-озадачаващото е, че дори историците сякаш са забравили за епидемията. През 2017 година WorldCat, най-големият библиотечен каталог в света, съдържа приблизително 80  000 книги за Първата световна война (на повече от 40 езика), но едва 400 за испанския грип (на 5 езика). Как е възможно да са написани

двеста пъти по-малко книги

за тази епидемия, погубила

поне 5 пъти повече хора от

загиналите през Първата

световна война?

Защо помним войните и революциите, а забравяме пандемиите, въпреки че те също променят радикално нашите икономики, политики, общества и дори градски пространства?

Според Спини една от причините е, че по-лесно се броят убитите от куршуми, отколкото починалите от вирус, а сегашната полемика около смъртността от COVID-19, изглежда, доказва правотата ѝ. Другата причина, много по-съществена, е, че

една пандемия трудно се

превръща в хубава история През 2015 година психолозите Хенри Рьодигер и Магдалена Ейбъл от Вашингтонския университет в Сейнт Луис показват, че хората имат склонност да помнят “малък брой характерни събития” от всяка ситуация, по-точно, онези, които са “свързани с началната, повратната и крайната точка”. Много е трудно да се разкаже историята на испанския грип (или на която и да е друга голяма епидемия) в рамките на такава наративна структура. Епидемиите приличат на сираци – никога не сме напълно сигурни за произхода им, или на сериал на “Нетфликс”, където краят на един сезон е само пауза преди началото на следващия.

Епидемията се отличава

от войната както

модернисткият роман

от класическия: липсва

ясен сюжет

Неспособността ни, или може би нежеланието ни, да помним епидемиите вероятно се дължи и на това, че отказваме да приемем неоправданата смърт и страдание. Безсмислието на произволната болка се понася трудно. Жертвите на сегашната епидемия умират трагично не само поради невъзможността да дишат, но и защото никой не е в състояние да придаде смисъл на тяхната смърт.

Войната крие обещание за героична победа. Историята на войните е история на обикновени хора, които проявяват необикновена смелост – според патриотичния наратив те не просто загиват, а жертват живота си в името на другите. Уилям Джеймс описва войната като “окървавената медицинска сестра, научила обществата на сплотеност”. В чумата обаче няма нищо героично. И затова единственият начин да помним епидемиите е да ги увековечаваме като войните. Има скулптурни паметници, наречени “чумни колони”, като онази на улица “Грабен” във Виена; показателно е, че те често се представят като “паметници, ознаменуващи победата над чумата”. Но чумата не е война.

Световната война срещу COVID-19 не е борба на живот и смърт, защото няма как да победим. По думите на италианския учен Карло Ровели: “Смъртта накрая винаги побеждава, всички сме смъртни. Всъщност всички ние полагаме огромно усилие, за да си дадем взаимно още време – защото този кратък живот въпреки страданията и трудностите ни се струва по-красив от всякога”.

COVID-19 причинява не само безсмислена смърт, а и лишава смъртта от достойнство. Във всички разкази за чумните години фактът, че мъртвите не са били погребвани подобаващо, задълбочава трагедията в очите на съвременните им летописци. И този път не е по-различно.

Репортажите от Италия

и Испания разказват за

стотици умрели, които

никой не изпраща в

последния им път

поради страх от зараза.

Днес ние можем само да гадаем кога ще приключи пандемията от COVID-19; не знаем и как ще приключи. Ако съдим по испанския грип, пандемията дори не е настъпила; все още е началото на лятото на 1918 година, а грипът е в леката си фаза. Може би големият брой жертви и общественият шок тепърва предстоят.

В момента е трудно да си представим какви ще бъдат дългосрочните политически и икономически последици. Историците ясно заявяват, че “истинската епидемия е събитие, а не тенденция”. Или както казва историкът на медицината Чарлс Розенбърг: “Епидемията започва в даден момент, продължава за определен период от време, следва линия на все по-нарастващо напрежение, превръща се в криза от индивидуален и колективен характер, после се ориентира към приключване”. Въпреки това в тази кратка книга поемам риска да твърдя, че COVID-19 драматично ще промени света ни, независимо дали ще запомним дните на епидемията, или не.

Светът ще се преобрази

не защото обществата ни искат промяна, нито защото сме постигнали консенсус за посоката на промяната, а защото няма връщане назад.

Преди век испанският грип се появява в свят, разкъсан, изтощен и обезсърчен от Първата световна война. А грипът убива като войната: умират най-вече здрави хора на възраст между двайсет и четиресет години. Епидемията е световно събитие, но хората не я помнят така, защото идеята за един общ свят е рухнала през дългите военни години. Очертава се пандемията от

COVID-19 да сложи край

на глобализацията

такава, каквато я познаваме. Можем само да гадаем дали коронавирусът ще предизвика това, което обикновено правят войните, но каквото и да се случи, няма съмнение, че щом вирусът бъде победен, “пандемия от носталгия” ще обхване света.

През XVII век смятали носталгията за лечимо, но заразно заболяване. Главният ѝ симптом бил меланхолията, предизвикана от копнеж по завръщане в родината или от копнеж по друго време. Страдащите от носталгия често се оплаквали, че чуват гласове и виждат призраци. Болните имали “безжизнени и изпити лица”, проявявали “безразличие към всичко”, бъркали минало и настояще, реални и въображаеми събития...

След края на тази пандемия хората ще изпитват носталгия по отминалата епоха, когато беше лесно да летим почти навсякъде по света, когато ресторантите бяха пълни, а смъртта беше толкова неестествена, че щом издъхнеше възрастен човек, се питахме дали кончината му не е предизвикана от лекарска грешка. Въпреки че хората ще са нетърпеливи да се върнат към нормалността, те ще открият, че това не е възможно. Ще се окаже, че в света от вчера има нещо притеснително. Разликата между минало и настояще е, че не е възможно да знаем какво е бъдещето на настоящето, но вече живеем в бъдещето на миналото. И знаем, че бъдещето на вчерашния ден е пандемията от COVID-19, която преживяваме днес. И затова вчерашната нормалност ще ни се струва едновременно желана и плашеща.

Когато изчезне тълпата*

Ако “площадният народ” бъде изместен от онлайн активизма и “кликтивизма”

В “Денят на един наблюдател”, ранна новела на Итало Калвино, главният герой, левият интелектуалец Америго Ормеа, се съгласява да бъде наблюдател на изборите в Болницата за нелечими случаи “Котоленго” в Торино – клиника за психичноболни и инвалиди. След като гласуването става задължително в Италия след Втората световна война, такива места са прицел за набиране на гласове за десните християндемократи. По време на изборите вестниците са пълни с разкази за инвалиди и възрастни хора, страдащи от атеросклероза, които биват подлагани на натиск да гласуват за консерваторите.

Въпреки това в “Котоленго” Ормеа попада под обаянието на демокрацията. Наблюдава като хипнотизиран как ритуалът на изборите триумфира над марша на фашистите и как изборите придават смисъл на човешкия живот. Най-поразителен за него е егалитаризмът на демокрацията, фактът, че всички хора, богати или бедни, образовани или неграмотни, имат по една избирателна бюлетина с еднаква сила.

Изборите приличат

на смъртта,

защото те принуждават да поглеждаш и назад, и напред, да преценяваш собствения си живот и да си представяш друг. В Болницата за нелечими случаи Ормеа оценява гениалния ход на демокрацията да превърне лудостта в разум и страстите в интереси.

Тъкмо умението на демокрацията за невярно представяне, по-скоро загадъчността ѝ, отколкото прозрачността ѝ, спечелват Америго Ормеа като неин привърженик. Изборите дават глас на всеки гражданин, но при условие че няма да представят силата на неговите убеждения. Тъкмо тази мистичност на демокрацията е под заплаха в един свят, в който “социалното дистанциране” се възприема като отговорно поведение. Дали Америго Ормеа щеше да повярва в демокрацията,

ако хората можеха

да гласуват

единствено

по пощата?

Вероятността COVID-19 да не ни допуска на улицата няколко години, а не няколко месеца е най-сериозната заплаха за европейските либерални демокрации. Ако се доверим на Бил Гейтс, би трябвало да очакваме, че през следващите години “хората ще излизат навън, но не толкова често и не на толкова оживени места. Представете си ресторанти, в които посетителите са настанени през маса, и самолети, където всяка средна седалка е празна”.

В една демокрация гражданите трябва да могат да гласуват, политиците трябва да могат да дискутират, а гражданите трябва да могат да се движат, да се срещат и да действат колективно. От огромно значение е също така хората да имат възможност да бъдат част от тълпа, от колективно тяло, което да изразява силата на техните политически страсти. Предизборните митинги и масовите демонстрации създават усещане за принадлежност, каквото участието в избори не дава.

Демократичните политики на двайсети век бяха стимулирани от силата на тълпата. “Човек се сблъсква с тълпите по всички улици и площади” – пише германският критик на културата Зигфрид Кракауер, припомняйки си ситуацията след Първата световна война. “Масите са нещо повече от социален фактор, те са толкова осезаеми, колкото всеки отделен човек.” Някои теоретици на демокрацията се страхуват от масите заради тяхното “безумство” и опасността да бъдат мобилизирани от авторитарни лидери, но съзнават и значението на уличната политика за правилното функциониране на демокрацията. Възможността тълпата да отразява интензивността на политическите страсти помирява много политически активисти с демокрацията.

Размишлявайки над своето участие в прочутата масова политическа демонстрация на социалдемократите във Виена на 15 юли 1927 година, Елиас Канети пише: “Това беше най-близкото подобие на революция, което съм преживявал физически. Оттогава съм напълно сигурен, че не се налага да прочета дори и една дума за превземането на Бастилията”.

През предишното десетилетие така нареченият от журналиста и писателя Томас Фрийдман “площаден народ“ е постоянно присъствие в световната политика. Повече от 90 държави по света са станали свидетели на огромни масови протести.

Милиони хора са излизали на улицата, за да предприемат значими и продължителни действия, като избягват политическите партии, не вярват на мейнстрийм медиите, нямат лидери и в повечето случаи нямат официална организация. “Жълтите жилетки” във Франция и екодвижението “Бунт срещу изчезването” са двете лица на тези разнообразни явления.

Онлайн активизмът

често е неспособен

да създаде

усещането за смисъл

и принадлежност,

което е отличителната особеност на уличната политика, а вместо това често прибягва до евтин “кликтивизъм”.

COVID-19 застрашава този основен елемент на демократичната политика – демокрацията не може да функционира, ако хората си стоят у дома. Както отбеляза неотдавна анализаторът от сферата на технологиите Бенедикт Еванс: “Вече всички сме онлайн, а също толкова важно е, че всички сме склонни да използваме интернет за всяка част от живота си, стига да съумеем да напипаме правилния опит и делови модел. Днес всеки прави всичко онлайн.”

Той може и да има право, но моето убеждение е, че демокрацията не може да оцелее в отсъствието на “площадния народ” на Фрийдман и, също толкова важно, че изчезването на тези хора може би в очите на мнозина бележи края на демокрацията. Не мога да си представя, че демокрациите ще оцелеят, ако не може да се събират повече от петдесет души в група.

Загубата на

гневните тълпи,

които могат свободно да изразяват своето недоволство и искания на улиците в западните столици, ще размие разликите между либералната демокрация и нейните отровни двойници.

* Глава от книгата “Утре ли е вече?” на Иван Кръстев

Най-успешните - най-критикувани?!*

Парадоксът е, че страните, които са успели най-ефективно да ограничат разпространението на вируса или на които им е провървяло да не бъдат засегнати от него, ще бъдат местата, където общественото мнение най-разпалено ще критикува правителството за наложената карантина.

Ще изгрее ли звездата на популистите?

COVID-19 промени общественото отношение към експертността. Станаха ясни социалните ползи от компетентното управление за разлика от недоверието към експертите и технокрацията след финансовата криза. Това е причината популистките лидери да губят в ранния стадий на кризата, но тяхната звезда може да изгрее отново, когато тревожността замени страха.

Брюксел с извънредни правомощия?

...в един свят без лидерската позиция на Америка и разединен от съперничеството между САЩ и Китай единственото реалистично решение за справяне със следващата фаза на кризата може да се окаже една по-обединена Европа и Брюксел с извънредни правомощия.

Свещена римска империя на XXI в.?

COVID-19 е глобална криза в най-буквалния смисъл на думата, която вероятно ще засегне Юга най-тежко. Световната продоволствена програма на Обединените нации предупреждава, че броят на хората, изправени пред остър недостиг на храни и пред глад, може да се удвои до края на 2020 година и да достигне 265 милиона души. Възможно е да станем свидетели на вълна от политически и военни конфликти. Трябва да очакваме нови вълни от мигранти. Най-радикалното политическо въздействие на COVID-19 обаче ще бъде в Европа, защото пандемията подлага на изпитание основите, върху които е изграден европейският проект, а именно, че взаимната зависимост е най-надеждният източник на сигурност и благосъстояние за всички. По тази причина съм убеден, че Европейският съюз няма да бъде същият след кризата. Той може да се разпадне, може да се превърне в нещо подобно на средновековната Свещена римска империя от двайсет и първи век, да стане само номинален съюз или пък може да постигне стратегическа автономия.

Протекционизъм вътре в континента

Европейците скоро ще проумеят, че единствената защита, с която разполагат, е онзи вид протекционизъм, който им осигурява връзка с останалата част от континента.

Поколението К - от коронавирус

Макар че COVID-19 е много по-опасен за заразените възрастни хора, всъщност по-младото поколение ще бъде най-силно засегнато от икономическите последици на пандемията. Един поразителен доклад от Съединените щати, публикуван неотдавна, показва, че 52% от хората на възраст под 45 години или са изгубили работата си, или са били принудени да излязат в отпуск, или работят с намалено работно време заради пандемията.

Само преди десет години по-младото поколение на Запад пострада от финансовата криза. Сега милениалите в Южна Европа ще преживеят две големи кризи още преди трийсет и петата си година. Четиресет процента от младите италианци и половината от младите испанци са били без работа в средата на последното десетилетие. Изследователи в Съединените щати започват да говорят за “поколение К”, като К означава коронавирус. Това е поколението, което ще бъде формирано от сегашната пандемия, независимо дали представителите му в момента са новородени, деца, студенти или хора на първата си работа. Това поколение може да отрасне в условията на катастрофална рецесия.

*Заглавията на последните 6 откъса от книгата на Иван Кръстев "Утре ли е вече?"  са на редакцията