Ириней Константинов: Доживях 70, за да се съблека гол на сцената

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8909974 www.24chasa.bg

Радвах се дори на гратисчиите, защото те обичат изкуството, казва актьорът и директор на театър "София"

- Ириней, как ти дойде идеята за пиесата “Няма да платим, няма да платим!”, която се играе в ръководения от теб театър “София”? Ти си десен човек, а авторът Дарио Фо направо си е бил комунист. Този факт не те ли смущаваше при избора?

- Какво ли не прави десен човек като мен, артист без представления, директор на театър, затворен вкъщи поради извънредното положение и сивото мартенско време - той може да чете, даже и левичарски пиеси. Какво да ме смущава? Не избирам правителство - избирам пиеса. Това в кръга на шегата. Както и да я четеш - отляво или отдясно сложена на бюрото, пиесата е хубава и много смешна. А такова заглавие ми трябваше в репертоара, с надеждата че ще заработим скоро, при първа възможност.

И тази възможност дойде. Нещата се отпуснаха на половина и започнахме репетиции. Артистите далеко един от друг на сцената, режисьорът далеко в салона, с големи маски на лицата и с голямо желание за работа.

- Защо избра за режисьор Теди Москов?

- Ох, по инерция. Трябва ли нещо хубаво и смешно – значи, Теди Москов. Той искаше преди време да прави при нас пиеса за Крали Марко. Проектът не се състоя, нямахме Крали Марко в театъра. Обадих му се и той взе, че се съгласи. Видяхме се в театъра, и двамата с маски и големи шишета с дезинфектант в ръцете, застанахме, той в единия край на коридора, аз в другия и се разбрахме. Макар отдалеко и през маски имаше ентусиазъм в него. И започнахме.

- Как се работи с него? Той не е особено лесен като творец, обича да налага безапелационно своите си идеи...

- Теди е школа. Взел е най-доброто от учителката си Юлия Огнянова, рафинирано е от блестящата аналитичност на Леон Даниел, когото смята също за свой учител и го е събрал в неговата си специфична режисьорска естетика. И още в началото на репетициите се появи любов.

Той се влюби в

артистите и те в него

Любов по време на коронавирус. Казах си, дано да са щастливи, и ги оставих да работят. Имаше полза за всички. За него, че откри един състав, с който не беше работил. А те минаха през особената естетика и средства на неговата методология. И какво накрая - директорът доволен, артистите - щастливи, салонът пълен… е, на 50%. Заповядайте, уважаеми зрители на есен!

- Какво най-много те притесняваше от факта, че пиесата се играе навън?

- Нищо. Теди и с художника Свила Величкова бяхме обмислили всичко. Колегите, както винаги бяха притеснени дали ще се вижда, дали ще се чува. Но и те бяха любопитни.

Заедно с опитните ни екипи на сцената оглеждахме и предвиждахме предварително всяко възможно препятствие. Проверявахме го на репетиции и вечер чудото се случваше с всичките представления на открито. И така се успокоихме. Някои спектакли навън придобиха сякаш нов живот, нова чувствителност.

От сутринта гледахме прогнозата за времето от няколко международни сайта и в 18.00 часа се взимаше последното решение - играем навън или в салона. За тези два месеца и половина всички правехме нещо по-различно, по-емоционално и натрупахме безценен професионален опит. Наесен, от първи септември продължаваме по същия начин. Ще направим премиера в салона на “Няма да платим! Няма да платим!”, а новата комедия “Кашонът” с режисьор Калин Ангелов ще има първа премиера отвън на “Сцена на стълбите”, а после и в салона.

- Имаше ли много гратисчии, които гледаха спекакъла извън заграждението?

- Всяка вечер зад преградите идваха комшиите от квартала, слагаха си къмпинг столчета, с чаша кафе в ръка и гледаха представлението в стил “Няма да платим!...Аз им се радвахq защото знаех, че наесен ще влязат и в салона. Защото обичат театъра. Една вечер зрител отвънq освободил духа с няколко бири, коментираше случващото се на сцената и репликираше актьорите, те му отговориха и избухваше смях – истински театър на площада.

- Ти си вече 12-а година директор на театъра. Бързо или бавно премина това време?

- Кога бързо, кога по-бавно. Остарях в този театър. Станах на 71. Колко хубаво? Тези години минаха пълноценно. Изграждах репертоарна политика, подчинявах заглавията на различни теми, играехме класика и съвременна драматургия, разговаряхме с публиката, обичахме я. Срещах състава с различни поколения режисьори, някои бих поканил пак с удоволствие, други не. Но и от грешките си вадех поуки, трупах опит, и така 12 г.

- Постът "директор" осигуряваше ли ти повече роли?

- Напротив. Даже се отказвах от някои заради директорската работа. Не искам хората да кажат: “А бе, добър директор, ама да го видим по-добре на сцената”. Много хубаво се допълват двете дейности. Като не вървят репетициите, горе администрацията върви добре. Като има проблем там, се спасявам на сцената.

- Ти си играл много роли, между тях и ролята на Левски в тв новелата “Триптих за Апостола” през 1987 г. на режисьора Георги Аврамов? Как се чувстваше в образа на този най-велик българин?

- Дори и не смея да се похваля, че това се е случило с мен, да играя Левски. Той не може да се играе. Просто трябва да си такъв. А кой може да се похвали, че е такъв. “Левски” скок да направиш, пак не можеш да се доближиш до него, да му се поклониш.

- След ВИТИЗ ти не си митарствал много из театрите в страната, както някои твои колеги. Започваш от Варна, но те уволняват от там. Защо?

- Много пъти разказвана история. Няма да я повтарям. Направил съм глупост и съм си платил наказанието. Срамувах се от себе си. След толкова години си мисля друго. Какво от това, че съм го направил. Значи съм се чувствал добре.

Значи съм се

чувствал свободен

в един голям театър като Варненския, където изиграх едни от най-хубавите си роли, от където останаха едни от най- хубавите ми спомени, където добих самочувствието на артист и където получих награда “Варна” за ролята на княз Мишкин. След толкова години за седемдесет годишния ми юбилей по време на международния театрален фестивал “Варненско лято” получих почетен плакет на кмета на града. Някак си гордо затворих този период.

- През 1984 г. те назначават в “Сълза и смях”. Как те посрещнаха в трупата? По онова време този театър не беше от елитните като Народния, Сатирата, Военния...

- Да. Затова отидох там. Тогава започна възходът му. Шегувам се, разбира се. Заварих прекрасен състав. Работих с незабравими колеги, имахме мъдър директор, Стойчо Мазгалов, и много бързо виждах как опашките за билети от споменатите театри се преместиха пред касата на “Сълза и смях”.

Раждаха се велики постановки под режисурата на Красимир Спасов, Асен Шопов, Любен Гройс, Леон Даниел, Надежда Сейкова и други. Но възходът на театъра беше прекършен по идеологически съображения. ЦК на БКП свали Стойчо Мазгалов. Съставът беше обезверен и вече… нямаше театър. Опашките пред касата изчезнаха.

- Тодор Колев, лека му пръст, ми разказваше, че, когато бил в “Сълза и смях”, веднъж объркал датите на представленията и не отишъл в театъра. Но ролята му била толкова малка (пиян американски войник), че никой не забелязал отсъствието му. След много разправии, в които дори се намесил Венелин Коцев, Тодор Колев под натиск на директора Стойчо Мазгалов си подава оставката. Доколкото знам, и ти си имал подобен проблем в този театър... Вярно ли е?

- Да. Забравих да отида на представление, беше отложено и си го платих. 320 лева струваше тогава салонът. Много пари за времето. Така се спасих от ново дисциплинарно уволнение.

- Помня, че през март миналата година ти отпразнува 70-годишния си юбилей с пиесата на Ерик-Еманюел Шмит “Развратникът”. Вярно е, че в нея герой е философът Дени Дидро, но все пак има ли някаква аналогия с теб това заглавие?

- Ами, да, разбира се, събличам се гол на сцената. Шегувам се. Точният превод на пиесата е “Либертинецът” - т.е. човек свободен. Тези хора са предвестници на Френската революция. Духът на Дидро и енциклопедистите променя Франция тогава. Но пиесата върви преведена с това заглавие у нас, защото е по-атрактивно. Наскоро една

зрителка поиска да

си купи билети

за “Извратенякът”

Е, да се надявам, че не прави аналогия с мен. Тази роля е един труден път, който извървявам всяка вечер, с всяко представление, за която всеки път ми е нужна сериозна подготовка, за да мръдна крачка напред.

Много се радвам, че авторът Ерик-Еманюел Шмит гледа представлението и остана доволен от видяното. После в разговор ми сподели, че той така си е представял изграждането на ролята. За мен това беше голям комплимент. Французите обичат да правят комплименти, но и разбират от театър.

- Твоята дъщеря Екатерина не те наследи в актьорската професия. Съжаляваш ли?

- Дъщеря ми искаше да кандидатства в НАФТИЗ в едни по- късни години. Нищо не можех да направя. Примирих се.

Разубеди я моят професор Гриша Островски, когото тя безкрайно много уважаваше, в един паметен разговор с нея вкъщи. Това беше най-красивото нещо, казано за театъра, и най-вярното описание на тежката актьорска професия.

Съжалявам, че не го записах. Можеше да се превърне в програмна реч към всички, които имат намерение да стават артисти.

 

  • Вирусът - оръжие за двойна употреба

    Вирусът - оръжие за двойна употреба

    Откакто започна втората вълна на заразата, правителствата по света се опитват да запазят един много деликатен баланс - да се ограничи разпространението на вируса, без да страдат бизнесът и икономиката. Числата, които прогнозира финансовото министерство - 3% спад на икономиката и 5% увеличение на доходите
  • Бойко Василев

    “Панорама” - журналистика, която не стои в агитките, а между тях

    Всеизвестно е, че не “Панорама” е причина и цел на протеста в петък вечер. Причакването на гости след предаването се е случвало и преди - през 2013-а и през 90-те. Ние уважаваме всичките си гости. Те се събират около една маса и изразяват различни мнения. Каним ги да отговарят на въпроси, а не да търпят публични обиди