Стефан Командарев: Снимам филм за донорството, мечтая то да спасява хора и у нас

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9265704 www.24chasa.bg

Подкрепям затягането на мерките срещу пандемията, но те закъсняха, казва режисьорът медик

Документалното кино ме държи буден за истинските неща от живота

Пенсионерите са най-големите жертви на 30-годишния преход

Проблемите на здравната ни система са много преди да се появи коронавирусът

Всеки ден се погребват или изгарят органи, които могат да дарят живот на други хора

- Снимате поредния си документален филм - “Донори”. Какво искате да кажете на зрителите с него, г-н Командарев?

- Това, което искам да покажа с този филм, е моята мечта в България да няма листа на чакащи за трансплантация. В повечето европейски държави, когато човек има такъв проблем, получава нужния му орган веднага или в рамките на 2-3 месеца. Докато в България има хиляди хора, които чакат за органи, и тъжната истина е, че голяма част така и не ги дочакват. Трансплантациите у нас са малко и стават все по-малко.

- Защо е така?

- Реалността е такава - има много малко донорски ситуации. Което звучи абсурдно на фона на факта, че България е на едно от челните места в ЕС в още една незавидна класация - на хора, починали от инфаркти и инсулти, и по брой хора, загинали в катастрофи.

От такива инциденти най-често по света се случват донорските ситуации. И на този фон ние сме на последно място по трансплантации в Европа! Говорим за човешки същества, които поради стечение на обстоятелствата или на малшанса, че са родени и живеят в България, не могат да получат адекватна медицинска грижа, каквато получават хората в други европейски държави, на които искаме да приличаме.

- Откъде тръгна идеята за този филм?

- От подготовката за игралния филм “Посоки”, в който има драматургична линия за извършване на сърдечна трансплантация. Когато писахме сценария със Симеон Венциславов, имахме среща с една невероятна жена - лекар и професионалист - д-р Марияна Симеонова, която беше шеф на Изпълнителната агенция за трансплантации.

Д-р Симеонова даваше всичко от себе си, живееше с тази кауза и по нейно време нещата бяха тръгнали нагоре.

Имахме срещи с нея и с Георги Пеев - единствения българин с два трансплантирани органа - сърце и бъбрек. С двамата говорихме много за донорството, за трансплантациите, за абсурда, че в България всеки ден в гробища и крематориуми се погребват или изгарят органи, които могат да дарят живот на други хора. И че трябва по някакъв начин да се опитаме това нещо да се промени. Донорството да стане част от нормата, част от културата на обществото, както е по света.

Есента на миналата година с Георги Пеев разговаряхме и тогава възникна идеята да направим документален филм по темата.

- Досега имате почти равен брой документални и игрални филми. Защо редувате двата жанра в творчеството си?

- Много обичам и двете неща. Както виждате и от този случай, едното много влияе на другото. Тема, която съм докоснал при снимането на игрален филм, се превръща в повод да се направи документален. Много често сюжети, които сме изследвали в документалното кино, после влизат като сюжет в игралното.

Документалното кино е нещо, което те държи буден, което ти помага да опознаваш живота около себе си, среща те с нови хора, пътуваш много, виждаш страни от живота, които са останали извън хоризонта ти. Държи те буден за това, което се случва в реалния живот около тебе. За един режисьор това нещо е изключително здравословно в професионален, а и в чисто човешки аспект.

- Какво става с проекта ви “Ало” - третия филм след “Посоки” и “Кръг”. Една трилогия, с която искате да направите морална и социална диагноза на обществото и разрез на живота в България. Доколкото знам, във филма се разказва история от престъпленията на т. нар. алоизмамници. Какво още можете да кажете за сюжета на “Ало”?

- Алоизмамите са само външната страна на филма. Тя е част от сюжета и не съм сигурен, че това е най-важното.

По-скоро това дава някакъв елемент на съспенс и на трилър. По-важното е, че след таксиметровите шофьори и след полицаите някак естествено се спряхме на пенсионерите. Поколенията на нашите майки и бащи като че ли станаха най-големите жертви на т.нар. 30-годишен преход. Животът на днешния български пенсионер трудно може да бъде обвързан с думата достоен или достойнство.

Моите родители са покойници, грижил съм се за тях до последно, Бог да ги прости. Помня какви пенсии вземаха и какво можеха да си позволят с тях. Лекарствата на баща ми струваха 200 и кусур лева месечно...

Днешните български пенсионери нито могат да имат достоен живот, нито да имат нормални неща като отопление, добра храна, медицински грижи и т.н. Ако говорим за ценности, отношението на едно общество към възрастните хора, към родителите е показателно за равнището изобщо на ценностите на това общество. Така че естествено дойде тази тема.

После добавихме линията за ало измамниците, защото в България пенсионерите са най-честият обект и най-големите жертви на техните “удари”. Измамниците имат понякога големи удари като парични суми. Но това, което най-често получават като “плячка”, са парите, които възрастният човек е скътал в някоя книга в библиотеката за собственото си погребение.

Българските пенсионери се опитват деликатно и в последния си път да не тежат на младите.

- Знам, че при писането на сценариите използват истински истории и реални прототипи. Сега как беше, някой от заловените алоизмамници съгласи ли се да говори с вас?

- Да, за всеки филм правим много проучвания, така беше и сега. Говорихме и с истински телефонен измамник, както и с много жертви на престъпниците.

Аз имах една много любима моя учителка и консултант по сценарии - Милена Йелинек, професор по драматургия в Колумбийския университет. За съжаление, тя беше една от първите мои приятели и близки, които починаха от коронавируса.

Когато с нея работихме по сценария на “Съдилището”, той първоначално беше базиран на моите документални филми, на реални прототипи. И тя тогава ми каза: “Ти много обичаш персонажите от документалните си филми и искаш да им останеш верен. Но това е игрално кино, забрави ги и дай да се опитаме от това, което имаме като база, да изградим историята по законите на драматургията.” Така че наистина винаги съм тръгвал от многобройни проучвания, от реални срещи с хора. Писането на сценария е дълъг процес и тези проучвания и срещи са само първата стъпка от този процес. За “Ало” минахме през осем варианта на сценария, който беше развит в престижна европейска програма по кинодраматургия.

- Как се снима филм по време на пандемия от коронавирус?

- Ще разкажа как снимаме документалния филм за донорството. С всичките герои на филма станахме много близки приятели. Тези, които са трансплантирани, пият лекарства за потискане на имунитета, за да не отхвърли организмът им присадения орган. Тези, които чакат трансплантация, имат сериозни здравословни проблеми. Всичките ги пазим максимално. Защото ние сме опасните, идваме от големия град, където има най-много много случаи на COVID-19. Затова използваме винаги маски, и то правилните маски, дезинфектанти, спазване на правилата без компромис. Дори в пандемия е възможно да се снима, когато всеки пази другия, съответно и себе си, ако сме достатъчно отговорни и солидарни...

- Как ще коментирате новото затягане на мерките, който правителството въведе в петък вечерта?

- Подкрепям ги напълно! Но за съжаление те доста закъсняха. Тези мерки се появиха след като България вече официално оглави световната - не само европейската - световната класация за най-много починали от COVID-19 на милион население на ден. Ние бяхме няколко дни на второ място, но вече се “изкачихме” на първото. А няма нищо по-важно от това да бъде запазено здравето на хората. Всичко друго е поправимо, човешкият живот и човешкото здраве са висша ценност.

Мерките са по-меки от това, което очаквах, по-меки в сравнение с други държави. Починаха приятели. От контактите си с хора непрекъснато чувам лоши новини. Изключително много болни хора, болниците са препълнени, реално няма истински достъп до здравеопазване. Имаме рекордна обща смъртност в сравнение с предишните години.

- Ще издържи ли здравната система?

- Проблемите ни в здравната система са много, много преди да се появят каквито и да било коронавируси. Основният проблем е, че няма лекари и медицински сестри. Ако се разходите покрай Медицинската академия, отсреща по уличките има филиали на големите езикови центрове. В тях се преподава немски за медици, английски за медици, френски за медици и т.н.

И какво се получава? Огромният процент от завършващите медицина в България си вземат дипломите и заминават да лекуват другаде. Не ги съдя - тук са обречени да работят за мизерно заплащане, при лоши условия (особено в провинцията), тук често са обект на агресия и обиди. В България масово останаха да лекуват лекари и медицински сестри, които са в пенсионна или в предпенсионна възраст.

Това е свързано и с безумието, което започна през не толкова далечната 1999 г., когато болниците бяха превърнати в търговски дружества. Това пречи на всичко, включително индиректно и на трансплантациите. Ние се оказахме в медицинска криза при една здравна система, която е изключително много съсипана от всичко, което се случи през отминалите години.

И оттам насетне това, че на ниво държава, на ниво общество тази разклатена здравна система не беше подкрепена. Лятото не бяха положени усилия да се подготви тази здравна система. Властта пропиля това време. Даваше се и трибуна на хора, които изповядваха ненаучни и немедицински тези и аргументи. В обществото се насадиха неверие конспиративни теории, че няма вирус, че всичко е измама.

Здравната криза се комбинира и с икономическа, България е най-бедната държава в Евросъюза, с най-голямо социално неравенство. Към всичко това трябва да добавим и политическата криза. И така стигнахме до ужасната класация, за която стана дума по-горе.

- Вярвате ли, че ваксините ще надвият вируса и ще спасят човечеството?

- Ние много бързо забравяме колко е била продължителността на човешкия живот преди сто, двеста, триста и т.н. години. Това, че сега живеем по-дълго, по-добре и по-качествен,о се дължи най-вече на науката и медицината. Само преди 100 години, в началото на ХХ век, средната продължителност на живота в България е била 42 години! Като човек, на когото първата професия е лекарската, съм възпитан да вярвам в науката.

И не крия, че в момента, в който тези ваксини най-сетне дойдат, бих бил един от първите, ваксинирал себе си и семейството си. Няма друг начин да се върнем към нормалния живот. Стаден имунитет при тази болест - COVID-19, може да се получи единствено и само след масово ваксиниране. Както много други болести в човешката история бяха неутрализирани и забравени отново с ваксини.

 CV

Роден на 28.9.1966 г. в София

Завършил е Медицинската академия в София и кино и тв режисура в НБУ

Член на Европейската филмова академия

Носител на повече от 40 наши и международни филмови награди

Филмът му “Съдилището” стига до краткия списък в номинациите за чуждоезичен “Оскар” за 2010 г.

“Съдилището” печели “Златна роза” на фестивала във Варна и още много награди

През 2017 г. филмът му “Посоки” участва в програмата “Особен поглед” на кинофестивала в Кан

Най-новият му филм “В кръг” печели голямата награда “Златната лилия” на феста във Висбаден и други отличия

  • Георги Марков

    Георги Марков: Не се предавай, Доналд Тръмп!

    От президентския стол на Велика Америка слиза Доналд Тръмп. Най-голямата политическа жертва на коронавируса, но на световната политическа сцена остава явлението тръмпизъм. Не на глобализма ! Да на патриотизма! Да на националния суверенитет ! Да на защитата на границите от незаконни мигранти ! Да на националната идентичност