Развигор Попов: Качвах се на кубето на “Александър Невски”, за да слушам хоровите изпълнения

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8868534 www.24chasa.bg
РАЗВИГОР ПОПОВ

Направих нова песен “Пак ще дойде хубавото време”. Остава с Мими да влезем в студиото и да я запишем

- С какво се занимавате сега по време на продължаващата извънредна ситуация, г-н Попов?

- Вкъщи сме с Мими, преди няколко дни от Берлин пристигнаха дъщеря ни Ина с внучката Тайа Мей, която вече е на година и половина. Щяхме да ходим в Гърция, но като разбрахме какво е по границите, се отказахме. Вероятно ще отидем на планина, дано и морето не ни се размине тази година. Това е голямата ми радост в момента.

- Дъщеря ви и съпругът ѝ Кристофър имаха планове да правят къща за гости в Ямайка, откъдето е зет ви, докъде стигна тази идея?

- Къщата е готова наполовина, но тази карантина спря нещата. Ние не можем да отидем там, той пък сега няма как да дойде в Европа. Когато тук избухна вирусът, там нямаше, но някаква англичанка го пренесла в страната и въведоха много строги мерки. Пускат туристи, но те са отделени в хотелите и нямат право да напускат курортната част.

- Със съпругата ви Мими Иванова преподавате на деца, заради пандемията минахте ли на онлайн уроци?

- Да, и сега така продължаваме. Имам детски “Театър на песента” към театралния колеж “Любен Гройс”, но сградата ще бъде основно ремонтирана и трябваше да изкараме всичкия реквизит, гардероб и т.н. Останахме бездомни, няма къде да отидем заедно с целия инвентар. В “Младост” пък имахме чудесно място за репетиции с вокалната група, с всички удобства. Тези помещения скоро ще ги събарят и трябваше и оттам да се изнесем. И тук нещата се объркаха, но и без друго сега не може да се репетира групово. Надяваме се заедно с отминаването на пандемията да имаме и подходящи помещения за репетиции. Но школата ни за пеене и пиано в читалище “Цанко Церковски” в центъра функционира и през новия сезон ще работим, ако не ни спре някоя дълга карантина. Тогава ще продължим онлайн, както и сега го правим.

- Не може ли да вземете зала под наем в някое читалище?

- Ще опитаме. С колеги основахме читалище “Камбани”. Кметът на район “Младост” има желание да ни предостави един трафопост, но покривът е протекъл, трябва да се ремонтира, а това е доста скъпо. Ако успеят инициаторите на читалището да намерят спонсори, ще го направят до есента и ще продължим с групата талантливи деца. Така е положението сега - всички пострадахме. Мерките, които взеха, бяха сурови, но пък и вирусът е много страшен, не е шега работа.

- Задават ли се нови песни?

- Навърших 80 години и по традиция на всички кръгли годишнини правим голям концерт в зала 1 на НДК. Запазил съм я за 12 април догодина, тази нямаше как. Но не се знае дотогава какво ще е положението.

Иначе направих една нова песен, но Мими се занимава сега с дъщерята, с внучката и няма време да я научи. Напоследък си правя всичко сам - музика, текст, аранжимент. Имахме една песен - “Вече свърши хубавото време”, по текст на Богомил Гудев, който вече не е между нас. Тази, която направих сега, се казва “Пак ще дойде хубавото време”.

С голяма любов я написах

и Мими много я хареса. Остава да влезем в студио и да я запишем, надявам се да стане скоро. Преди два месеца Мими пусна една нова песен по музика и текст на Иван Беловски и аранжимент на Кирил Иванов, и моя милост. Харесваме я и ще ни върши работа в концертни участия.

- Работите ли и с други изпълнители?

- Да, но в момента всички са притеснени. На този етап всички са в едно такова безтегловно състояние. Коллеги на Мими очакват песни от мен, а и самата тя има няколко полуготови, в проект. Сега малко ще обърнем внимание на лятото и скоро ще продължим, за да ги довършим.

- С новите звезди опитвали ли сте да работите?

- Те се развиват много добре, възхищаваме им се, но сме далеч от тях, няма смисъл да пробваме. Единствената, за която бих написал нещо, и то с огромно удоволствие, е нашата племенничка - Деси Слава. С нея се работи много приятно. Освен че пее прекрасно автентични народни песни, невероятно изпълнява също блус, джаз. Страхотия! Много си допадаме с нея. За съжаление все не ни остава време да стигнем до някакъв краен продукт, заети сме и се разминаваме. А и този продукт няма да е комерсиален, ще е за удоволствие, вероятно затова не си даваме зор.

А по отношение на блуса и джаза имам един сантимент. Васко Кръпката има прекрасен бар. Там всеки месец правим възпоменателна вечер с песни на Гошо Минчев. А пък последните пет години от живота на Гошо ги изкарахме двамата, бяхме неразделни. Направихме група - “Полезни изкопаеми”, аз свирех, той пееше.

- Защо се кръстихте така?

- Бяха ни поканили на блус фестивал в Бургас. Там се бяха събрали все млади хора, около 20-годишни, от цяла България, Македония и Сърбия. И ние там. Вечерта водещият обявява всяка група и наближава нашият ред. Докато чакаме отстрани, той ни попита как се казва групата. Гошо каза: “Като ги гледам тук тия младоци, ние с белите коси сме изкопаеми”. Аз добавих, че сме полезни изкопаеми. В това време ни дойде редът и водещият обяви: “И сега група “Полезни изкопаеми”. Така тръгна и работихме с това име няколко години. Сега групата, в която свирим с Васко Кръпката и още няколко много добри музиканти, се казва ГМО - Георги Минчев оркестра. Но клубът е малък и с мерките за безопасност, при които трябва да се спазва дистанция, няма смисъл да се правят участия. Като беше най-затегнатото положение, правихме онлайн концерт, после мислехме да го изнесем навън, но е много сложно.

- В момента само откритите сцени са вариант.

- Много е скъпо, кой ще го плати?! По морето си вървят турнетата на младите изпълнители, те имат силна подкрепа и на общините.

Но ние нямаме

продуценти, пиари

Има един-единствен - Влади Славов, който организира такива концерти, но тази година по всяка вероятност няма да рискува.

- Не сте ли обсъждали с колегите от вашето поколение да се съберете и да работите с един общ продуцент?

- Всеки се оправя, както може. Но хората не са ни забравили, от време на време се обаждат да ни канят. Имаме си покани, Мими обаче категорично отказва на тези, на които публиката е под 30 години, защото не ни познават и не знаят песните ни. Но пък нашата си публика много ни обича, зарежда и тонизира. Запее ли Мими, и още с първите думи започват с нея и изкарват до края цялата песен. Често имаме такива участия, правят ни много щастливи. Задължени сме на нашата публика и съм обещал да направя още нови песни за тях.

- Ваши колеги казват, че Мими Иванова е певицата, която няма един грешен тон в изпълненията си.

- Подготвена е от малка. Започнала е с акордеон в Хисаря. Завършила е музикална гимназия в Пловдив със специалност оперно пеене и постановка. После и естрадния факултет в Музикалната академия при Ирина Чмихова, която беше изключително перфектна изпълнителка.На младини, когато започнах да работя с Лиана Антонова, Лени Вълкова, Мария Косева, всички те бяха перфектни. Мими Николова, Леа Иванова - също от предишното поколение, и те бяха безупречни. Сега например съвременната компютърна техника позволява един певец пред микрофона да изпее няколко фалшиви тона, които после се изчистват. Затова много изпълнители не си позволяват да пеят на живо, а само си отварят устата. Но и те си имат своята публика, своя успех. А Мими ще се учуди, ако поискат да ѝ поправят някой тон. Още като се записваше на магнетофон - тя освен в България е записвала в Германия, в Унгария - за една песен се даваха четири часа студийно време. Обикновено изпълнителите записваха едно парче на части. При Мими това не важи, тя влиза в студиото, разпява се, прави кратка репетиция само за да балансират микрофона ѝ, след това от раз изпява песента. Най-често само по един път. Това, което някои вършат за четири часа, тя го прави за няколко минути, колкото трае парчето, и си тръгва. Няма фалшив тон, преработка, всичко е много точно. Удоволствие за тонрежисьорите!

Тя има и едно друго важно качество, може да изпее всички допълнителни гласове, които се пеят от група. Харесва ми още нещо, което - актьорски талант. Направил съм много песни, чийто текст е от първо лице, има история. Всъщност много от песните ми са сюжетни. И

използвах една тънкост

- тя да рецитира

най-вълнуващата

част от песента

Това въздейства много силно. В новата ни песен също има такива моменти.

- Как започнахте да се занимавате с музика?

- Майка ми е библиограф и се пенсионира като журналист в БТА. Баща ми е завършил семинария, после богословие. Дядо ми, който беше поп, мечтаел и синът му да тръгне по този път, да пее в църквата. Но той пък започнал да изпълнява светска музика в най-различни състави. Става тенор в ансамбъла на армията, после дирижира различни хорове. Израснал съм в такава обстановка, все съм слушал хорово пеене. Ваканциите изкарвах в село Ресилово по жътва и жетварките там пееха шопски фолклор. По някое време баща ми беше втори диригент на хора в храм-паметника “Александър Невски”. Аз се качвах на кубето, за да слушам изпълненията.

Когато бях в първи клас, легендарният основател на хор “Бодра смяна” Бончо Бончев създаде детска школа към Консерваторията. Явиха се стотици деца, трябваше да се отсеят 30-40, а аз бях на първо място. Много ме канеше в “Бодра смяна”, но не исках, предпочитах да си свиря на пианото. Баща ми беше взел такъв инструмент под наем, нае учителка, аз обаче

мразех нотите и настоявах

сам да импровизирам

Много ми лягаше, каквато мелодия чуех, веднага я възпроизвеждах. Не ми трябваха ноти и учителката много разочарована каза на баща ми, че няма да ми преподава, защото съм искал да свиря по слух. След една година ми дойде акълът в главата и започнах сам да се опитвам да чета ноти. Ходех и на солфеж в школата на Бончо Бончев, така започнах да свиря по ноти и баща ми взе друга преподавателка.

Между 14-ата и 18-ата си година свирех по заведения. Най-често бях в едно, което се намираше на езерото “Ариана”, беше една дъсчена постройка, през зимата имаше печка кюмбе, зъзнехме и свирехме. Където нямаше пиано, свирех на акордеон. Бях станал виртуоз, защото основните ми ангажименти бяха на танцови забави, а там нямаше пиано. Изпълнявахме джазови теми, без да репетираме, това бяха стандарти, които всеки ги знаеше.

После тръгнах по барове, нощни клубове. И още в първи курс в Консерваторията започнах да работя в бар “Астория”, където солистка беше Лиана Антонова. Но това ми пречеше на следването, защото работех до 4 ч през нощта, в 5 се прибирах и в 7 бях на лекции. Имаше опасност да ме изключат.

Една вечер пристигнаха двама млади мъже, седяха цяла вечер в бара. Единият, по-младият, ми направи впечатление, че е много елегантен, одухотворен и красив. После се оказа, че сме връстници, 20-годишни. След като приключихме с изпълненията си, той ме покани на тяхната маса и се представи: “Аз се казвам Емил Димитров, син съм на факира Мити”. Другият също се представи – Васил Андреев. Оказа се, че са ме прослушвали. Казаха, че отскоро работят с квартет “Мелоди”, но техният пианист се разболял и им трябва нов, който да може да свири и на акордеон. Добавиха, че са възхитени от мен, и ме поканиха да работя с тях – два-три пъти в седмицата в читалища по градовете. Обясниха, че вечер концертите приключват рано, така че ще мога да си лягам навреме и да ходя на лекции на другия ден. Отговорих, че напълно ме устройва. Солистка им беше звездата Мария Косева, съпруга на Никола Анастасов. А Емил беше още начинаещ, беше ѝ подгряващ. Пееше италиански и френски шансони, по това време имаше само една-две песни. Като напуснах бар “Астория”, Лиана малко ми се разсърди, но им

намерих друг пианист –

Иван Пеев, бившия съпруг

на Лили Иванова,

и той чудесно се справи.

Така ми тръгна, работих с тях три години, правихме турнета в чужбина, едно от тях беше много голямо - в Съветския съюз. Там дойде и факирът Мити, участва в шоупрограмата на концерта, с нас бяха и сестри Кушлеви.

Но групата започна да поема много ангажименти - в Чехия, Унгария. Това се оказа проблем за мен, започнах да презаписвам Консерваторията заради тези пътешествия и ги напуснах, за да завърша.

- Напуснахте работата си с Емил Димитров заради Консерваторията?

- Да, баща ми държеше да имам диплома, тогава това беше много важно. Пък и аз обичах да ходя на лекции, някои предмети ми бяха много интересни и полезни - хармония, дирижиране, солфеж, аранжиране, ходех с удоволствие.

Една година бях без работа и от Студентски дом на културата ме поканиха да ръководя техния самодеен състав, който нарекохме “Стакато”. И така още като студент станах щатен диригент. Като завършихме всички, престана да е самодеен и се превърна в професионален. Негов инициатор и

основател беше Иван

Пендачански, бащата на

Александрина Пендачанска

Изкарах 10 години с тях, но се разделихме, защото с Мими решихме да си направим своя рок група. Нарекохме я “Старт”. Имаше текучество, тогава беше така. Но това ни поддържаше в добър тонус, защото всеки човек внасяше по нещо ново в групата ни.

- Как се промениха нещата, след като дойде демокрацията?

- Навремето мениджър ни беше Концертна дирекция, тя се грижеше за нас, осигуряваше ни транспорт, концерти, хотелите и в България, и в чужбина. Имахме и помещения за репетиции. Ние само пеехме, свирехме и получавахме хонорари, нямахме никакви грижи. Но дойде демокрацията, Концертна дирекция се разтури и останахме без работа.

Едно време музикантите бяхме привилегировани по отношение на пътуванията, имахме договори за навън и можехме да пътуваме в Западна Европа. Работехме за много добри хонорари в денсклубове и всичките ни пари отиваха за скъпа апаратура, за озвучаване, осветление и т.н. С нея можехме да правим големи концерти дори на стадион. Бях финансирал почти всичко сам.

Последният ни концерт беше в зала “Христо Ботев” в Студентския град и оставих в мазето цялата техника. Но след няколко месеца шефът на залата ми звънна да си я прибера, защото някакви мутри искали да наемат помещенията. Имам голям гараж и го препълних догоре. Започнах едно по едно да разпродавам тези скъпи неща, но вървеше инфлацията и ако вчера съм продал нещо за 5000 лв., на следващия ден за тях можеш да си купиш само два хляба. И така

продадох всичко, а накрая

останахме на нулата,

без пари

В този момент това ни съсипа, бяхме наникъде. Но човек, като падне, се изправя. Започнахме да търсим други начини. Полека-лека основахме театъра, музикалната школа, те ни хранеха дълго време. Аз ходех да свиря на пиано в чужбина, основно във Виена. Но работата ни вече беше основно педагогическа. В школата по пиано в читалище “Цанко Церковски” имахме много талантливи ученици. Но напоследък интересът към този инструмент вече е почти нулев. За сметка на това към пеенето е огромен, всяко второ дете иска да пее.

Мой ученик е Петър Алексиев, вече известен композитор, който през 2017 г. спечели наградата на журито и наградата на публиката в конкурса “Бургас и морето”. Михаела Маринова също беше при мен на уроци по пиано. Страхотна е! Учениците на Мими пък печелят награди в певческите конкурси. Една от възпитаничките ѝ сега ще участва в “Канада търси талант”. Общуването с децата ни прави млади, имаме много силна връзка с тях и се чувстваме полезни, реализирани и щастливи.

  • Рисковете на живото предаване - политиците трябва да ги знаят

    Рисковете на живото предаване - политиците трябва да ги знаят

    Купища въпроси остават без отговор след лайфа, който си направи лидерът на “Да, България” от Орлов мост.  Тези въпроси вероятно ще го преследват още дълго в политическата му кариера. Впрочем студентите по журналистика още във втори курс учат за рисковете на живото предаване. Всеки професионалист трябва да е подготвен за тях и да бъде на висотата
  • Да блокираш - за всички е гадно

    Да блокираш - за всички е гадно

    Гадно е, нали? Да ти блокират пътя и да не можеш да се прибереш вкъщи. Да опиташ да заобиколиш, но пак да се окажеш блокиран. Да си с чувството, че си невинен в затвор или птица в клетка. Да се питаш: “Защо сега точно на мен ми нарушават правата?” Но пък когато пред колоната от автомобили с вече проклинащи момента шофьори и пътници се изправи