*Виктор Меламед е представляващ Американския еврейски комитет в България, почетен генерален консул на Кралство Тайланд в България. Той е дългогодишен председател на Федерацията на ционистите.
Меламед написа първата си книга “Сънища” преди 2 години. В нея събра 20 свои разказа. Една от последните му творби е “Съпрузи”, която създаде в края на април по време на извънредното положение в страната.
Вечерният брифинг приключи. Изключи телевизора. Изпита нужда и изми ръцете си за пореден път. Встрани от мивката бе закачил лист и бе привързал молив. На този лист с чертички, групирани по пет, отбелязваше колко пъти си е мил ръцете за деня. С тази чертичките ставаха 26. Беше педант и искаше винаги да е точно информиран. Антибактериалният му гел свърши отдавна, а в аптеките вече нямаше нищо подобно. Дори спиртът се продаваше само с “връзки” и само на “свои хора”. Известно време използва запасите си от ракия (двоен препек, 56 градуса), но в магазина започнаха да го душат и да го гледат подозрително. Откакто преди няколко дни обявиха “извънредното положение”, животът сякаш за минути промени същността си и се трансформира от експресия към компресия. Какъв ужас! Не беше подготвен за подобна метаморфоза.
Смятаха го за свит и затворен човек, но той не мислеше така за себе си. Имаше си компания, приятели, хора, с които се виждаше, дори ходеше на гости. С жените не му вървеше. Тези, които харесваше, не харесваха него, и обратно. С годините се научи да си бъде самодостатъчен и това му осигуряваше душевен баланс и даже житейски комфорт. В редките случаи, когато имаше жена около себе си, отношенията им бяха по-скоро изпитание, отколкото удоволствие. Почти на петдесет и пет, беше се отказал от идеята да има класическо семейство и това никак не го тревожеше. Сега обаче за първи път осъзна, че самотата му не е предимство. Дали защото бе принуден насила да се откаже от нормалното си ежедневие и бе лишен от обичайните си навици – да ходи на работа (харесваше офиса си), да пие по една бира на път за вкъщи в бирарията на ъгъла, да рита с непознати в събота на игрището в парка, да ходи на Витоша с най-добрия си приятел от детинство и неговото куче, или защото 65-те квадрата, които обитаваше, някак изведнъж се асоциираха с клетката на тигъра от Софийския зоопарк, но той реши, че ако нещата продължат така, това ще разбие баланса на така сложно организираната му душевна хармония и щетите ще са непоправими. Леле, каква дълга мисъл. Не само мислите, сега всичко се точеше като капка в безтегловност. Даже времето изглеждаше издължено, деформирано, непоносимо.
Всъщност кое беше по-добре – да наднича като сурикат, да се води от стадния инстинкт или да приеме предизвикателството на “неизбежния”, както казваха, сблъсък с вируса? Трябваше да вземе решение и да спре да се измъчва.
За трети път днес започна комплекса от упражнения, които си бе измислил, за да поддържа физически тонус. Упражненията беше открил в един сайт за самоконтрол, а после ги редактира съобразно собствените си възможности и условия. Организира ги в блокове според дневната си активност и не пропускаше да ги изпълни дори когато трябваше да измъкне желанието за това и от най-заспалите клетки на тялото си. По половин час всяка сутрин (след ставане от сън), около четири часа след обяд и вечер преди лягане. Имаше ефект.
Взе си душ и се приготви да заспива. И тогава му хрумна… Озари го като искрящ шлейф на прелитаща комета.
След двадесет минути чакаше пред спешното на болницата с още дузина и половина кихащи, кашлящи, тресящи се от страх или температура хора. Редът му нямаше да дойде скоро и това го зарадва. Започна да обикаля между хората. Оглеждаше аудиторията. Повечето бяха с маски и се държаха дистанцирано, но други, видимо болни, държаха маските си в ръце, за да дишат по-спокойно. Имаше и хора, които бяха тръгнали от вкъщи съвсем набързо, дори недобре облечени. Видя една жена, сигурно на неговата възраст. Не спираше да кашля, а конвулсии гънеха тялото ѝ като самотна топола насред буря. Беше много леко облечена. С домашна рокля и тънка жилетка, явно грабната набързо. Стискаше дамско портмоне с посинели от напрежение пръсти. И нейният ред за преглед нямаше да дойде скоро. Стоеше встрани от хората, облегната на стената на болницата. Без маска, без ръкавици…
Орлин я приближи. Свали якето си и ѝ предложи да го облече. Жената го пое. Успя да кимне с глава. От хрипове нямаше възможност дори да му благодари. После се насили и давейки се, му прошепна: “Не стойте до мен. Имам вируса. Да не се…” Прекъсна я. “Щом съм тук, и аз не съм стерилен.” Помогна ѝ да се наметне. Усети акцент в гласа ѝ, но реши, че е от невъзможността да говори нормално. Застана до нея, но не за да пази якето си. Реши, че тя е неговият шанс да поеме максимална доза от вируса. Не искаше повече да живее в напрежение.
Беше убеден, че поема премерен риск. Познаваше се. Ако всичко това, което изчете, е вярно, щеше да го преболедува леко. Но най-важното - нямаше повече да натоварва съзнанието си с катастрофични мисли и да го блокира за всичко друго, което светът и животът предлагат. Със стриктно спазваните от него до този момент самоизолация и хигиена това нямаше как да стане. Спешното на болницата изглеждаше най-сигурното място да пипне вируса, а тази клета жена - най-подходящият източник. Искаше му се да поговори с нея, да я успокои, да я разсее от дискомфорта, в който беше изпаднала, но прецени, че това ще е допълнителна мъка за разранените ѝ дробове. Само в един момент, когато тя започна отново да се тресе в конвулсии, ѝ предложи да я прегърне през кръста, защото се страхуваше, че ще се свлече на земята. Тя се остави в обятията му, облегна глава на рамото му и притихна. От време на време притръпваше като човек, ударен от електрически ток. Беше слаба, но нежна, с бяла, почти прозрачна кожа, искрящо черни коси и дълги мигли на постоянно затворените ѝ очи.
Изкараха така близо час или повече, не можеше да прецени. Когато дойде нейният ред, той, все така придържайки я, влезе с нея в кабинета, защото тя не можеше и една крачка да направи сама. Още щом я видя, дежурният екип, облечени като астронавти на мисия в галактическа станция, я сложи на легло със системи и един куп машини наоколо. Разтичаха се. Включиха я към обдишващ апарат. Започнаха да я събличат, а дрехите - без обяснение, хвърляха в един бледозелен полиетиленов чувал. Тъкмо се чудеше как да се измъкне, когато една от “астронавтките” се обърна към него:
– Моля, предайте ми само личната карта на госпожата. Всичко друго, което е в чувала, вземете и веднага щом се приберете, го изперете при висока температура или го изхвърлете в контейнер за медицински отпадъци.
Орлин смутено погледна към жената, но тя бе с кислородна маска, все така със затворени очи и вече далеч от случващото се около нея. Огледа се притеснено и тогава видя портмонето на дъното на чувала. Извади го. Чу сърцето си как бие. Насили се да запази самообладание, но ръцете му, треперейки, отвориха закопчалката на портмонето. Откри веднага личната карта. Извади я. Дори не прочете името. Припряно я подаде на жената в бял костюм. Тя я пое, но директно подаде картата на друга от екипа до себе си (не би могъл да ги различи) и тръгвайки нанякъде, вече през рамо успя да уточни:
– Кажете данните на колежката. Да ви направят тест. Вие изглеждате здрав. Но после веднага вкъщи и в карантина. Там ще чакате резултатите - вашите и на съпругата. Тя хич не е добре…
Понечи да каже, че няма нищо общо с жената, но другата… лекарка ли, сестра ли, го дръпна рязко назад, за да може леглото с болната да напусне кабинета.
После всичко беше като на кино. За десет-петнадесет минути лекари, лекарки, сестри – не можеше да открои и да запомни ничие лице, го командваха и местеха из кабинета като пионка от китайски шах. Прегледаха го, направиха му тест, записаха данните му. И постоянно го информираха, че ще задържат личната карта на “неговата съпруга”, че я местят в интензивното, че има двустранна бронхопневмония, че ще я интубират, че трябва веднага да се прибере вкъщи, да влезе в 14-дневна карантина и да следи за симптоми. При най-малкото притеснение да позвъни на личния си лекар. Беше ошашавен. Отговаряше само с “да” или “не”. В една голяма книга записаха адреса и телефона му, както и данните от личната карта на жената, с която влезе. Самата карта пуснаха в едно чекмедже при още поне десетина други. За секундите, в които я записваха, успя да разчете, но не запомни арменската фамилия. В графата “Контакт” попълниха неговия телефонен номер и уточниха - “съпруг”. Реши, че ако тръгне да се обяснява, че няма нищо общо с жената, ще стане страшно объркване и ще загуби от ценното време на екипа. Пое риска да търси близките ѝ, като се прибере вкъщи. Накрая заедно с чувала “астронавтите” буквално го изстреляха от тяхната “орбитална станция” в “открития Космос” на все още дълбоко спящия град.
Тичешком стигна до колата си, паркирана неправилно на място за таксита. Сега го видя. Още повече се притесни, защото никога не правеше подобни нарушения.
Отпусна се в седалката и се опита да вкара мислите си в ред. В един момент се усети, че гледа единствено жълтата мигаща светлина на светофара пред себе си. Потегли като състезател след престой в бокса и само за няколко минути се прибра в апартамента си с изглед към Витоша, която сега като черна стена се бе надвесила над притихналия град.
И така, какво му се случи? Но първо да си измие ръцете. Драсна първата чертичка за новия ден. Болестта изглеждаше зловеща. Той със сигурност е пипнал вируса. Нямаше мърдане. Боже, и тази жена… В какво се забърка. Трябваше да открие близките ѝ. Да се свържат с болницата, да им предаде дрехите, портмонето.
Даде си сметка, че постъпи много детински. Не знаеше нито името на жената, нито адрес, телефон, нищо. Може би живееше сама… Търпяла, търпяла и накрая хукнала в това състояние… без да има кой да ѝ помогне… Може би семейството ѝ е в провинцията или в чужбина…? Сложи си ръкавици и отвори внимателно портмонето.
Двайсетина лева на дребно, стотинки, два секретни ключа, хванати с месингова халка. Това беше в основното отделение. Отстрани в джобовете за кредитни карти имаше една дебитна карта, пропуск със снимка за достъп до Арменския народен дом на името на Армине Симонян, карта за градския транспорт, две портретни снимки, значка на лилава петлистна детелина с надпис “Ние помним”… и нищо, което да го насочи към телефон, адрес или човек за съдействие.
Беше ужасно уморен. Повтори шепнешком една любима фраза от детските приказки, че “утрото е по-мъдро от вечерта”, и заспа минута след като се мушна в леглото.
По навик стана в седем часа, изигра упражненията си, изкъпа се и приготви кафе, което щеше да изпие с четири малки вафлички, както почти всяка сутрин. Не спираше да мисли за жената от снощи. С нея заспа, с нея се събуди. По-добре ли се чувства? Как е прекарала нощта? Спомни си аромата на косите ѝ… Не помнеше друг път да е прегръщал жена за толкова дълго време. Даде си сметка, че тогава и той се почувства много по-спокоен и уверен, усещайки топлината на нейното тяло. Може би затова и не усети как измина този час, че и повече, който прекараха прегърнати заедно. Без да разменят и една дума. Тя - вкопчена в неговото здраво тяло, той - получил шанса да бъде необходим. Сега можеше да си признае, че объркването с неговия семеен статус въобще не го притесни. И ако трябваше да бъде напълно искрен, даже му беше приятно.
Погледна отново черно-бялата снимка на служебната ѝ карта. Вероятно беше отпреди години. Красива арменка. Големи черни очи, които така и не се отвориха почти през цялото време, докато бяха заедно. Високо чело. Косите ѝ правеха вълна назад от челото, откривайки дълга… Замисли се. Клишето в такива случаи е… “лебедова шия”. Всъщност беше толкова скаран с женската красота, че всички определения и сравнения бе заучил от книгите. Нямаше свое определение, нямаше и опит. Все пак тази жена му харесваше. Армине Симонян…
Извади от портмонето една от портретните ѝ снимки и я подпря на солницата върху кухненската маса. Беше му приятно да я гледа. Какво нещо е съдбата… Как събира хората в най-невероятни ситуации и условия. Придърпа таблета от другия край на масата и влезе във фейсбук. Написа името на Армине Симонян и веднага попадна на профила ѝ. Имаше още пет-шест жени и девойки с това име, но нея той позна веднага. Последният пост беше отпреди близо половин година. От информацията в профила разбра, че е родом от Ереван, но живее в София. Не бе посочила рождена дата или друга информация, свързана с образование, професия, работа. Бе отбелязала единствено нещо, което, без да разбира защо, силно го зарадва. Пишеше, че е “необвързана”. Разгледа профила ѝ. Имаше само четири нейни снимки. Последната бе отпреди година. Някой я беше снимал в двора на Арменската църква в Пловдив. Било е пак през март. Снимката бе в цял ръст и той най-накрая успя да я види на светло в целия ѝ блясък. На всичко отгоре бе и фотогенична. Срамежлива усмивка с притеснително събрани ръце пред слабото ѝ, но стройно тяло. Тънки глезени, тънка талия, тънки китки, но големи бадемови очи и тежко падаща черна искряща коса. Чиста, спретната, посвоему елегантна. Напомни му Одри Хепбърн от златните ѝ години.
Влюбваше ли се? Спомни си отново уханието на косата ѝ в минутите, когато я държеше в прегръдката си снощи, и сърцето му започна да бие учестено. Само по-бързо да оздравее… Щеше да я вземе от болницата, да я прибере вкъщи… Да ѝ пазарува, да ѝ готви… О, тя не знае как той може да готви! Нямаше да е проблем още тия дни да разучи и няколко арменски манджи… Прииска му се да живее… да е живял с тази жена. Имаше желание да се грижи за нея. Още снощи усети, че тя има нужда от внимание, от човек до себе си, от… любов. Изстреля се рязко от стола и почна нервно да се разхожда из кухнята. Ама какво му ставаше? Разболяваше ли се? Какви са тия глупости в главата му? Жената може и да не е обвързана, но сигурно има семейство, приятели… Приятел? Кой ще остави такава красива брюнетка без внимание, без ухажори? Така де! И… те, къде бяха снощи? Ухажорите… Приятелите… Приятелят… А? Не, нямаше да се откаже! Този път щеше да вземе нещата в свои ръце. Щеше да се бори!
Стигна до банята. По навик влезе и изми ръцете си отново. Две. Драсна чертичката, но след секунда се обърна и рязко дръпна листчето от връвта, която го държеше. Стига с тия драсканици. И петдесет пъти да си измие ръцете, какво от това. Това не го прави нито по-здрав, нито по-щастлив, нито извънземен!
Не го свърташе на едно място. Искаше да отиде до болницата. Да купи по пътя цветя. Като истински съпруг на свиждане да седне до леглото на Армине, да погали ръката ѝ, да ѝ каже колко му липсва, да ѝ разказва за скучната си работа като програмист, да се посмеят на старите вицове за радио “Ереван”, а старшата сестра три пъти да му напомня, че свиждането е приключило. Сам се разсмя на мислите си, но те вкараха светлина в мрачната утрин и го мотивираха да се върне към програмата си за деня.
В коридора беше чувалът с дрехите на Армине и неговото яке. Трябваше да пусне пералня, да излезе на пазар (майната ѝ на карантината), да изпълни дневния обем служебна работа, да си направи упражненията в четири часа и да си избере нов филм за гледане от платформата на “Нетфликс”…
Телефонът звънна. Стресна се, защото не очакваше обаждане. Погледна часовника на стената в кухнята – осем и половина.
– Ало? Търся господин… - гласът беше тих и колеблив. Не чу добре фамилията си, но уверено каза: “Да, аз съм.”
– Господине… Много съжалявам, но вашата съпруга Армине Симонян почина тази сутрин в шест и петдесет и три. Искам да изкажа своите и на колегите най-дълбоки съболезнования за вашата загуба… – гласът направи пауза. Сигурно чакаше емоционална реакция или въпроси. След секунди продължи: – Моля, вие или ваш представител да дойдете до болницата. От кабинет №3 ще получите…
Гласът като автоматичен запис продължи да реди думи, да изрежда правила, разпоредби, а накрая предложи и съдействие за контакт с оторизирана погребална агенция, която да поеме погребението на починалата. Връзката прекъсна.
Още минута Орлин стоя с телефон, опрян до ухото си. После въздъхна и се огледа. Пренесе чувала от коридора в спалнята. Извади закачалки и започна педантично, изглаждайки с ръка гънките, да подрежда дрехите ѝ в гардероба си.