Десетдневката от мрачни рекорди се увенча тази неделя със 180 нови случая на заразени с коронавирус, а епидемията вече се разпространява дифузно. Тоест не може да ѝ се хване краят, защото отдавна е излязла през вратите на цеховете, минала е отвъд оградите на ромските гета и през бариерите на селата с гастарбайтери, завърнали се от Холандия или Италия.
Ако през март или април имахме 180 души заразени за едно денонощие, това би довело до среднощни извънредни брифинги и пълна забрана за излизане от вкъщи освен до магазина, и то само след есемес. Даже кучетата в парка нямаше да можем да си разхождаме.
Сега обаче е лято. Времето лети все по-далеко, ние го следим, но по-полека... и т.н., както се каканиже в онази жизнерадостна песен на Стефан Вълдобрев, която звучи от всички капанчета по морето.
Никой вече не ще да слуша какво казват умните професорски глави, било те епидемиолози, вирусолози или коремни хирурзи. Хората просто си гледат живота. Искат балове, барове, мачове, плажове... Всичко, което носи приятни емоции.
През лятото ние, българите, вземаме съдбата в собствените си ръце. Пеем и чакаме зората!