Украинският църковен проблем и новото учение на фанариотите за църквата

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9439496 www.24chasa.bg
Епископ Силвестър

"Нека да внесем яснота за разликата между украинската и други православни църкви, като българската. Когато става дума за даването на автокефалия на Българската църква, трябва да се има предвид, че тази църква е искала не толкова получаване на автокефален статус, колкото възобновяването му. Българската църква вече е притежавала автокефалия, изгубена в резултат на турското завоевание. И още нещо. Важно е да се знае, че в историята на Църквата преди украинския случай няма друг пример едни или други разколници да бъдат просто обявени за неразколници и толкоз. Всички канонични правила, засягащи лечението на разколите, казват, че разколниците могат да бъдат приети в Църквата само след покаяние, като при това каноните изискват писмено покаяние. Освен това никога не имало такъв случай – някоя разколническа общност да бъде обявена за канонична при игнориране на вече съществуващата канонична църква. Такова нещо не е имало в нито един случай, когато е ставало дума за лечение на разкол или предоставяне на автокефалия. В случая с Българската църква цялата Българска църква е била смятана от Фенер за намираща се в разкол, и когато през 1945 г. са започнали преговори за преодоляване на конфликта, цялата Българска църква е участвала в тях. Не е имало такова положение – в България да съществува канонична църква и успоредно с нея разколническа общност и изведнъж разколниците да бъдат признати за канонична структура при игнориране на вече съществуващата канонична църква."

Украинският църковен портал “Православная Жизнь” публикува беседа с ректора на Киевската духовна академия епископ Силвестър (Стойчев) – българин по народност и архиерей от каноничната Украинска православна църква. Владиката отговаря на въпроси, които вълнуват днес православните християни в Украйна и по света – украинската църковна криза, незаконното нахлуване на Фенер на чужда църковна територия, новото учение на фанариотите за върховната власт в Църквата, назряващия разкол в световното Православие и други.

– Владико, наскоро в Киевската духовна академия се състоя конференция, посветена на 30-те години, изминали откак Московският патриарх Алексий II даде независимост и самостоятелност на Украинската православна църква. Изложете накратко същината на Вашия доклад.

– Да, неотдавна се състоя конференция, посветена на 30-те години, изминали след като патриарх Алексий II издаде благословената си грамота за самостоятелността на Украинската православна църква. Този юбилей бе за нас повод да осмислим много въпроси, свързани с църковната ситуация в Украйна. В доклада си аз се опитах да покажа: въпреки че УПЦ не притежава статут на автокефалия, тя все пак е напълно самостоятелна във вътрешното си управление и независима в своите решения.

Например, важен белег на една автокефална църква е правото ѝ самостоятелно да избира и ръкополага своите архиереи. В Украинската православна църква нещата са точно такива: ние съвсем самостоятелно избираме и ръкополагаме нашите епископи. Предстоятелят на УПЦ се избира без чуждо участие и Московският патриарх само благославя (а не утвърждава) нашия избор. От друга страна, въпреки че ПЦУ (“Православна църква на Украйна” – паралелна на каноничната църква структура, образувана от украинските разколници и получила благословията на Фенер – бел. прев.) се води за автокефална, все пак Константинополският патриарх си е запазил немалко лостове за влияние върху вътрешния живот на тази организация. Съвсем очевидно е, че за Фенер въпросът с украинската автокефалия е само разменна карта в много по-голямата му игра за формиране на нова еклисиология (учение за Църквата – бел. прев.), според която Константинополският патриарх има особен статус, права и пълномощия в световното Православие.

– Споменахте за новата еклисиология на Фенер. Бихте ли казали нещо повече за това?

– Представителите на Константинополската патриаршия днес се ръководят от учението за особения статус и права на Константинополския патриарх. Сред привържениците на това учение можем да споменем например митрополит Йоан (Зизиулас) и архиепископ Елпидофор (Ламбриниадис). Застъпниците на тази концепция трансформират традиционното църковно учение за първенството по чест в едно ново учение за първенството по власт, което уж притежава Константинополският патриарх.

Тези автори и редица други направиха опити за догматична обосновка на това учение.

Пълномощията на Константинополския епископ са били свързани с политическото значение на Константинопол като столица

– Но нима в древната Църква Константинополската катедра не е имала специални пълномощия?

– Нека първо хвърлим светлина върху историята на Константинополската катедра. Общоизвестно е, че Константинопол е столицата, построена от император Константин Велики. Тоест този град се е появил едва през IV век. Исторически предшественик на Константинопол върху тази територия е градът Византион, който в християнската история през първите три века след Христа не е изпъкнал с нищо, ако изключим това, че от този град произхожда еретикът Теодот Кожаря.

Към момента на появата на Константинопол в Църквата съществуват няколко апостолски катедри – Рим, Александрия, Антиохия. Около тези центрове се разгръща църковният живот. Появата на новата столица дава, естествено, основания за преформулиране на статуса и пълномощията на столичния епископ.

По този начин контекстът, в който се появява въпросът за пълномощията на епископа на Константинопол, е чисто политически. Константинополската катедра не е апостолска по своя произход и няма онези основания за особен статус, които са имали древните църковни катедри, основани от самите апостоли.

– Ами правилата на Вселенските събори? Не дават ли те особен статус на Константинопол?

– По този въпрос има две важни правила. Първото от тях е Правило 3 на II Вселенски събор, което гласи: “Константинополският епископ да има преимущество по чест след Римския епископ, понеже този град е новият Рим”. Второто е Правило 28 на IV Вселенски събор, където за Константинопол се казва: “Градът, придобил честта да бъде град на царя и синклита и имащ равни преимущества със стария царствен Рим, е и в църковните дела възвеличен подобно на него и ще бъде втори след него”. Както виждаме от тези правила, статусът и пълномощията на епископа на Константинопол в древността са били свързани с политическото значение на Константинопол като нова столица. Не с древността на катедрата, не с апостолския ѝ произход и още по-малко с някакво Божествено право, а само с това, че това е град на царя и сената.

Трябва да посочим и още един важен исторически аспект. Преносът на столицата от Рим в Константинопол е имал голямо значение в много отношения. Населението на империята е трябвало да приеме новата столица, да повярва в нея, така да се каже. Императорите всякак се опитвали да издигнат статуса на новата столица – с грандиозни строежи, с донасяне на общохристиянски светини и т.н. Тоест Константинопол като столица е трябвало да расте. Разбира се, растежът на новата столица е означавал и едновременно издигане на столичния епископ. Самите императори са насърчавали нарастващия авторитет на епископите на Константинопол.

Още един немаловажен фактор за разбирането на Правило 28 на Халкидонския събор е следният. В древната Църква е имало диоцези, оглавявани от митрополити. По онова време – V век, границите на диоцезите, статусът и пълномощията на митрополитите спрямо епископите от диоцезите са една вече отдавна формирана традиция. Но областта, където се намирала новата столица, се е подчинявала в църковно отношение от най-древни времена на Ираклийския митрополит.

По този начин се е създала ситуация, при която има столичен епископ, но той няма собствена църковна област. Константинополските епископи се опитвали да поправят тази ситуация с различни средства, най-вече като се стараели да влияят върху назначаването на епископите в съседните на столицата църковни области (епархии). Правилото на Халкидонския събор намира решение за тази ситуация, като предава в юрисдикцията на столичния епископ не само столичния град, но и някои църковни области.

Изследователите на каноните обръщат внимание и на още на один аспект в разбирането на Правило 28. Така например, архиепископ Петър Люлие пише: “Изводите относно юрисдикцията са изложени доста непохватно под формата на ограничително условие, сякаш целта на правилото е по-скоро на забрани на епископа на Константинополската катедра да посвещава непосредствено епископи за немитрополитските катедри”. И наистина, това правило не само дава на Константинополския епископ определена църковна област, но и ограничава намесата му в делата на другите диоцези. Именно така разбират това правило и византийските тълкуватели.

Тоест позоваванията на днешните бранители на специалния статус на Константинополския патриарх върху Правило 28 на Халкидон едва ли могат да се смятат за валидни.

Гръцкият Китеж

– Владико, Константинопол е завоюван от турците и вече не е град на императора и сената, а епископът на Константинопол все така е първи в диптиха…

– Както знаем, арабските завоевания са довели до това, че още през VII–VIII в. повечето древни апостолски катедри като Александрия, Антиохия, Йерусалим се оказват извън границите на православната държава. Участта на покорените патриаршии не е била за завиждане: християне били силно орязани в своите права, а пълноценната дейност на епископите често просто не можела да се осъществи. При тези условия Константинопол (който по онова време все още не бил завоюван) започнал да се възприема не просто като столичен град, а като защитник на всички православни християни. И съответно Константинополската патриаршия станала единствената свободна православна патриаршия на Изток.

Именно по това време се оформя докрай сакралният образ на императора – не просто като глава на държавата, а като покровител и защитник на всички православни, където и да се намират те.

За този сакрален образ на властта е много важно да помним, за да разбираме правилно по-сетнешните претенции на Константинополския патриарх. Работата е там, че след падането на Константинопол пълномощията на византийския император като защитник и покровител на всички православни (гърци) преминават към Константинополския патриарх. И трябва да се каже направо, че за този развой на нещата съдействат най-вече турските султани. Известно е, че Мехмед II след завоюването на Константинопол отрежда на Константинополския патриарх положението на глава на всички православни християни, живеещи в Османската империя. По този начин с това решение на султана Константинополският патриарх става лидер на гръцката нация.

– Добре де, има ли наистина Константинополският патриарх особени права и пълномощия?

– Освен предимството по чест – не. Вярно е, че Константинополският патриарх, отдавна изгубил положението на първи епископ на империята, продължава да настоява върху учението за особената си власт. Но нека да припомним още веднъж – Константинопол вече не съществува. Съществува турският Истанбул. Гърците са митологизирали Константинопол, превръщайки го в нещо като елински “Китеж” (руската средновековна легенда за Китеж твърди, че след завоюването си от татарите този град е потънал на дъното на езеро, но продължава да съществува в отвъдното – бел. прев.). Константинопол е град-спомен, град-мит, град-призрак и град-мечта. Мечта за някогашното съществуване, блясък и величие на православната империя. Както казва един автор: “Гърците живеят така, сякаш все още не са чували за падането на Константинопол”.

Вследствие на това откъсване от реалността Константинополската патриаршия се привижда на самата себе си в сакрални категории, измисляйки си някакви особени пълномощия и особена власт. Критиците на Константинопол го обвиняват в източен папизъм. Ще си позволя историческа аналогия с римския папизъм: учението за непогрешимостта на папата по въпросите на вярата и морала е догматизирано по времето на папа Пий IX, точно когато папството губи светската си власт и секуларизацията се засилва. Учението за непогрешимостта на папата сякаш е призовано да защити онази област, която си е чисто църковна привилегия. Тоест при загубата на реално влияние и реална власт винаги се оформят някакви крайни идеи за особени права и пълномощия в духовната област.

Константинополският патриарх в действителност притежава твърде немногобройно паство, той е ограничен в своите възможности в родината си, в Турция. На фона на реалното си незавидно положение Константинополската църква си измисля, помпа си някакви абстрактни права и пълномощия, нарушавайки традиционната православна еклисиология в угода на своите претенции.

Как се появява алтернативна еклисиология

– Какво имате предвид, като казвате, че се нарушава традиционната православна еклисиология?

– Православната еклисиология изхожда от първичността на евхаристийната община, оглавявана от епископа. В този смисъл всички епископи – патриарсите, митрополитите, управляващите или викарните епископи, които могат да се различават по отношение на едни или други административни пълномощия, са равни по отношение на духовната си власт.

Едната Църква се състои от поместните Православни църкви, обединени от общата си православна вяра и общите Тайнства (общение чрез Тайнствата). По този начин се реализира принципът на равноправието на поместните Православни църкви, намиращи се в непосредствено общение помежду си чрез общата си вяра и участието в едни и същи Тайнства.

Константинопол създаде алтернативна еклисиология, според която общението между поместните църкви се извършва опосредено – чрез Константинополския патриарх. Според тази гледна точка православен е само онзи, който пребъдва в общение с Константинополския патриарх. Излиза, че Православието не може да съществува без Константинополската патриаршия. Твърде самонадеяно твърдение, особено ако имаме предвид колко много еретици, в това число и осъдени от Вселенските събори, са заемали Константинополската катедра. В това отношение Константинопол е лидер сред древните катедри.

Да се намери догматична обосновка на това учение не е лесна задача. Затова защитниците на това разбиране за църковното единство се опитват да създадат богословска платформа за новата си еклисиология. Имам преди всичко предвид учението, според което първенството на Константинополския престол се оприличава на първенството на Бога Отец в Светата Троица.

– Споменахте за общението в Тайнствата. Но нали самата Украинска църква стана инициатор на прекъсването на евхаристийното общение с Константинопол?

– Честно казано, аз съм потресен от лицемерието, с което ни обвиняват по този въпрос, поднасяйки нашето решение за прекратяване на евхаристийното общение с църквите, признали ПЦУ, като злодейство с невиждани мащаби. Въпреки че гърците сами нерядко са прекъсвали евхаристийното общение по много по-маловажни поводи. Помним от близкото минало разрива на евхаристийното общение между Константинопол и вече покойния Атински архиепископ Христодул, главата на Гръцката църква, в отговор на проблема с ръкополагането на епископите за т. нар. нови територии в Гърция.

Или един още по-пресен пример: прекратяването на евхаристийното общение през 2014 г. между Антиохия и Йерусалим поради конфликта им заради храма в Катар.

И все пак именно нашето решение за прекратяване на евхаристийното общение изведнъж започна да се сочи като невиждано досега престъпление. Е, какво е това, ако не двоен стандарт?

– Защо Фенер проявява такъв интерес към Украйна?

– Константинополският патриарх, търсещ шанс за реализиране на своите властови амбиции, се възползва от тежката църковна криза в Украйна, за да утвърди претенциите си за изключителното си право да предоставя автокефалия на поместните Православни църкви. Това е просто опит да засили влиянието си извън рамките на собствената си църква.

Кой и как може да дава автокефалии?

– Има ли Константинопол такова право – да дава автокефалии?

– През 90-те, за да оправдае разколническите си действия, Филарет Денисенко всячески пропагандираше тезата, че в една независима държава трябва да има и независима църква. Той дори се опитваше да апелира към правилата на Вселенските събори (например към Правило 17 на IV Вселенски събор, където се казва “разпределението на църковните енории трябва да следва гражданския и териториалния ред”). И все пак трябва да сме наясно, че каноните на Вселенските събори са били приемани в рамките на една империя и не са могли да се градят върху идеята за независими национални държави. И ако принципът на самостоятелното управление е бил прокарван в тях, то той е бил свързан с административно-териториалното деление на империята, а не с идеята за друг държавен суверенитет. Също така трябва да ни е ясно, че каноните не казват нищо за начина и условията за предоставяне на автокефалия и това дава възможност за всякакви спекулации.

Същият този териториален принцип не е напълно приложим и към автокефалните поместни църкви. Да вземем например Гърция. Съществува Еладска православна църква, но при това част от епархиите на територията на Северна Гърция са в юрисдикцията на Константинопол. Ако териториалният принцип беше напълно в сила, то в такъв случай след промяната на границите на гръцката държава всички епархии върху новоприсъединените към Гърция територии би трябвало автоматично да преминат под юрисдикцията на Еладската църква. Но в този случай Константинопол постъпи по друг начин, защитавайки собствените си интереси.

– Владико, но все пак именно Константинополската патриаршия е дала автокефалия и на Гръцката, и на Сръбската, Българската, Албанската църква...

– Връщайки се към въпроса има ли право Константинополският патриарх сам и по свое усмотрение да предоставя автокефален статус на поместните църкви, ще отговоря еднозначно: не! Няма такива правила на Вселенските събори, които да служат като ръководство в това отношение. А примерите, които посочихте, са предизвикани от онова положение, за което споменахме по-горе: по решение на турския султан Константинополският патриарх е бил глава на всички православни християни в Османската империя. Ще напомня, че България, Сърбия, Албания и т.н. са били завоювани от турците-османлии и са били част от Османската империя. И когато Константинополският патриарх им е давал автокефалия (в повечето случаи с голяма неохота), то той е можел да го направи именно защото в течение на много векове тези земи са били в сферата на неговата власт по милост на турските султани.

Между другото, по въпроса за Албанската църква. Има една преписка между Константинополския патриарх Вениамин и Александрийския патриарх Николай V по въпроса за автокефалията, предоставена от Вениамин на Албанската църква. Александрийският патриарх в писмото си директно сочи, че предоставянето на автокефалия е въпрос, надхвърлящ пределите на властта на Константинополския патриарх, и че той трябва да се решава на общоправославно ниво. Едностранното решение на Константинопол да предостави автокефалия подронва според мнението на патриарх Николай традиционното устройство на Православната църква.

Патриарх Вениамин отговаря в типично фенерски дух: след като Константинополските патриарси са давали автокефалия в миналото, без да питат никого, то, значи, и аз няма да питам никого, както не са питали и моите предходници. По същество той отказва да отговори на въпросите на своя александрийски събрат, игноририрайки опасенията на патриарх Николай.

Патриарх Николай се оплаква, че Константинопол просто е поставил другите поместни църкви пред свършен факт, искайки признание за станалото. Позната картинка, нали?

Трябва да се отбележи, че патриарх Николай по принцип не е бил против автокефалията на Албанската църква, той възразява срещу начина, по който действа Фетер и е провъзгласена автокефалията.

Всичко друго, но само не и лечение на разкола

– Ситуацията с 1686 г. (през 1686 г. Константинопол прехвърля Киевската митрополия в юрисдикцията на Московската патриаршия – бел. прев.). Имаше ли Константинополският патриарх право да отмени това решение и да си върне митрополията през 2018 г.?

– Въпросът за 1686 г. предизвика много шум. Разбира се, това е твърде сложен въпрос, който изисква допълнително проучване. Но така или иначе Константинопол не е изказвал никакви претенции в течение на повече от 300 години. А сега изведнъж едностранно си промени решението. Най-важното във всичко това е, че Константинополската патриаршия действа при напълно закрити врати: никаква открита дискусия, никакво участие на представителите на другите поместни църкви. Всичко приключи с един кратък прес-релиз.

Не разбирам как хората, които толкова много разсъждават за европейските ценности и свободата, игнорират факта, че Константинополският патриарх действа в напълно средновековен дух. А в украинския случай всичко се вършеше с намесата и подкрепата на украинската държавна власт, което е крещящ пример за нарушаване на принципа на светския характер на държавата.

– Владико, Фенер оправдава действията си с желанието си да излекува украинския разкол. Какво ще кажете по този повод?

– Намесата и дори нахлуването на чужда територия под вид на помощ е стар политически трик. Щом Фенер е толкова загрижен за разколите, нека първо излекува движението на гръцките старостилци, което е възникнало като реакция срещу действията на Фенер и съществува и до ден днешен.

А пък и колко странен начин да лекуваш разкола е това – просто да заявиш, че разколът не е разкол. Да наречеш черното бяло – това ли е решението на проблема? Това е всичко друго, но не и лечение на разкола. Това е престъпление с морален и каноничен характер.

– Но нали някои поместни църкви, преди да получат статус на автокефални, също са били смятани за намиращи се в състояние на разкол? Например, Българската църква...

– Нека да внесем ясност. Когато става дума за даването на автокефалия на Българската църква, трябва да се има предвид, че тази църква е искала не толкова получаване на автокефален статус, колкото възобновяването му. Българската църква вече е притежавала автокефалия, изгубена в резултат на турското завоевание.

И още нещо. Важно е да се знае, че в историята на Църквата преди украинския случай няма друг пример едни или други разколници да бъдат просто обявени за неразколници и толкоз.

Всички канонични правила, засягащи лечението на разколите, казват, че разколниците могат да бъдат приети в Църквата само след покаяние, като при това каноните изискват писмено покаяние. Освен това никога не имало такъв случай – някоя разколническа общност да бъде обявена за канонична при игнориране на вече съществуващата канонична църква. Такова нещо не е имало в нито един случай, когато е ставало дума за лечение на разкол или предоставяне на автокефалия. В случая с Българската църква цялата Българска църква е била смятана от Фенер за намираща се в разкол, и когато през 1945 г. са започнали преговори за преодоляване на конфликта, цялата Българска църква е участвала в тях. Не е имало такова положение – в България да съществува канонична църква и успоредно с нея разколническа общност и изведнъж разколниците да бъдат признати за канонична структура при игнориране на вече съществуващата канонична църква.

– Украинските разколници покаяли ли са се, преди да бъдат приети от Фенер?

– Доколкото знаем – не. Никой не се е каел за нищо, а най-малкото за създаването на разкол. И това е много странно, тъй като противоречи на нарежданията на съборите за процедурата, по която се приемат разколници. Фенер е можел да ги приеме без покаяние само при положение, че не е смятал тези две структури – “Киевската патриаршия” и УАПЦ – за разколи. Такъв подход от страна на Фенер е напълно възможен. Но тогава се появява закономерният въпрос: какво да кажем за това, че цели 30 години същият този патриарх Вартоломей е смятал тези организации за разколнически? Има маса писмени свидетелства за това, че Константинополският патриарх е смятал и “Киевската патриаршия”, и УАПЦ за разколнически структури. Между другото, ще бъде уместно да си спомним за уж съществуващото според Правило 9 и Правило 17 на IV Вселенски събор право на Константинополския патриарх да приема апелативни жалби от целия православен свят.

В тези правила се казва, че жалбоподателят може да се обърне или “към екзарха на великата област” (тоест към главата на диоцеза), или “към престола на царствующия Константинопол” (да си спомним отново за възможностите на столичния епископ по времето на империята). След като ти се предоставя възможност да се жалваш или там, или там, то очевидно е, че пълномощията на последен съдия не принадлежат изключително на патриарха на Константинопол.

Това, което е дадено като възможност, се превръща сега от Константинополската патриаршия в право и привилегия. Но авторитетните тълкуватели на тези канони еднозначно говорят за една конкретна територия, на която Константинополският патриарх има правото да приема жалби. Например, Йоан Зонара пише: “…Не над всички без изключение митрополити е поставен за съдия Константинополският патриарх, а само над онези, които му се подчиняват. Защото той не може да изправи пред своя съд митрополитите на Сирия, или Палестина и Финикия, или Египет против волята им; но митрополитите на Сирия подлежат на съда на Антиохийския патриарх, палестинските – на съда на патриарха на Йерусалим, а египетските трябва да бъдат съдени от патриарха на Александрия”. Голям коментар към това правило е оставил св. Никодим Светогорец: “Желаейки да почетат Константинополския предстоятел, [някои] стигнаха до крайности... Константинополският предстоятел няма правото да действа в диоцезите и областите на другите патриарси, и това правило не му дава правото да приема жалби по всички въпроси във Вселенската Църква”.

Между другото, като потвърждение на това, че Константинополският патриарх е разглеждал въпросните организации именно като разколи, свидетелства фактът, че разколниците, които искаха да преминат, например, от “Киевската патриаршия” в юрисдикцията на Константинопол, бяха приемани чрез ръкополагане, защото ръкоположенията, извършени в разкола, не бяха признавани от Фенер. Лично аз познавам такива случаи например в Испанската и Португалската митрополия на Константинополската патриаршия. А сега вече виждаме нещо съвършено различно…

Тази радикална промяна във отношението на патриарх Вартоломей към украинските разколници говори за съжаление само за неговата неискреност и лицемерие. Ето как, за да оправдае претенциите си за особени пълномощия в световното Православие, Константинополският патриарх не се спира пред никакви средства и никакви абсурдни теории. Друго обяснение за съжаление едва ли е възможно…

Хиротония, миропомазание или благословение с молитва?

– Владико, а какво да правим с хиротониите (ръкоположенията – бел. прев.), извършени в “Киевската патриаршия” и УАПЦ? Та нали Константинополската църква не е извършила над тези хора нови хиротонии?

– Както вече казахме, процесът на подготовката за създаването на ПЦУ бе от страна на Константинополския патриарх абсолютно непрозрачен. През октомври 2018 г. бе публикувано само едно кратко комюнике на решенията на Синода на Константинополската църква, в което буквално с един ред бе казано, че Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич) се приемат в общение заедно с техните структури. На какви канонически основания е било направено това? Бил ли е разглеждан в Истанбул въпросът за законността на хиротониите, извършени в разкола? На тези и много други важни въпроси отговори не сме получили и до ден днешен.

При вземането на толкова важни решения би било логично да се извърши щателно и максимално открито проучване на този въпрос с привличане на експерти от Украйна. Но, доколкото можем да съдим, нищо такова не е било направено. Константинополската патриаршия само заяви, че отменя всичките си предишни църковно-съдебни решения относно разколниците, и ги прие в общение без да извърши над тях законни хиротонии. Искам специално да подчертая, че става дума не за повторни хиротонии, както обикновено се изразяват у нас, а за извършване на законни хиротонии. Защото хиротониите, извършени в разкол, не са законни.

Фактически Фенер просто призна за валидни всички тайнства, извършени по-рано от разколниците. При това Константинополската патриаршия заяви, че това уж отговаряло на каноните и било древна църковна практика, въпреки че съвсем доскоро тя се придържаше към съвършено противоположна позиция и разглеждаше тези организации именно като разколи.

Искам да отбележа, че своите недоумения по този повод изрази, например, предстоятелят на Албанската православна църква архиепископ Анастасий в своите писма до патриарх Вартоломей.

Като обосновка за своето решение Фенер посочи една брошурка на Смирненския митрополит Василий. В нея са разгледани някои канони и исторически прецеденти. Появиха се и други публикации по въпроса за признаването на хиротониите, извършени в разколнически общности.

В действителност ситуацията не е толкова еднозначна, както се опитват да я представят защитниците на действията на Фенер. Например, в този случай е напълно неуместно позоваването на Правило 68 на светите Апостоли, в което се казва: “Ако епископ или презвитер или дякон приеме от някого второ ръкоположение: да бъде низвергнат от свещен сан и той, и онзи, който го е ръкоположил”. Първо, в това правило изобщо не става дума за разколници! Според обяснението на византийските тълкуватели в това правило се говори за някой, който иска повторна хиротония, защото не харесва ръкоположилия го епископ. Например, някакъв човек е ръкоположен за свещеник, а след това научава, че ръкоположилият го епископ води недостоен живот, и на това основание иска да получи отново своя сан, но вече от друг архиерей. Именно тази практика е осъдена от въпросното правило.

Второ, това правило има и продължение, което защитниците на разкола не цитират (и аз не се учудвам на това). То звучи по следния начин: “...освен ако не се разбере със сигурност, че неговото ръкоположение е извършено от еретици. Защото онези, които са кръстени или ръкоположени от тях, не могат да бъдат нито верни, нито служители на Църквата”. Както виждаме, това правило предполага, че могат да съществуват и незаконни хиротонии (както и покръствания). Правилото свидетелства за това, че древната Църква все пак е смятала: има хиротонии законни и незаконни, валидни и невалидни. Правилото директно говори за невалидността на еретическите хиротонии. А какво казват каноните за хиротониите, извършени от разколници? Най-важното правило в това отношение е Правило 8 на I Вселенски събор, в което се говори за новацианите. В него по въпроса за това дали трябва да се приемат в православния клир онези, които са получили хиротонии в разкола, се казва: “След възлагане на ръце пребъдват те в клира”. Този израз не е бил тълкуван в Църквата еднозначно.

Например, св. Тарасий Константинополски, прилагайки това правило към епископите иконоборци, смятал, че въпросният израз трябва да се разбира като благословение с молитва и полагане на ръце. Нещо подобно на разрешителната молитва по време на изповед. Към същото мнение се придържа епископ Никодим (Милаш). Византийският тълкувател на каноните Аристин смята, че тук става дума за Тайнството миропомазание (възлагането на ръце е най-древната форма на това Тайнство), а архиепископ Теофил Александрийски – че тук се говори за хиротония (за това говори неговото Правило 12). Както и да е, дори при липсата на еднакво разбиране на тези думи е ясно, че клирикът разколник, желаещ да се присъедини към Църквата, трябва да мине през процедура с възлагане на ръце. Тази процедура може да се разглежда или като хиротония, или като аналог на миропомазанието, или като особено благословение с молитва.

Като цяло в каноничните правила има очевидна тенденция да се разглеждат като недействителни хиротониите, извършени с нарушение на действащите норми. В това отношение трябва да се обърне внимание на правилото, насочено срещу Максим Циника (Правило 4 на II Вселенски събор). Също и Никодим Светогорец в своя “Пидалион”, споменавайки случая с хиротонията на св. Мелетий Антиохийски, пише: “…Мнозина други са приели ръкоположение от еретици и впоследствие са били приети от православните, но това са случаи редки и предизвикани от обстоятелства, отстъпващи от каноническата акривия, а за Църквата онова, което се случва поради особени обстоятелства и рядко, не е закон…”

Самият Фенер дълго време смяташе йерархията на “Киевската патриаршия” за незаконна. Но ако това е така, то приемането в общение на епископите на “Киевската патриаршия” е могло да се извърши само по един от посочените по-горе начини. И все пак в случая с “Киевската патриаршия” и УАПЦ Фенер не извърши НИТО ЕДНО от тези действия! Ето как бе напълно игнорирана църковната традиция.

– Владико, има ли изход от създалата се ситуация?

– Трябва ни е ясно, че действията на Константинопол в Украйна създадоха криза в цялото световно Православие. И то твърде дълбока криза. Изправени сме пред цял комплекс трудни богословски и канонически въпроси. Всичко това би трябвало да предизвика сериозна богословска дискусия между поместните църкви. Но засега ние не виждаме такава. Убеден съм, че всички тези въпроси не трябва да се игнорират. Не трябва да си даваме вид, че става дума само за административни или дори политически въпроси. Уви, не. Става дума за принципно различни възгледи за устройството на Църквата и естеството на върховната власт в нея.

Затова смятам, че днес е необходимо съборно обсъждане на тези въпроси на всеправославно ниво. Изправени сме пред сериозно предизвикателство. Трябва ясно да формулираме учение за Църквата, което да се опира върху многовековната традиция и в същото време да отчита съвременните реалности на църковния живот.

Превод: Андрей Романов

  • Братя македонци, с юмруци ли ще влезете в Европа

    Братя македонци, с юмруци ли ще влезете в Европа

    Буквално с няколко часа се разминаха две събития в Северна Македония, които на пръв поглед нямат нищо общо. В сряда в град Струмица е бил пребит гражданин с български произход и той се е оплакал в генералното ни консулство в Битоля. А междувременно в четвъртък и петък в Скопие заседава онази комисия
  • Георги Марков

    Георги Марков: С кого ще сменят Бойко? С Мангъра, Христо, Бабикян?

    Тези избори не са шега, че са по време на война. Вече прогнозирах, че Бойко с джипката - СИМВОЛ НА НАПРАВЕНОТО, ще бъде победител. За 5-ти пореден път ще бие БСП, според мен с 5%. Обещах ви в „Прогнозите на Георги Марков“ да кажа какво правителство ни чака: Според мен, ще се играе 2013 г. – победените ще направят правителство