Писателят Георги Господинов: Смисъла увеличавайте, а не хаоса

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9391790 www.24chasa.bg

Подозирам, че на изборите битката ще бъде не за бъдещето и не с идеи за настоящето, а с носталгичните носии на едно съчинено минало

И още акценти:

Да си татуираш Ботев и Левски или да ги мислиш като футболни отбори, не e белег на национално съзнание, нито патриотичен жест

Един ден ще се събудим и ще разберем, че почистим ли сами градинката пред блока, и държавата ще е станала малко по-чиста, малко по-свястна

В кризата не бива да забравяме, че фалшивите новини, интригите, лъжите, които ни заливат, действат директно и скапват общото ни живеене

Искам да кажа на младите: Съхранете способността да се вълнувате. И не спирайте да се учудвате

- В заключената от пандемията пролет на отминалата 2020 година излезе новият ви роман “Времеубежище”. За какви сблъсъци е разказът в него?

- Голямата тема е паметта и търсенето на убежище в миналото. Тръгва се от клиники за минало, които Гаустин измисля и където човек може да се срещне със собственото си минало, да намери убежище там. В един момент идеята се разраства и се стига до национални референдуми за минало. Всяка държава избира най-щастливото си десетилетие. И това се оказва адски труден избор, особено за страна като нашата. Тук е сблъсъкът на едно ниво. Няма да издавам какъв е българският избор. Когато цели общества започнат масово да се преселват в миналото, да съживяват демоните му, тогава светът наистина е на ръба. Това е

един от

основните

конфликти в

романа. Как да

живеем с

демоните на

миналото си

- Френският философ Мишел Онфре ме впечатли с лаконичен социологически анализ на пандемията: “Религията на Другия, другофилията, е заменена от другофобията, чийто категоричен императив е: “Адът, това са другите...”. Вашият собствен прочит на COVID кризата какъв е?

- Моят оптимистичен прочит е през емпатията, през откриването (за пореден път), че особено във време на криза разбираш колко си свързан с всички останали и с всичко останало. Човек не е направен да живее сам. И дори да стои сам в стаята си зад един прозорец, е по-лесно, като знаеш, че зад отсрещния прозорец също стои човек. Съвременната масова култура и медии сякаш ни лишиха от усещането колко сме смъртни. А отношението към нашата смъртност е основополагащо за културата ни на живеене. Както казва Булгаков: “Въпросът не е просто, че човек е смъртен, а че е внезапно смъртен.” В дни на пандемия това се разбира с жестока яснота. И би следвало да усилва ценността на другия, състраданието ни към него. Ще оцелеят и ще преодолеят по-бързо кризата общества, които са трупали през вековете култура на съчувствие и усещане за ценността на човека.

- Казвате, че миналото вероятно е естественият защитен механизъм по време на чума, родината, в която искаме да се върнем и да се спасим от настоящето.

- Има една хубава фраза, че

миналото е

чужда страна…

Но за нас и за героите в романа е тъкмо обратното – миналото ни е родина. Бъдещето се превръща в чужда страна и все повече хора се страхуват оттам. Изпитваме остър дефицит на бъдеще. И обясним страх. Но трябва да си признаем, че сами сме се докарали дотук. Дълги години на абсолютно безхаберие и голяма доза алчно черпене на ресурси от природата лежат зад нас. Това нямаше как да мине безнаказано. Наистина, когато настоящето е заключено, а бъдещето - страховито, нямаш къде другаде да потърсиш убежище, освен в миналото. Въпросът е колко дълго можеш да се криеш там и какви демони ще събудиш.

- Как ще се прояви този рефлекс на предстоящите избори - парламентарни и президентски?

- Както стана ясно, в романа има подобни избори или по-скоро референдум за минало. И всички движения там залагат на тази карта на миналото.

В новата ми книга

“Времеубежище”

всяка държава избира

най-щастливото си

десетилетие. Оказва

се адски трудно

за България

Парадоксът е в това, че по принцип изборите обичайно се правят заради бъдещето, заради следващите 4 или 5 години. А

нашите избори

все повече

зависят от

миналото

В известна степен това е и световна тенденция. Почти всички популистки партии днес обещават велико минало.

Подозирам, че и на тези избори битката ще бъде не за бъдещето и не с конкретни идеи за настоящето, а с носталгичните носии на едно съчинено минало. Както в книгата се появяват едни прекупвачи и продавачи на минало, нищо чудно да ги видим и тук. Подозирам, че възгласът “българи юнаци” ще кънти все по-често за щяло и нещяло.

Има една тънка

граница между

родолюбие и кич

и тя непрекъснато

се прекрачва

- Според вас нов политически играч може ли да промени досегашния начин на упражняване на властта у нас?

- Аз съм писател все пак, не съм политолог, нито имам особен интерес към политиката. Но това, което мога да отвърна като наблюдаващ какво се случва с обществото, е следното. Истинската промяна не зависи от един или друг, нов или стар политически играч. Промяната зависи от нагласата и състоянието на самото гражданско общество. От всички, свързани с образование, култура, медии, възпитание, правораздаване и прочее, до продавача на сергия в “Надежда 4”. Само те, само ние, можем да променим досегашния начин на упражняване на властта у нас. Това е невидима и всекидневна работа, в която всеки трябва да направи своята малка крачка.

- В какво се измерва величието на една нация? Питам ви, защото и в миналото, и в настоящето, а и в бъдещето посланията на политиците в една или друга степен са затворени между направеното от хора - икони в историята, и това, което се опитват да направят съвременните политически герои.

- Думите “величие” и “нация”, събрани заедно, най-често водят до взривоопасни комбинации. Особено пък когато се използват за политически послания. Толкова дълго сме били облъчвани с пропагандно високопарие, че би трябвало да сме изградили отдавна имунитет и антитела. За съжаление обаче, не сме. Да си татуираш Ботев и Левски или да ги мислиш като футболни отбори, не е белег на национално съзнание, нито патриотичен жест. Самият Ботев е казал доста горчиви думи за българската квазипатриотщина, която крещим най-вече по кръчмите. И пак Ботев казва в писмото до Драсов “преди сичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти”. Та този негов отговор е и моят – в това е величието или силата на едно общество – преди всичко да сме човеци.

- Ако трябваше да напишете политически роман, кои щяха да бъдат неговите герои? И кой щеше да е движещият сюжета конфликт?

- Всъщност “Времеубежище” спокойно може да бъде четен и като политически роман. Струва ми се, че доста от критиците леко се стъписаха пред елемента на антиутопия и сатира тъкмо към политическото. И както стана дума по-горе, движещият конфликт тук е тъкмо злоупотребатата, политическата злоупотреба с едно колективно минало. В романа светът е изправен пред ръба на разпада, а събитията от тези дни във Вашингтон са само още едно доказателство за това. Нещата са отишли твърде далеч.

- Казвате, че историята на отделния човек трябва да доминира над колективната история, ако съм ви разбрала правилно. Как може да стане това?

- Казвам, че личната история често е пренебрегвана и потъпквана заради колективната.

Зад историята на

отделния човек

можеш ясно да

усетиш цялата

трагедия на

живота

и случващото се, ние сме много по-склонни да състрадаваме на конкретен човек и конкретна история. Човекът никога не е абстракция. Колективната история се пише от историци, политици, победители. Там често има пропаганда и манипулация. Частната история се пише от едно смъртно и крехко същество, каквото е отделният човек. Тя ми е по-важна.

- В тези смутни времена възмущението на хората от ситуацията, от управлението, от личната им несрета е в различни вариации на популярния израз “Обичам родината, мразя държавата”. Дали обаче повече стават тези, които не очакват държавата да им направи живота?

- Държавата доста се е постарала за популярността на тази фраза. Но и другото е вярно – държавата не е някаква абстракция, държавата сме всеки един от нас. Ако ти ме излъжеш, докато ми продаваш нещо на пазара, или ме гледаш накриво, ако се прецакваме един друг, какво да очаквам от държавата? Един ден ще се събудим и ще разберем, че ако си почистим градинката пред блока, и държавата ще е станала малко по-чиста, малко по-свястна. Но това изисква усилие. Пък и

така се е

случило в

нашата история,

че винаги сме

усещали

държавата

чужда

за нас.

- Ако миналото е днешното ни убежище, утопично ли е да вярваме в бъдещето?

- Бъдещето е пропаганда, казваше някъде Йосиф Бродски. Всеки може да ти продаде малко бъдеще. Макар че ние направихме пропаганда и от миналото, бих добавил. Не обичам да мисля за бъдещето като далечна абстракция, в която подскачаме в скафандри по Марс и Луната. Това не ме блазни.

Бъдещето е

винаги в

сегашно време

Струва ми се, че то се случва тъкмо днес и сега, във всяка минута. Представям си го с лице на дете. И в това е цялата ни отговорност - в знанието, че там ще живеят децата ни. И ние трябва добре да се погрижим за него, за детската стая на света.

- Дали тази пандемия като тържество на злото може да ни направи по-добри като хора?

- В първото си есе за пандемията, което написах към края на март, вярвах, че ще излезем от тази пандемия по-бедни вероятно, но по-добри. И с един куфар, достатъчно малък, за да пренесем само най-важното от вчерашния свят. После написах още есета, но това остана най-светлото, най-оптимистичното. Ще ми се да вярвам, че думите в него още важат.

- Над какво работите в момента и кога ще го видим на пазара?

- Аз съм мързелив автор на романи, излизат обикновено на десетина години по един, да не досаждам на читателите. Но пиша и в други жанрове. Всеки път си казвам, че следващата ми книга ще е един кратък и светъл роман. Дано дойде време и за това.

- Преди няколко години държахте запомняща се реч пред завършващите Американския колеж. Сега какво бихте казали на завършващите училище млади хора?

- Същото. Минете красиво и смислено през живота си. Съхранете способността да се вълнувате. И не спирайте да се учудвате.

- Какво не бива да забравяме в тези кризисни времена?

- Да не забравяме, че думите имат значение. Всички фалшиви новини, интриги, лъжите, които ни заливат, действат директно и скапват общото ни живеене. Да сме наясно, че има само два пътя – или да се залеем в истерия и омраза, или да се опитаме да си говорим и да стъпим върху основни неща и ценности, които споделяме. И, разбира се, да не прекрачваме границите на човешкото.

В критични

времена

най-лесно е да

обиждаш и да

истерясваш

– виждаме го от президента на САЩ до хората около нас, понякога наши приятели. Смислен и силен ще бъде този, който остане от страната на човешкото, увеличавайки смисъла, а не хаоса. Това е. И да знаем, че сме нетрайни и смъртни, времето да се обичаме е все по-късо, и това е основателна причина да побързаме.

Георги Господинов е роден през 1968 г. в Ямбол

Автор е на “Естествен роман”, “Физика на тъгата”, “Там, където не сме”, “Всичките наши тела”, а последният му роман “Времеубежище” излезе в разгара на пандемията миналата пролет

Носител на наградата за европейска литература “Ангелус” и международната награда Ян Михалски

Нобелистката Олга Токарчук пише, че “Физика на тъгата” е безспорна част от съвременния европейски канон. Чуждата критика сравнява Господинов с писатели като Маркес, Орхан Памук, Милан Кундера

Филмите на Тео Ушев по “Сляпата Вайша” и “Физика на тъгата” стигнаха до номинации за Оскар

Главен редактор на “Литературен вестник” (1998-2005).

 Доктор в Института за литература на БАН

  • И все пак, политици, дневният ред на хората е по-важен

    И все пак, политици, дневният ред на хората е по-важен

    За последно тази година откриваме парламент - трети нов поред. Хубави приказки се казаха, както му е редът, чудесни пожелания и обещания се чуха, както сме свикнали. Въпросът е с какво ще се захванат депутатите и каква ще я свършат. Разбира се, тяхна е задачата да гледат отвисоко народните работи, да кроят стратегии и перспективи за светлото
  • Задава ли се най-лявопопулисткото управление на прехода?

    Задава ли се най-лявопопулисткото управление на прехода?

    - Горещо призовавам да не се харчат никакви милиарди в края на годината - "Те ги вдигат, аз ги плащам" ли е предложението за космическа минимална пенсия - Който предложи популистко харчене, приема се веднага, а ако някой загатне наченки на реформи, сам се отказва Следя преговорите за съставяне на правителство

МАЛКИЯТ ИВАНЧО

Малкият Иванчо