Алек Попов: Ако цената на радикалната промяна е гражданска война, не си струва

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9066351 www.24chasa.bg

Борбата с корупцията е борба със собствения ни манталитет - няма как да сме холандци. Нито пък е нужно, казва писателят

“Мисия Лондон 2" - ние в ЕС, идентичността ни, мигрантите, демографската криза, президентски избори и екзотична любовна история между хора от различни култури

Българската политическа сцена ме вдъхновява само като карнавален декор за абсурдни ситуации

“Мутри, вън!” ми звучи като “Корона, къш!”

Каква е тази сатира, която никого не дразни? Това би бил краят на хумора!

Няма нищо по-отвратително от издевателството на тълпата над отделния човек

- “Мисия Лондон” - най-забавният български роман според критиката, с 16 издания в чужбина, а филмът по него - най-гледан за последните 30 г., претърпя преработка и получи седмо издание. Защо решихте така, г-н Попов?

- Не е баш преработка. От време на време тиражът се изчерпва и се налага да се правят нови издания. Това е добър повод да се върнеш към текста, да го огледаш с критично око, да пипнеш тук-там, ако се налага. Един текст е като нива – винаги има нещо за плевене, каквото и да говорят писателите. Може би тъкмо в това е чарът му? Че не е съвършен. Иначе не съм правил никакви структурни промени, ако това питате. Повечето хора са гледали само филма и срещата с романа ще ги изненада, надявам се, приятно, тъй като той доста е по-различен. Отдавна не го бях чел и

краят му особено

ме изуми. Напълно

анархистичен!

Много ми е интересно как ще го възприемат по-младите. На мен тогава ми звучеше по-скоро иронично-абсурдно, но сега току-виж някой го възприел на сериозно. Всяко поколение има различен прочит.

- Кое прави “Мисия Лондон” много четен и на Запад?

- Предпочитам да казвам “извън България”. Изразът “на Запад” носи привкуса на неизживения социализъм. Всъщност мисията на “Мисия Лондон” е да руши именно тези стереотипи. Та, извън България, книгата се чете по същите причини, както и у нас. Смешна е! Освен това е написана по един много жив и свободен начин, което вече е рядкост.

Политическата

коректност наложи

своеобразна автоцензура, от каквато в миналото страдаха предимно авторите в соцблока. Случвало се е да ме питат с угрижен израз дали не се притеснявам, че мога да обидя някого. Чакайте малко. Каква е тази сатира, която никого не дразни? Това би бил краят на хумора, какъвто го познаваме, и началото на една стерилна ера, маскирана като грижа за добрия вкус.

- Чу се, че пишете продължение на “Мисия Лондон”, което сте измислили с жена си на плажа. Разкажете за него.

- По-точно, опитвахме се да измислим продължение, но се получи самостоятелна история, която в момента развивам. Като жанр и звучене тя се доближава до “Мисия Лондон”, но изследва новите идейни нагласи, които се разгърнаха след приемането на България в ЕС. Един от най-парадоксалните според мен ефекти беше възходът на националния популизъм. Това не е уникален тренд. В цяла Източна Европа политици и медийни шарлатани се вкопчиха в националната митология и измислените традиции. Въпросите за произхода, за идентичността, за корените все по-често доминират публичния дебат, а демографската криза и страховете от мигрантско нашествие изострят екзистенциалните безпокойства на обикновения човек. Най-общо това са и темите в новата ми книга, на чийто фон се случват и куп други неща, включително президентски избори и една доста екзотична любовна история.

- Направихте успешна постановка на “Сестри Палавееви” в Пловдив и май в София. Какво стана с екранизацията му?

- Постановката наистина беше успешна и актьорите бяха много въодушевени от атмосферата, която се създаде. Излязоха и редица материали, които много точно бяха схванали значението на този спектакъл. Едно карнавално

сбогуване с демоните

от близкото минало

Сбогуване без омраза и реваншизъм, но и без носталгия и излишни илюзии - чрез пречистващата сила на смеха. Очаквах да се получи по-оживена обществена дискусия, но у нас тази тема все още е изцяло в плен на идеологически стереотипи. Екранизирането на подобна творба изисква кураж. Тя върви срещу удобните черно-бели клишета и затова среща съпротива. Явно ще се чакат по-свободомислещи времена. Добре поне, че никой не може да ти забрани да си пишеш книгите както намериш за добре.

- Тази година се появиха две ваши книги в превод на испански език: “Сестри Палавееви” и “Черната кутия”. Как ги приеха читателите?

- Романът “Сестри Палавееви в бурята на историята” излезе само преди две седмици, така че още нямам обратна връзка. Предполагам, че наследството от Испанската гражданска война и богатата история на партизанските движения в Латинска Америка ще направят книгата интересна за читателите в тази част на света. Такава история може да се случи и в Перу, и в Куба, и в Боливия. Очаквам първите отзиви с нетърпение. “Черната кутия” излезе в края на март, в разгара на пандемията, която осуети и премиерата в Мадрид. За мен беше изненадващо, че въпреки извънредните обстоятелства медиите намериха време и място да отразят книгата. Може би фактът, че още в първата глава главният герой се оказва блокиран в самолета по подозрение, че на борда има зараза, е запалил искрата на интереса? А може би точно в такива моменти хората започват да ценят увлекателните истории, разглеждащи сериозните теми със здравословно чувство за хумор. Това винаги буди надежда. И двете книги излизат в превод на Виктория Лефтерова и Енрике Малдонадо. Отличен преводачески тандем!

- Вдъхновяват ли ви днешните протести, лозунгите им, пърформансът им? Дали може да са в основата на литература?

- Може, защо да не може? В основата на социалистическия реализъм са именно лозунгите. Тази плакатна естетика навремето дори се е смятала за новаторска и авангардна. Да вземем Маяковски и неговата поема за съветския паспорт: “Четете, завиждайте, аз съм гражданин на СССР!”. Или пък Вапцаров: “И казвам аз, понеже няма олио и хлябът е от мъката по-чер, затова един е лозунгът: терорът долу, съюз със СССР!”. Днес, естествено, се отнасяме към подобни творби с известна ирония, като държим сметка за контекста, в който са били създадени. Площадната риторика, енергията на революционното действие понякога дават странни резултати в изкуството – автори като Андрей Платонов и Исак Бабел са създали фантастични, гротескни светове, вдъхновени именно от тази енергия и

абсурдното

разминаване

между лозунгите и

действителността

Не мога да гадая какво биха родили днешните протести в изкуството и дали изобщо ще бъдат отчетени от него. Това зависи изцяло от таланта и гледната точка на тези, които евентуално ще изследват този социален феномен.

- Понеже сте и сатирик, ако пишехте политическа сатира, кои щяха да са най-вдъхновяващите ви герои от политическата сцена?

- Изчакайте още малко и ще разберете. Мисля, че съм доказал, че не се боя от провокативни теми, а потенциалите неприятности не са ме възпирали да разкажа историите, които искам да разкажа. Властта сама по себе си не ме интересува, а българската политическа сцена ме вдъхновява само като карнавален декор за абсурдни ситуации. Като писател намирам това за интересно, но като гражданин бих предпочел животът да тече в по-нормално русло. Дори съм готов да се лиша от този резервоар на сюжети за сметка на една по-прилична и уредена реалност.

- Понася ли българският политик да е обект на присмех, да е герой на вицове, да е осмиван в карикатури? Питам ви, защото според мен това е мярка за пригодност за политически и обществен пост, а и мярка за интелигентност.

- Не бих имал нищо против да се въведе подобен тест. Но все пак нека правим разлика между злобното и безогледно окарикатуряване на конкретна личност и високата сатира, която взима на подбив по-скоро определени архетипни черти и тип поведение, характерни за времето. Тя няма за цел да унищожи човека, а по-скоро да разруши илюзиите, предразсъдъците, суетата и егоизма, които са го превърнали в обект на присмех. Поне такъв е моят метод. За мен няма нищо по отвратително от издевателството на тълпата над отделния човек, независимо кой е той. Няма как жестокостта да е смешна. Смехът лекува, а не убива. Случва се понякога лечението и да заболи, но това е за добро.

- Според вас кои са най-ярките образи, които преходът роди? Например сега е популярен лозунгът “Мутри, вън!”. Какво символизира?

- Спомням си една песен на Иво Димчев “Корона – къш, къш!”, малко така ми звучи. Лозунгите са своеобразни заклинания, символизиращи желанието на човека да реши проблемите си с магическа пръчка. Както в онази руска приказка за глупака Емеля, който при всяка трудност изричал заклинанието: “По заповед на щуката да стане на минутата!”. Звучи съблазнително, още повече в края на приказката героят не само че не е наказан, но се оженва за царската дъщеря. Това е разликата между приказките и живота.

В живота нищо не става по заповед на щуката. Качествата, необходими, за да се преборим с пандемията – здрав разум, постоянство, дисциплина, чувство за отговорност, са именно качествата, които ще ни помогнат да се справим и с корупцията. Това е борба преди всичко със самите нас – със собствения ни манталитет, който е в основата на проблема. Той не е възникнал от вчера за днес, а е продукт на дълъг културно-исторически опит. Има чисто антропологични аспекти, които малцина признават. Все даваме за пример страни като Холандия, Дания, Швеция, но ние не сме холандци, датчани или шведи. Балканци сме! В миналото патриархалният модел ни е съхранил като народ, но днес той по-скоро ни спъва, оплитайки ни в система от зависимости и предразсъдъци.

Навици, стереотипи,

стратегии за оцеляване –

тези неща не се променят

за един ден

Ясно е, че няма как да станем холандци, нито пък е нужно. Всяко общество еволюира и се променя по собствен път. Опитите да се вкара в абстрактни схеми и модели, да се насили естественият ход на развитието му, не са завършвали добре. Живели сме го. Ако цената на една радикална промяна е гражданска война, не си струва. Защото така или иначе промяната ще дойде. Духът на времето я налага – бавно, но неотклонно.

- Дали площадната битка ражда герои, достойни за перото на писател или поет?

- Не! Писателят изгражда героите си, а не обратното. Между героите в живота и героите в литературата няма пряка връзка. Мен лично не ме интересуват чак толкова героите с главно “Г”. Колкото повече опознавам човешката природа, толкова повече такива образи ми се струват фалшиви. Идейната и моралната праволинейност често са само маска, под която кипят вечните човешки страсти и инстинкти. Егоизъм, гордост, жажда за власт, алчност, отмъстителност... Неслучайно в литературата фокусът пада по-скоро върху антигероя, който при дадени обстоятелства може да стане и герой. Това важи дори за митологията, която предшества литературата. Героите и антигероите често разменят местата си. Всяка добра история е изкуство на трансформациите.

- Погубват ли социалните мрежи четенето на книги?

- По-скоро погубват социалните контакти. Не стига, че в живота хората постоянно се крият зад маски и роли, а тук се наслагват и допълнителни пластове грим. Илюзията за анонимност изважда най-лошите ни черти, които при нормално общуване поне се опитваме да потиснем. Една хубава книга ни връща времето, което дължим на себе си. Смисленият и увлекателен наратив ни помага да си изградим по-цялостна представа за света и да открием мястото си в него.

Алек Попов е роден е в София през 1966 г.

Завършил е  Националната гимназия за древни езици и култура и  висше в СУ специалност “Българска филология”

Автор е на романите “Мисия Лондон”, чието продължение пише. Също - “Черната кутия”, “Сестри Палавееви" 1 и 2 и още - сценарии, радиопиеси, сборниците с разкази “Митология на прехода”, “Ниво за напреднали”, “Телесни плевели” и др.

Работил е в посолството ни във Великобритания като дипломат, но голямата му страст си остава писането

Член-кореспондент в БАН

Носител на множество отличия за литература

  • Господа запалянковци, сами ще сте си виновни за мачове без публика

    Господа запалянковци, сами ще сте си виновни за мачове без публика

    Господа запалянковци, май предобрихте нещата. След мача на ЦСКА с румънския ЧФР (Клуж) любимият им отбор получава предупреждение от УЕФА за неспазване на противоепидемичните мерки. Нищо чудно това да не остане само предупреждение. Европейската централа обаче няма право да налага наказания заради неспазване на въпросните мерки
  • Бойко Василев

    “Панорама” - журналистика, която не стои в агитките, а между тях

    Всеизвестно е, че не “Панорама” е причина и цел на протеста в петък вечер. Причакването на гости след предаването се е случвало и преди - през 2013-а и през 90-те. Ние уважаваме всичките си гости. Те се събират около една маса и изразяват различни мнения. Каним ги да отговарят на въпроси, а не да търпят публични обиди