Българинът не е расист! Не бе, не е, изобщо не е

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8675086 www.24chasa.bg

По въпроса за расизма… първо за нашия българския искам да ви разкажа. Че уж българинът не бил расист. Навремето като студентка бях луда по латиноамериканската култура и салсата в частност. Ходех да танцувам в клуб “33” в Студентски град, където се събираха страшни образи от всички краища на света. Нямаше такова космополитно място в София в края на 90-те. Беше като в бара на “Междузвездни войни”. Кубински останки, изпаднали от някогашната братска дружба, чернокожи африкански студенти, жив бразилец видях даже за първи път, а Памбос не беше още салса гуру, беше си просто скоклив кипърски пръч. Опияняваща смесица от култури, усещане за хоризонт и свобода, които белязаха завинаги моята интернационална душа. Така ме връхлетя тая иберо-американска лудост тогава, че започнах да ходя на уроци по испански при Сибила Димова (дъщерята на Димитър Димов) и за няколко месеца го проговорих. Та едно лято се прибирам аз в Разлог за ваканцията и майка ми през смях ми съобщава, че из родния ми град се носи мълва…Били са ме видели в Студентски град… “д’играм с негър”! Това в превод от разложчи означава, че са ме забелязали да танцувам с чернокож младеж! (В Разлог ако искаш да поканиш дама на танц се казва: Ай д’играме!) Представете си бяла разложка лична мома танцува с чернокож, а салсата не се танцува на метър разстояние! Международен скандал в Дъгата маала! С майка ми много се смяхме тогава, но сега вече не ми е смешно. Беше преди повече от 20 години. За които 20 години не само, че нищо не е мръднало, а прословутата българска толерантност съвсем се стопи.

Ние българите не сме расисти! Не бе, не, изобщо не сме! Най-вече по една проста причина – няма друга раса около нас. Иначе да видиш ти Дивото Динко със свинските опашки!

Сега като еврейска съпруга периодично някой малограмотен патреот във Фейсбук че чувства задължен да ме порицае, не можах ли да се омъжа за българин и да родя три хубави български деца, ми се продадох на богат евреЙн! Айде да не се лъжем… Чуждото, различното, непознатото плаши българина. Така е било и така ще бъде още дълго. Просто се добавят нови и нови, бабуджере им викат в нашия край, в репертоара от плашила на нашенеца – джендъри, мигранти, гейове педофили, наркомани с марихуани и т.н.

А реакциите в социалните мрежи около събитията в САЩ от последните седмици само показаха още едно уродливо българско лице – много от нашите сънародници пренасят от родните си места всичките си простотиЙ отвъд Океана. От американския расизъм ме е гнус, но от българския ме е и срам. Толкова позорни, дълбоко примитивни и неграмотно написани, във всеки смисъл, коментари от мои сънародници изчетох… Да речеш, че българинът сам не е теглил хомота на не едно робство. Такава тотална липса на емпатия и елементарна историческа грамотност! Ако тепърва трябва да си обясняваме, че робовладелството е една от най-дълбоките рани на човечеството, няма смисъл да си говорим. Разприятелете ме сега, ако аз вече не съм ви блокирала. Столетия минаха и раната не зараства. Хилядолетия ще трябват ако изобщо човекът още ще е на Земята, за да я види зараснала. Няма нужда да цитирам статистика за това колко по-голям е шансът да бъдеш арестуван ако си черен спрямо това ако си бял. Много е просто. Чернокожите имат равни права, но нямат равен старт. Ние ли не знаем какво е да изоставаш с няколко обиколки в историята?!

Сега по въпроса за особеностите на американския расизъм – има и черен, има и бял! Който твърди, че расизмът в Америка е преборен е или лъжец, или пълен идиот. То е ясно. Няма да се правя на Тома Томов, само ще споделя няколко лични наблюдения от годините, в които живях в сърцето на някогашния робовладелски юг – Луизиана. Още в първите дни, когато се озовах в столицата Батън Руж (беше есента на 2009-а) мъжът ми ми връчи ключове от автоматик с навигатор и ме пусна да се оправям. Не бях карала автоматик, еле па с електронен навигатор, който ми дудне с британски акцент в мили. И така напълно очаквано взех грешния изход от магистралата и се в забих в гетата. С целия си непредубеден изследователски акъл слязох от колата пред първия супермаркет да питам къде съм. В момента, в който влязох в магазина вътре народонаселението замря и ме зяпна все едно е влязла горила албинос. Огледах се… всички бяха цветнокожи. Бяха любезни, даже мили, особено като чуха объркания ми акцент. Беше ми забавно до момента, в който се обадих на мъжа ми да му обясня къде съм, а той пък каза в офиса и тогава на заден план чух някой да се провиква – кажи й веднага да изчезва от там! Така на терен разбрах какво е то феноменът на авто-сегрегацията. Не бе, няма расизъм, просто белите си живеят при белите, черните при черните и сичко е точ.

Година по-късно племенникът ми дойде на гости. Беше на 16 години и аз се чудех как да го забавлявам тоя тийнейджър. Споделих на местни познати, че мисля да го заведа на аквапарк. Ммм, не е много добра идеята, там ходят предимно черни, беше отговорът, с който ми дадоха да разбера, че идеята ми, всъщност, е много тъпа. Просто белите не влизат в една вода с черните. Точка. Расизъм в Луизиана не съм видяла с очите си, като се замисля, вероятно, защото с афроамериканци почти не съм общувала. В луксозната сграда, в която живеехме на брега на университетското езеро не помня да съм мяркала афроамериканец. Пардон, за кратко в първите месеци имахме чернокожа чистачка около 50 и кусур годишна. Спомням си, че я попитах дали ще е проблем да й дам пари сама да купи препаратите за почистване, защото не съм наясно още кое за какво е по тукашните земи, а тя ми отговори: Да, проблем ще е. Защото аз също не съм наясно. Това е първата ми работа като чистачка, така че най-добре е ти сама да си ги купиш, меем. Като се оплаках на мъжа ми, той ме смъмри и ме призова да бъда малко по-чувствителна към нуждите на чернокожото население. Отне ми известно време, докато разбера, какво е искала да ми каже… Това, че съм черна и прабаба ми е била робиня, не означава, че цял живот съм мечтала да чистя кенефи. Така че, вдигай си белия задник и отивай сама да си купуваш препаратите. Е, това е искала да ми каже.

Много са тънкостите на американския расизъм и на американското общуване изобщо. Ако не си роден в тази култура трудно можеш да научиш нейните кодове. Аз все още ги налучквам. Това важи за всяка култура, но американската е двойно зашифрована заради омертата на любезността. У нас ако някой не ти се кефи ще намери начин много бързо да ти стане ясно. А при американците всичко се държи в тенджерата под налягане на доброто възпитание и толерантността. Две съставки изначално неприсъщи на човешката природа. И затова американската тенджера периодично гърми. Ето сега бял полицай уби невинен чернокож с коляно на врата и целият свят говори за Америка и расизма. През останалото време обаче тихо клокочи онзи перфиден, подмолен расизъм с усмихва през стиснати зъби. Той е далеч по-опасен, защото за него не се говори, а вонята му се носи из въздуха.

В Ел Ей, където пребивавам през последните години расизмът има други нюанси. Буквално. Към черното е добавено и латино мургавото. И всичките там Джей Ло, Джей Зи, Уил Смит, Дензъл и т.н. са само изключение, което потвърждава правилото. Точно 8 минути и 46 секунди бяха необходими, за да рухне цялата холивудска пропагандна машина с нейните истерични проповеди за равноправие. Убедена съм, че вече се пише сценарий за филм със заглавие “8 минути и 46 секунди”!

През моите първи месеци в Лос Анджелис бях много наивно ентусиазирана, че ще си упражнявам испанския и ще се натанцувам на салса. На всички разправях, че говоря испански и лекото недоумение в погледите разчитах като възхищение. Първо се пробвах с градинаря и човека по поддръжката на басейна. Те бяха много изненадани, неприятно изненадани. Известно време упорстваха и продължаваха да ми говорят на развален английски, защото това беше тяхното убежище, от което моят испански ги лишаваше. Като видяха, че тая верно говори испански и нема да мине номера, кандисаха, но не им е драго. Градинарят обаче не издържа и един ден ме попита – сеньора, ти защо си учила испански? Ми как защо бе, Алберто, езикът на Сервантес, прозорец към цял един свят! Ма, ти друга работа немаш ли си, прочетох в ококорения му поглед. Мда, отне ми известно време, докато разбера, че испанският в Ел Ей не просто не е престижен, той е езикът на чистачките, бавачките, градинарите, берачите на портокали, на всички онези безмълвни сенки, които блуждаят из домовете на привилегированите. Езикът на обслужващия персонал, езикът на плебса, и зорлем да го учиш без да ти е майчин си е доста малоумна идея. И така постепенно спрях да се хваля, че говоря испански, просто, защото не е cool. Обаче, пък руският ми е доста вървежен. Кой да предположи! Тук е моментът да отбележа, че в Америка източно европейка в лошия смисъл на думата не съм се чувствала. За разлика от много български приятели и познати из Европа. В Америка съм просто европейка.

В детската градина на дъщеря ми Леа в Ел Ей имаше деца във всички нюанси на кожата. За рождения ден на всяко дете се организираше парти, наричаха го Sun Celebration (слънчево празненство). Всички деца застават в кръг, а рожденикът по средата и трябва да посочи няколко приятелчета, които да участват в ритуала. И когато Леа избра чернокожо момиченце на име Леджънд мексиканската учителка възкликна възторжено – Excelent choice, Leah! Отличен избор, Леа! Много ти разбира Леа, което й е отлично на избора, но аз разбрах защо е толкова възторжена мис Джесика! И тъкмо се похвалих на Моше колко е толерантна нашата дъщеря и в какъв прекрасен нов свят я отглеждаме, как децата са антирасисти по природа и тряяяяяс… По телевизора дават чернокожа жена, а щерка ми пита: Мамо, тази не ти ли прилича на маймуна?! Не, не е смешно, че на 4-годишно дете чернокожа жена му прилича на маймуна. Но е факт и не можем да го подминем ей така. С баща й подскочихме на дивана и включихме веднага целия политкоректен репертоар. Колко е хванало дикиш тепърва ще се разбере. Но едно е ясно – тая рана няма да зарасне сама. Много работа иска. Така че да запретваме ръкави!

-------

Материалът е публикуван в блога на Ирина Диамант тук 

  • Адът се премести до границата с Турция - пожарите пак носят бедствие

    Адът се премести до границата с Турция - пожарите пак носят бедствие

    Всяко лято заради дребни безобразия, недоглеждане или направо тотално безхаберие из България пламват пожари. И тази година няма да ни се размине. Заради бушуващите пожари в Югоизточна България адът буквално се пренесе до границата с Турция. Жителите на няколко селища са пред евакуация, а наред с горските служители и военни с хеликоптер се опитват
  • Да блокираш - за всички е гадно

    Да блокираш - за всички е гадно

    Гадно е, нали? Да ти блокират пътя и да не можеш да се прибереш вкъщи. Да опиташ да заобиколиш, но пак да се окажеш блокиран. Да си с чувството, че си невинен в затвор или птица в клетка. Да се питаш: “Защо сега точно на мен ми нарушават правата?” Но пък когато пред колоната от автомобили с вече проклинащи момента шофьори и пътници се изправи