Поетеса и писател - възможно ли е да са влюбени от 25 години?

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8775693 www.24chasa.bg
Зорница с родителите си Мирела Иванова и Владимир Зарев СНИМКА: Личен архив

Защо е така разказват Мирела Иванова и Владимир Зарев

Кои са те?

Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 година в София. Започва да печата стихове в списание „Родна реч“ още като ученичка в Немската гимназия. Първата й стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 година във варненското издателство „Георги Бакалов“.

Автор на седем поетични книги, най-известните сред които са „Самотна игра“, „Памет за подробности“,„Разглобяване на играчките“, „Еклектики“ , „Любовите ни“. Издава два сборника с разкази, „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, и два тома с публицистични текстове.

Носител е на престижни национални и международни награди за поезия, сред които Наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа, присъждана от немския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, Националната награда за съвременна българска литература „Христо Г.Данов“ за „Еклектики“, Наградата за литература на София, наградите за поезия „Николай Кънчев“ и „Перото“ за „СЕДЕМ. Стихотворения (с) биографии“ .

Участник в редица европейски литературни форуми и срещи като „Европа пише“, „Поезията в града“, „Донумента“, „Родино, ронлив бряг“. През 2008 година получава от Баварското министерство на културата едногодишна писателска стипендия в Международния творчески дом „Вила Конкордия“ в Бамберг.

Стиховете и разказите на Мирела Иванова са превеждани и публикувани на множество езици, включени са в редица представителна антологии на българската и европейската поезия и проза. Има две издадени поетични книги в Германия: „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“ в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман.

Мирела Иванова работи повече от петнайсет години като главен уредник на къща музей „Иван Вазов“ в София. От 2016 година е драматург в Народния театър “Иван Вазов“.

Владимир Зарев е автор на осемнадесет книги, дванадесет от които са романи, като най-известните между тях са националният епос - трилогия „Битието”, „Изходът“ и „Законът“, „Разруха”, „Светове”., „Лето 1850”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, ”,„Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката” „Орлов мост” „Чудовището“. Негови творби са превеждани в Германия, Русия, САЩ, Чехия, Турция, Унгария, Румъния, Украйна, Сърбия, Хърватия, Македония, Албания. Голям успех имат книгите му в Германия, романът „Разруха“ и трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ претърпяха в немскоезичния свят по две издания, едното в твърди, а другото в меки корици. В Германия, Австрия и Швейцария излязоха над 90 рецензии за тези книги в най-престижните печатни медии като „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Берлинер Цайтунг“, „Нойе Цюрхер Цайтунг“, „Ди Велт“, „Дер Щерн“, „Ди пресе“, „Тагес Айнцайгер“, романите на Зарев са представени и в множество телевизионни и радио предавания. Втора програма на ZDF, немската обществена телевизия, засне едночасов филм за творчеството на Владимир Зарев, който многократно е излъчван в предаването за култура „Фьоникс“.

По трилогията на Владимир Зарев „Битието“, „Изходът“, „Законът“ е заснет и телевизионния сериал „Дървото на живота“ в 24 серии.

Над тридесет години Владимир Зарев е главен редактор на елитното литературно списание „Съвременник”.

Поетеса и писател - възможно ли е да са заедно четвърт век?

Мирела Иванова и Владимир Зарев.

Срещат се преди 25 години пред Столична библиотека и тяхната трета среща се оказва съдбоносна.

Посветили са си по една книга - той на нея постмодерния си философско-исторически роман “Поп Богомил и съвършенството на страха”, който печели наградата на първия конкурс “Развитие” и оттогава досега “се развива” в множество преиздания, последното в твърди корици.

Тя му посвещава антологията си “Еклектики”, за която е удостоена с националната награда “Христо Г. Данов”.

Преди единайсет години ги награждават с едногодишни писателски стипендии в Международния творчески дом “Вила Конкордия” в Бамберг, пишат им поотделно, защото не подозират, че са семейство. Различни фамилии, различни преводачи на книгите им, различни издателства - и цяла година обитават различни ателиета.
Как се съвместява
тяхното различие?
толкова дълго?
Как си помагат
взаимно и как си
пречат?

Мирела Иванова не обича да споделя написаното, не го показва никому, докато не се появи в книга,

Владимир Зарев - точно наопаки, посреща я след работа с написани страници и няма търпение тя да ги прочете.

Вдъхновението за един епически романист и за една метежна поетеса е съвършено различно, нали, казва Мирела.

Какво обмислят след успеха на последните си книги - романа “Чудовището” вече има три тиража и свой фенклуб, поетичната книга “СЕДЕМ. Стихотворения с биографии” се сдоби с трите най-престижни награди за литература и поезия. Не! Това не е темата на този разговор 2 в 1. Защото са наистина 2 в 1? Но това не е реклама за кафе. А за любов.
Тяхното откровено общо интервю:

Съдбовната ни среща бе на пл. "Славейков", и двамата бяхме разтерзани от тежки проблеми

- Г-жо Иванова, г-н Зарев, благодаря, че приехте да отговорите на тези въпроси, свързани с личния ви живот и чувствата помежду ви. Не е провокация, а само възможност да разберем защо двама души са заедно 25 години. И са щастливи... Един до друг! Защо? Как се запознахте? 

Мирела Иванова:
- Как другояче да се запознаем, ако не през книгите, през думите...По време на следването ми в Пловдив много, ама много се четеше, много разговаряхме за литература, двете единствени големи пловдивски книжарници в центъра и библиотеката бяха сред любимите ни места - и една българска книга, “Изборът” от Владимир Зарев, изведнъж се оказа истинското ни откритие, бе сред най-обичаните и обсъжданите сред студентите в университета. Преподавателят ни Владимир Янев обеща и изпълни обещанието си да доведе автора, за да се срещнем, да поговорим с него, да получим автографи.
Тогава за първи път
видях Владо и не крия,
че ми направи
поразително впечатление
Чаровен, мъдър, с мащабно и интересно мислене - честно казано, и досега помня подробности от онази среща, например как сподели философията на новия си роман “Хрътката”, криминален по замисъл, но с дълбоки психологически измерения, с много подтекстови кодове.

Помислих си, че не съм срещала досега на живо писател с такъв вътрешен, духовен обем. Е, аз бях наивна, невротична, встрастена в словото двайсетгодишна студентка с широко ококорени очи, разбира се, вече печатах и стихове, имах самочувствие, но също и интуиция, и сетива за важното, за голямото - веднага го долових у Владо и го сдвоих с романтичния образ на писателя, какъвто несъмнено си бях изградила...
После се срещахме в София, за да ми подари изданието на “Хрътката” - помня розовата корица на книгата. Помня и Владо, различен, доста разцентрован и обзет от един безценен подарък, който дъновистите му бяха направили същия ден, прекрасна броеница от масивен седеф.
Третата ни среща се оказа съдбовната - на площад “Славейков”, нея дори съм я назовала в едно стихотворение. Та тогава
и двамата бяхме
разтерзани от тежки
проблеми, направо
убити-недоубити,
пихме кафе в един бар на ул. “Ангел Кънчев”, след дни отидохме и на кино, въпреки сполетелите ни огорчения, все пак бяхме съхранили по нещо от блясъка на умението си да флиртуваме.
Владимир Зарев:
- В края на януари през далечната 1995 г. случайно, но съдбовно срещнах Мирела пред Столична библиотека. Ние вече бегло се познавахме, харесвах нейната поезия и бях печатал нейни стихове в списание “Съвременник”. Денят беше мрачен, студен и неприветен, на фона на просмуканата от влагата привечер Мирела изглеждаше някак споделящо
лъчезарна, стопляща
и необикновено красива
По това време аз бях в ужасно психическо състояние, имах лични проблеми и най-мъчителното... не бях писал от години. Престраших се, поканих я на кафе в едно от изникналите по това време кафенета по улица “Ангел Кънчев”, говорихме дълго и напоително, говорихме за книги. Взех телефона ѝ, няколко дни по-късно някак смешно романтично аз я заведох на кино, гледахме филма... После я изпратих до дома ѝ, тогава тя живееше в Елин Пелин, ѝ предложих да се видим отново. След три месеца на изпитание, пределно предпазливо, но наистина щастливо заживяхме заедно...

- 25 години заедно...
М. И. : Звучи невероятно, нали - четвърт век. Помня, че когато аз самата станах на 25, все още суперкупонджийка, направих шумно и диво градинско парти в Мусачево тъкмо под девиза “Четвърт век Мирела”. Това не е безобидно кратко време, напротив - да го преживееш заедно с Владо се оказа и интересно, и преизпълнено, и смислено от човешка и писателска гледна точка, направо съдбовно, тъй като
сътворихме заедно и
един шедьовър,
дъщеря си Зорница
Натрупахме какви ли не спомени и преживявания, пътувахме, създадохме си общ свят, без да отнемаме от индивидуалните си светове и свобода, без да се омаловажаваме един друг, изтърпяхме с любовен стоицизъм сложните си характери, болезненостите си, различията си във възгледите и опита. Написахме и книги, и то не какви да е книги. Но това е описание наедро, а инак във всекидневието най-често е страшно весело и ведро, е, случва се обаче и обратното. Особено стане ли дума за готвене! Обикновено Владо подхваща темата, защото тя винаги го вълнува - аз влизам остро и досадено, с фанатична съпротива, затварям се сърдита и мрачна в кухненския бокс и... сготвям със суперомерзение.
В. З: За тези двадесет и пет години никога не съм съжалявал, че споделих живота си, своята ранимост и беззащитност, бъдещето и думите си с нея. Мирела пожела да има дете, времената бяха трудни, крайно несигурни и аз се страхувах. Вече имах две дъщери, населяваха сърцето ми и обичах, бях се заплел и объркал в колебанието си, тогава се намеси моят баща (акад. Пантелей Зарев - б. а.) . Един следобед той ме извика в кабинета си и ми каза: “Ако Мирела няма дете от теб, ти ще я загубиш!”. Това ме вразуми и предреши избора ми.
Бременността на Мирела
беше нервна и трудна
като самото време
Докато бяхме на премиера в Театър 199, водите ѝ изтекоха. Един алчен и некадърен лекар я беше объркал. Първото, което ѝ беше казал, е, че не иска шоколадови бонбони, а пари, защото щял да хване захарна болест.
Бързо схванахме, че положението е повече от критично, и на другата сутрин отидохме в “Майчин дом” при д-р Ангел Димитров. Имахме страшен късмет, че майката на Мирела ни изпрати точно при него, изумителен специалист и невероятен лекар. Проф. Ангел Димитров, когото с преклонение пред таланта му и с благодарност съм описал в романа си “Разруха”. “Кой искаш да оцелее - попита ме безцеремонно, някак жестоко той - майката или детето? “Спаси и двете!”
Нашата прекрасна дъщеря
Зорница се роди със
секцио в осмия месец
Близо 40 дни остана в кувьоз; Беше невероятно мъничка, прозрачно слабичка, с набучени в челото и в телцето ѝ игли и тръбички, но храбро и драматично се пребори за живота си. По няколко пъти на ден Мирела взимаше в едната ръка банката със серума, който се вливаше в нея, в другата ръка банката с това, което се източваше от кървящата ѝ рана и се качваше при Зорница. Говореше ѝ. Говореше ѝ умолително и щастливо. Говореше ѝ развълнувано и дълго. Говореше ѝ всеотдайно, оставаше при нея, докато не я изгонят от отделението. Д-р Анета Попиванова, другата лекарка, на която дължим огромна благодарност, ни каза, че измежду хилядите звуци новороденото ясно различава пулса и гласа на майка си, каза ни още, че изоставените деца неспирно и неутешимо плачат, независимо, че са повити и нахранени и са обгрижени дори по-добре от останалите бебета. Убеден съм, че Зорница е чувала гласа и думите на майка си, че е усещала болката и любовта ѝ, че нито за миг не се е почувствала сама, забравена, и най-вероятно това я спаси. Докато двете бяха в болницата, с мен се случи нещо съдбовно и повличащо. Бях се върнал в необгледността, в дълбината и възторга на думите, бях набрал смелост и започнах да пиша романа “Поп Богомил и съвършенството на страха”. Всеки ден отивах в болницата при двете и носех новите изписани страници. Не бях писал от доста време, но усещах някакво магнетично окриление, магически досещания и прозрения, болеше ме от думи... по-късно посветих романа на Мирела.

- Как споделяте творчеството си...

М. И. Всеки според себе си, Владо обича споделянето, затова и винаги чета написаните от него страници, внимателно изслушвам идеите му, съучаствам с предложения, съгласия, несъгласия. Аз показвам само окончателните варианти на написаното, нямам потребност от обсъждане и подкрепа, точно наопаки - искам да се затворя, да се съсредоточа, да се обзема на ента степен. Предполагам, че всичко произлиза от жанровите особености - да си романист, означава протяжност във времето и работата, широта, многогласие. Да си поет, е друго - мигновен и безмилостен юмрук в слънчевия сплит, концентрация до без дъх, често и непоносимо, дори физическо страдание.

В. З. Като всички нормални хора ние с Мирела имаме всекидневните досадни проблеми на бита, често се чувстваме захвърлени в ниските вибрации на бита, в неизбродимостта, в непобедимостта на бита. Основното обаче и в ежедневието ни е усещането ни за духовна перспектива, за бъдещност в творчеството ни. Всеки от нас е пределно верен на творчеството си, на този така мъчителен и в същото време прекрасен опит да се постигне съвършенство. За жалост, а може би за щастие, съвършенството е невъзможно, дори в магията на езика и словото то наподобява хоризонта... колкото повече се приближаваме към него, толкова повече той се отдалечава от нас. Когато е силно раздразнена от мен, когато ми е ядосана или обратното, в редките мигове на умиление Мирела ми е споделяла, че най-важното качество, което неотменимо я е привлякло към мен, е, че съм писател, че съм голям писател.
Това за “големия писател”
е едно от нейните
твърдения, с които
веднага се съгласих

- Какви са общите ви интереси ?

М. И. Най-различни, най-вече свързани с книгите... Събираме се и общуваме с приятелите си, кой от кой по-смислени хора. Посещаваме изложби, преживявайки ги обаче отново според “жанровите си особености”, Владо е в състояние да се разтвори в света на живописта, да сътвори цяла философия от цветовете, да анализира и разсъждава. Аз съм по мигновените срещи - нещо ме грабва, пускам го в себе си и точка. Затова вероятно и театърът открай време е голямата ми страст, автентичната и неповторима среща с многоликата му магия, но на живо, всяко представление е единствено, за пръв и последен път.
В. З. И двамата предано обичаме книгите и четенето. И двамата в трудните, в мъчителните моменти от живота си сме намирали пристан и утеха в книгите. Някъде Томас Ман пише, че истински дълбоките хора се прехласват пред музиката, докато по повърхностните индивиди предпочитат живописта. Аз наистина съм по-повърхностен, харесвам музиката, но понякога, докато я слушам, се уморявам и разсейвам. Предпочитам картините, обиколил съм почти всички световни музеи и галерии и съм прекарвал с дни в тях. Имам много приятели художници, имам прилична колекция от картини, събирам също антикварни предмети. Прекланям се пред онова усещане за патинирана, докосвана от много пръсти и думи вечност, която променя един предмет и го натоварва с допълнителни смисли и значения. Превръща преживяното ежедневие в памет.

- Има ли творческа ревност?
М. И. Не, ревността изобщо не е моята територия. Не я разбирам като усещане нито в творчеството, нито в живота.
Нима между двама
писатели е възможно
без драми и изпитания?

Нима в любовта и споделения живот може да се мине без тях? Но се научихме да живеем заедно с добрите си страни, успяваме дори след време да си припомним с много ирония и смях някое драматично преживяване.
В. З. В близкото минало познавах доста “литературни” семейства, които скандално се разпаднаха, защото мъжът и жената не можаха да си докажат кой е по-талантлив и не успяха да си поделят литературната слава. Това наистина е удивително, но между мен и Мирела никога не се е появявала сянката на завистта, на творческата ревност. Точно обратното,
всеки от нас искрено се
радва на успехите на другия
и изстрадва неговите творчески и литературно-житейски проблеми. Аз имам ясно обяснение за тази преувеличена професионална толерантност, просто и двамата имаме своето самочувствие, и двамата сме достатъчно сигурни в творческите си възможности, в силата и автентичността на своя талант. Драми и изпитания... Те се появяваха най-вече в първите години от съвместния ни живот. Навярно сме преживели доста драми, изпитания и взаимни разочарования, но самият факт, че съм ги забравил, говори, че е имало нещо, което ги е надмогвало и заличавало поне в моето съзнание. И това, няма защо да крия, са общите ни цели и любовта.

- Какви са най-големите ви различия?
М. И. Парадоксът е, че ние самите сме най-големите различия... Владо е интелектуалец, вмисля се, разсъждава и дискутира по глобални философски, екзистенциални и духовни проблеми, стреми се към идеалното, към хармонията и уюта дори във всекидневието, занимава го науката, научните открития и теории във физиката, съдбата на Вселената. Аз съм човек на буци и фойерверки, клоунеса и неистов, задъхан атом, има ли работа, трябва да се свърши от малкото до голямото,
има ли празник,
трябва да се участва,
включвам и изключвам стоте шалтера в мозъка си, а когато се наложи, събирам цялата си разпарчетосаност и я преобразявам в сила.
В. З. По природа аз съм хедонист, обичам удоволствията във всичките им форми, в това число и примитивно телесните наслади. И то ми личи! Мирела твърди, че съм корпулентен, забележимо заоблен, но аз си мисля, че така съм просто внушителен. Обичам още да готвя, харесва ми усещането за сътворение и свобода, които изпитвам пред ненарязаните продукти и притихналата в очакване тенджера, обаче манджите ми никога не се получават. Винаги са отначало обещаващи, засилено пикантни, ала не са вкусни. Навярно защото усилята ми да сготвя нещо невероятно престижно и завързано са свързани с преувеличения... ако например в рецептата пише да се нареже един домат, аз прибавям три. Така несъзнателно променям и развалям вкуса. Тази готварска страст у мен към преувеличението е неудържима и пагубна.
Мирела готви винаги
вкусно, тя има вроден усет,
но това усилие в кухнята
е повече от омразно
Ето един постоянен и тлеещ конфликт в нашите взаимоотношения, който изглежда неразрешим.

- Писали ли сте си валентинки?

М. И. Не, не и в традиционния смисъл. В началото си пишехме важни писма, но дали ги пазим, е друг въпрос. Така се случваше, че пътувахме поотделно с писателски стипендии или за литературни събития извън страната, още нямаше джиесеми, имейлите си бяха голяма мъка, интернет връзката минаваше през телефона, днес всичко е другояче, затова и общуването не се цени... Посветихме си по една от своите книги, каква по-съдбоносна, по-съкровена и всеотдайна валентинка? Иначе си съчиняваме и валентинки в игрови дух, разни римувани смешки, частушки за лично ползване, Владо направо е станал цар, понякога започва да ги ръси или пее от сутринта. Когато Зорничка беше в детската градина и началното училище, Владо я вземаше с колата и идваха заедно до Вазовия музей да си ме приберат със следната песничка: “Хайде във музея, при мамушка змея...” Да, по едно време бях наричана и припознавана като змей!
В. З. Честно казано, този почин на лесно и фалшиво внимание ми е напълно чужд. Не харесвам нито Осми март, нито привнесените от англоезичния свят празници като Свети Валентин.

- Откровено на чаша вино... Какво за наздраве?
М. И. Колкото и да е неприлично, аз пия само вода. Но водата е най-чистата, прозрачна, живителна течност и има памет - та с нея също може да се вдигне наздравица, запомнена при това. Да сме здрави, да не губим страстта си да пишем и обичаме, да се радваме на красивото, Зорница да ни озарява с дарбите, добротата, успехите и щастието си.
В. З. С открито, макар и болно сърце ще пожелая дано бъдем по-дълго време заедно ние двамата и да бъдем заобиколени от обичаните ни близки. Дано напишем книгите си и всеки от нас да допълни живота си със смисъл, да довърши мечтанията и делото си.

- Криете ли нещо един от друг?
М. И. Как иначе? Мистерията на мирното съвместно съществуване го изисква!
В. З. Сигурно... Но ако крия нещо от Мирела, няма да го кажа и на вас!

- Имате ли идея за обща пиеса, роман...
М. И. Не, разбира се - най-малкото е несериозно. Всеки от нас е посветен, обзет от високото измерение на литературата, пък и вече почти завършен в писателските си ритуали, в начините на работа, в съдбовността на своите си думи. Дори като игра ми се вижда невъзможно, всъщност като игра с рими се получаваше много весело, когато пътувахме към морето с малки деца, обикновено три: Зорница, най-големия внук на Владо - Йово, и дъщеричката на сестра ми Марти... Тогава Лозенец още беше спокойно и незабележимо селце, е, ясно е, че не говоря за вчера и онзи ден. Та по пътя с три деца, на плажа с три деца измисляхме и игри с рими, и ставаше суперско и спасително за нас с Владо словесно приключение.
В. З. Никога не бих писал нещо с някого, дори и ако това е Мирела. Писането е несподелимо тайнство, несподелима беззащитност, разголване до неприличие и постоянна изненада за мен самия. По тези причини, за да се постигне съвършената искреност, то е осъществимо единствено в самота. В красотата на едно пределно напрегнато и уморително усамотение.

- Мирела, как радваш Владимир, а той - теб?
- Радвам го с непоколебимия си шопски инат. Спомням си една случка на летището в Барселона, чакаме самолета за София сред две шумни групи български туристи, които също се връщат от почивка, Зорница да е била 16-17- годишна. Някакво закъснение, нещо недоизкусурено в организацията, затова убиваме времето, пръскайки се с парфюми, накрая изюдваме Владо да ни купи по един. Идва първия самолет и е очевидно, че няма да ни побере, уморени сме, Зорница е гладна, а вече сме похарчили и последните си пари. Настъпва бутаница, аз се втурвам напред, разправям се, вдигам джабала и вреждам трима ни за първия полет, те двамата стоят малко настрана, изпитват неудобство от моите “бойни действия”. Когато се настаняваме, Владо, ядосан донякъде заради потрошените за парфюми пари, донякъде от държанието ми, отбелязва: “Личи ти, че си от Мусачево”. “Да - засмивам се, - но сте класирани в самолета, нали?”
В. З. Аз радвам Мирела всецяло и непрекъснато... до самозабрава, до прехлас. Щом вечер се прибере уморена от работа и ме види нетърпелив, умърлушен и гладен, тя мигом започва да ми се радва.

- Как сте по-успешни - като творческо или като интимно семейство...

М. И. Вярвам, че като творческо - защото в общото ни време написахме вълнуващи книги, съхранихме различните си същности, литературни почерци, останахме предани и предадени на словото. Интимността е красиво, но изменчиво и напрегнато обиталище, тя ни е предизвиквала и вдъхновявала да работим, да вървим подир утопиите и копнежите си, но все пак оставаме в творческия си път.
В. З. Интимните чувства, ласките, прекрасните знаци на любовта остават в очарованието на мига. Щастието и болката от творчеството, споделеният духовен успех са най-добрата част от миниатюрната приютяваща вечност между двама души.

  • Мажоритарен вот! Така се сменя системата

    Мажоритарен вот! Така се сменя системата

    Докато юристи и политици коментират може ли да се свика Велико народно събрание, кой има право да е инициатор на такъв важен политически акт, темата за мажоритарния вот отново е на ръба и може да бъде засенчена. Всъщност на референдума през 2016 г., иницииран от Слави Трифонов, над 2,5 милиона граждани гласуваха “за” мажоритарни избори
  • Да блокираш - за всички е гадно

    Да блокираш - за всички е гадно

    Гадно е, нали? Да ти блокират пътя и да не можеш да се прибереш вкъщи. Да опиташ да заобиколиш, но пак да се окажеш блокиран. Да си с чувството, че си невинен в затвор или птица в клетка. Да се питаш: “Защо сега точно на мен ми нарушават правата?” Но пък когато пред колоната от автомобили с вече проклинащи момента шофьори и пътници се изправи