Билалов като мафиот и дявол - кой го прави такъв

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8639254 www.24chasa.bg

Ваня Николова е родена в Горна Оряховица

 Завършва Историческия факултет на Софийския университет

 Репортер и редактор в сп. “Клуб М”

 До 2006 г. е сценарист, редактор и изпълнителен продуцент в тв форматитe “Биг Брадър” 1, “Стар Академи” и др. Главен редактор на българската версия на италианското лайфстайл списание МАХ

 През 2002 г. е съсценарист на документалния филм “Млади сърца”

 През 2011 г. е сценарист на “Под прикритие”, оглавява сценарния екип за втория сезон

 Сценарист на сериалите “Четвърта власт” (БНТ) и “Връзки” (bTV/ FOX)

 Сега e драматургичен консултант на игрални и документални филми, разработва нов проект за игрален сериал

- Как прекарвахте времето си по време на карантината, г-жо Николова?

- Първите дни бях денонощно пред телевизора, но това се оказа толкова депресиращо занимание, че за да се съхраня, се наложи да се върна към обичайните неща: писах, редактирах, гледах филми и четох книги, за които нямах време.

Другото беше да се чувам по-често по телефона с близките и приятелите си. С две думи: не станах нито по-умна, нито по-глупава, нито по-лоша, нито по-добра.

- До нашата редакция достигна информацията, че сте превели чуждестрана пиеса, специално за да играе в нея Михаил Билалов. Вярно ли е?

- Не съвсем. Това, което направих специално за него, е текстът за

моноспектакъла “Бум-бум:

малка нощна музика

за мафиот и оркестър”

Проектът е замислен заедно с бенда на Ангел Заберски и трябваше да има премиера в НДК през май, която се изтегли за 4 декември.

А иначе повечето от френските пиеси, в които Билалов играе, сме ги търсили и превеждали заедно. На мен обаче се пада честта да пиша на компютъра и да правя финалните редакции.

Пиесата, за която в случая мисля, че говорите, се казва “Той е дяволът” от Себастиан Тиери на Младежкия театър с режисьор Здравко Митков.

Карантината обаче сложи кръст и на нейната премиера. Надявам се след време публиката да я види в пълния й блясък.

- В едно интервю през март 2019 г. казвате, че светът става все по-малоумен, а нашите желания са в криза. Какво бихте добавили сега, след като един вирус преобръща живота ни?

- Трябва да мине време, преди да разберем какво наистина се е случило и как това ще обърне живота ни. При такива световни катаклизми промените идват най-вече от разрушаването на едни идеи и вярвания за сметка на други.

Ако се обърнем назад, ще видим резултата от чумата през ХIV век. Тогава умират около 25 милиона души. Мисля, че са повече, отколкото през Първата световна война.

И какво се случва, освен че гробокопачите не пускат лопатата през цялото време? Доверието към църквата е разклатено за сметка на науката, хората започват да си задават въпроси и се слага начало на Ренесанса.

Сега е малко вероятно да ни споходи Ренесанс. Светът е доста напрегнат, почти предвоенен, а от друга страна, имаме склонност да изтласкваме лошия спомен бързо. Помня отлично финансовата криза през 2008-а. Тогава в празните кашони от шампанско банкерите изнасяха багажите от офисите си, фалираха компании, хора оставаха без работа. И веднага започнахме да опяваме, че трябва да живеем просто, да харчим малко и други дрън-дрън...

А е “дрън-дрън”, защото днешният човек не иска това, което има, а това, което няма. И пак се оказахме в същия свръхконсуматорски свят, където е по-важно как изглеждаш, а не какво правиш или какво говориш.

Ноам Чомски го каза наскоро в едно интервю: да се произвеждат кремове за лице е по-важно, отколкото да се произвеждат превантивно ваксини, понеже фармацевтичната индустрия не печели от превенция нищо. Печели се от криза. И видяхме какво стана. От отчаяние италианците гориха знамената на EС, французите бяха изкарани на избори ден преди карантината, Тръмп препоръча да се пие дезинфектант, а у нас дядовци и баби даряваха от пенсиите си, за да помагат на държавата... Парадокс след парадокс.

Така че въпросът вече не е какви желания ще имаме, а какви въпроси ще си задаваме, защото стана ясно, че политическият елит е негоден да решава проблемите на стадото. И това е световен проблем.

- След като завършвате история в СУ, започвате като журналистка във вестник. Защо се отказахте от професията?

- В случая се отказах от вестника, а не от професията. Когато си на двайсет и няколко, все търсиш непрекъснато и за мен това си беше част от опита. Работата във всекидневник изисква материалите да се правят ден за ден, а да кажем, че аз

не бях от световните

рекордьори по

бързо писане

Затова се преориентирах към списанията, а после към телевизята.

Освен това в редакцията имах конкретно преживяване, свързано с едно интервю, което си бях уредила, а изпратиха да го направи друг и аз го разбрах едва когато се появих на адреса на човека, когото трябваше да запиша. Едно изключително подлярско изпълнение, за което съм много благодарна, защото ми спести време да се лутам дали вестникът е за мен, или пък не.

- Какво мислите за днешната журналистика?

- От нея вече не зависи нищо. Няма последствия дори някой да си свърши както трябва работата. Защото има и такива хора и медии, но ако седнем да ги описваме, ще се съберат на гърба на визитна картичка.

Журналистиката отдавна

не е коректив на властта,

не е нещо, в което тя да се огледа. И тази деградация не започва нито от вчера, нито от онзи ден.

Помня още в края на 90-те, когато прохождах в тази професия, как собственици на медии, много от тях самите бивши журналисти, дебело подчертаваха, че едва ли не вдигат и свалят правителства, скарват и сдобряват политически врагове и от тях зависи кой ще спечели изборите.

Само че това заиграване и гушкане с властта, това търгуване с доверието и влиянието, което имаш над публиката си, ни доведе дотам днес да гледаме не журналистика, а пропаганда. И то трийсет години след закриването на “Работническо дело”.

Сега журналистиката не отразява реалността, а участва в нейното създаване. Не ми се коментира 111-ото място, защото можехме да сме и на 130-о, нали?

Онзи ден гледах Бетина Жотева, която като нов председател на СЕМ, се чудеше, кой ни е сложил там? Как? На какъв принцип?

Може би е редно да питаме Силвия Великова, която миналата година беше свалена от ефира на БНР и самата Жотева участваше в нейното изслушване като член на СЕМ. Може би мнение по темата щеше да има и сваленият от ефир Милен Цветков, за когото се сетихме, че е отличен журналист, едва след смъртта му?

И още много други журналисти, които напуснаха медиите отвратени, за да продават чорапи и обувки в някакви сайтове.

Другите проблеми са ясни: всеки с домашна маса и компютър сега може да се обяви за медия - светът се движи така и ние няма какво да направим. Като добавим и ниското ниво на познание и грамотност на прохождащите в занаята плюс океана от информация и дезинформация, което си е новият вид цензура, и ето ни буламача, в който се налага да плуваме. Така че за журналистиката няма вече какво да мислим. Можем само горко да ридаем.

- Вярно ли е, че изразът “Няма невъзможни неща” ви описва най-добре?

- В никакъв случай. Вече съм на достатъчно години, за да знам, че има много невъзможни неща. Просто се научих да си пожелавам само онова, за което имам сили.

- Когато през 2006 г. ставате главен редактор на сп. “Макс”, един седмичник ви нарича “мъжко момиче”. За мен това не е комплимент, а за вас?

- Не искам да си приписвам никакви мъжки качества и всеки ден съм благодарна, че съм се родила момиче. Обичам да ми дърпат стола, да ми отварят вратата и не бих осъдила никой, който ме загледа на улицата.

В общи линии съм класик. Губя уважение към мъж, който ще ме посреща всяка вечер с готварската престилка, докато аз оправям двигателя на колата. Феминистките сигурно ще ме замерят с камъни, но винаги ще твърдя, че има неща, които могат да правят само жените, а други - само мъжете.

Просто мозъците ни

са устроени различно

Не съм чувала за много жени, на които, като им кажеш да тръгнат на североизток, наистина да уцелят посоката. Както и не съм чувала за много мъже, на които, като им кажеш, че сиренето е в хладилника, да го намерят веднага, макар че е пред очите им. С ракията, разбира се, този проблем не стои.

- Кой ви покани в сценарния екип на смятания за най-успешен български сериал “Под прикритие”? Донесе ли ви творческо удоволствие работата в сериал за мутри, олигарси и ченгета?

- В сценарния екип ме покани Теодора Маркова, която по онова време беше и главен сценарист на “Стъклен дом”.

Тя и колегите й вече бяха разработили ”библията” на първия сезон на “Под прикритие”, но тъй като няма как да се правят два сериала едновременно, трябваше да има допълнително екип от сценаристи, който да се занимава само с проекта на БНТ.

Така се започна и беше огромен стрес, защото се наложи да се уча в движение, докато продукцията снима. Вторият сезон беше още по-стресов, защото като главен сценарист вече носиш цялостна вина, ако нещата се издънят. Не беше никак забавно в онзи момент, но пък беше удовлетворяващо, защото през героите си можехме да кажем и да покажем неща, за които през 2012 г. вече беше трудно да се пише.

- Как се подготвихте за писането на сценария на “Връзки”? Използвахте ли автобиографични елементи при изграждането на някои образи или ситуации?

- Когато пишеш, винаги стъпваш на опита си. Неслучайно един американски сценарист разказваше, че взема в екипа си само хора над 40 години, защото дотогава човек разказва чужди истории, а след 40 - собствените си.

Когато те предадат, когато предадеш, когато загубиш родител, когато станеш родител или когато направиш някакъв тежък компромис...

Тогава писането ти се променя. Не е задължително да си преживял всичко, но опитът много помага. Освен това винаги съм била добър слушател и имам любопитство към чуждите истории, така че всичко това накуп направи “Връзки” достоверен в историите си. Всъщност този сериал беше моето бягство от мутри, ченгета и пр. след двата сезона на “Под прикритие”.

- Броите ли си провалите?

- Провалите са чудесна писта за излитане и ако има нещо, на което със сигурност държа, са точно те. Но като се замисля сега, не съм правила нищо, от което сериозно да се срамувам.

По-скоро съм вземала грешни решения, свързани с хора или пък понякога съм реагирала крайно в дадени ситуации, което ме е водило до задънена улица, но тя е изглеждала такава само на пръв поглед.

- Правили ли сте много компромиси в живота си? В мемоарната си книга “Мир на страха ни” Георги Мишев пише, че всъщност компромисите движат света.

- Ами да, движат го и Георги Мишев описва това чудесно в книгата си, защото го е наблюдавал с очите си.

Билалов като мафиот и дявол - кой го прави такъв

Например през 50-те години, когато хората от село са изтикани да живеят в града, до блоковете те започват да строят кочини за прасета. Това е компромис, защото нищо не може да им замени селото, но все пак върши работа.

Оттам се ражда и репликата, която Георги Мишев пише във филма “Селянинът с колелото”: “ Прасета не може, а кучета и котки може”. В киното е било същото. Ще напишеш това, за да можеш да напишеш после и онова и т.н.

Лично аз съм правила някакви компромиси в личния си живот и не чак толкова в работата си, или поне не такива, че да не мога да спя. Всъщност днес думата компромис трябва да бъде заместена с думата “сделка”.

- На една пресконференциия на Националния оперативен щаб ген. Мутафчийски каза, че проблемите на културата сега не са приоритет. Това обижда ли ви?

- Не, защото той е лекар и неговата работа не е да мисли за културата, както на мен не ми е работа да мисля за огромните каши на т. нар. здравеопазване, които нямат нищо общо с пандемията.

Да не забравяме, че

болниците също имат

светла и тъмна страна

и след като раната от тази пандемия се затвори ще лъснат старите им проблеми.

Иначе проблемите на културата не са приоритет нито сега, нито са били, нито пък ще бъдат. Културата не може да се сложи в хладилника, с нея не могат да се плащат сметки и айде, може и без нея. То и без образование по принцип може и доста хора в управлението и администрацията на държавата ни го доказаха през годините.

Това, което ме тревожи, е по-скоро липсата на духовни авторитети, които могат да дават надежда и успокоение в критични моменти. След Ньойският договор хората се събират да плачат под балкона на Вазов, защото са го възприемали като патриарх, утешител, водач, баща.

За кого можем да кажем същото днес? И под кой балкон да заплачем сега, след като повечето известни покриви, балкони и тераси стават популярни най-вече с незаконното си придобиване?

  • Протестирайте, но внимавайте да не ви употребят

    Протестирайте, но внимавайте да не ви употребят

    Млади и стари, хора от различни професии и социални прослойки издигат глас на протест - вече дни наред. Искат оставки, очакват борба с корупцията, настояват за справедливост. И точно накърненото чувство за справедливост е онова, което, на първо място, става повод за обществено напрежение, което един ден се излива в протестите на гражданите