Дарин Ангелов: Защо смятат, че щом съм в телевизията, не съм добър артист

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9694462 www.24chasa.bg
СНИМКА: ОФИЦИАЛЕН ИНСТАГРАМ ПРОФИЛ НА ДАРИН АНГЕЛОВ/ДИЛЯНА ФЛОРЕНТИН

Актьорът участва в сериала “Порталът”, който ще се излъчи по БНТ, а с Диана Димитрова си партнира в късометражния филм “Божоле”

- Г-н Ангелов, вие сте част от актьорския състав на сериала “Порталът”, който предстои да се излъчи по БНТ. Може ли да разкажете малко повече за него?

- Не мога да кажа абсолютно нищо, освен че играя в него. (Смее се.) Естествено, всеки артист ще каже: “Това, в което аз участвам, е най-доброто! Гениално е! Такова не е правено!”. Но това е само тътен. В случая с “Порталът” ми се обадиха, дадоха ми сценарий, прочетох го и нямах търпение да почна снимки, защото сюжетът е толкова добре заплетен.

Ще намигна на зрителите и ще кажа, че ако познават стила на хората, замесени в създаването на “Порталът”, а те са работили по Love.net и “Вездесъщият”, ще могат да придобият бегла, едва смугла представа за него, но пак ще бъдат много далеч от истината.

Веднъж отидохме на нощни снимки с колеги, които трябваше да направят масовка за сцените. Говорихме си преди дубли с тях. “А бе, аз си мислех, че тука сериал се снима, а има техника като за игрално кино. Сериал с такъв мащаб... Браво”, каза ми един от тях. Режисьорът на продукцията е Илиян Джевелеков, който за първи път снима сериал. Нямаше компромиси на нито едно ниво - режисура, сценарий...

- Една от последните ви роли в киното е в късометражния филм “Божоле”. Преди време ми разказахте, че той е за искрата на голямата любов, която пламва между вас и героинята на Диана Димитрова. Емоционална ли е лентата?

- Знаете ли кое е неприятното на този филм? Изпитвам съжаление към зрителя, защото няма да може да го види масово. Късометражните продукции не ги дават в кината. Те са с фестивален живот. Но наистина разказваме красива история с Диана Димитрова. Такава любов!

Странно е да го казвам, но е, за да може читателят да си даде сметка какво си причиняват актьорите и да знае, че това никак не е лесно. Снимките продължиха 4 дни, в които заснехме тази 19-20-минутна история. Последният ден бяха моите най-тежки сцени в емоционален план.

Като ги заснех,

трябваше да

спрем за 1 час,

защото целият

екип се разтърси

от емоции

5 дни след като свършиха снимките, не знаех на кой свят съм. Не можех да намеря себе си. Изпитвах смачкващи емоции - гадни, лоши. Беше ми много трудно да изкарам това от себе си. На чисто актьорски жаргон ще се изразя - стъпих на шията на ролята, допуснах я прекалено навътре в себе си, прескочих границата. Има момент, в който трябва да си кажеш: “Охо, дотук е”. В едно интервю същото бе казал Леонардо ди Каприо преди време. Тогава си мислех: “Тоя пък за какви глупости ми говори, братче. Айде сега, малко се превземаме”. Ето че реално ми се случи. Наистина е важно актьорът да си даде сметка кога да започне да бута образа от себе си. 5 дни се лекувах след снимките, бях тъжен и неконтактен. Колегите и семейството ме питаха какво ми е. Казвах им: “Нищо, ще се оправя”. Споделих само с най-близките си. 

Сега от дистанцията на времето съм суперщастлив, че си направих този подарък. Огромна благодарност дължа на Ирена Даскалова за това, че е видяла мен в образа на човека, който тя написа и изрежисира.

- Като актьор притеснявате ли се от коронавируса, когато се качите на сцената, все пак не може да играете с маска?

- В началото наистина се притеснявах много, защото се срещнах с вируса не в първо лице, но много мои близки го направиха. Видях, че никак не е шега работа. Съпругата ми Антония го изкара. При нея поне беше леко. Брат ми Деян също бе болен, но имаше тежки дни. Стараех се да им помагам.

В случая с брат ми беше много гадно, защото в един и същи момент се разболяха и той, и жена му. Децата съответно ги карантинираха, защото нямаха симптоми, но можеха да са преносители. Ами когато цялото домакинство е блокирано по такъв начин, какво правим?

Кой им купува лекарства?

Кой им носи храна?

Ако щеш - кой им

изхвърля боклука,

защото той не може да слезе до входа, за да го направи. Аз съм свидетел на това нещо.

Брат ми отваря вратата, оставя боклука, заключва, като преди това пръска с дезинфектант. Страшни работи. Идвам и аз с една кофпомпа и пръскам, защото после мога да заразя някой друг. Това е гадното. Отговорността, че съм заразил някого, може да ме убие.

Притеснявах се в началото. Обаче как да вляза в интимна близост с актьорите на сцената? Нека под интимна близост не се разбира само целувка с колежка. Как да се хвърля бесен на врата на Иван Юруков и как от разстояние по-малко от една педя да говоря, като актьорското говорене няма нищо общо с това във всекидневието. На сцената ние изнасяме гласа си, той е звукоизвличащата машина в организма, като включи всичките дробчета, диафрагма и т.н. Трябва да ме чуе и зрителят, който е на няколко метра от мен, и този на последния балкон в “гълъбарника”, както ние го наричаме. Той си е платил, за да се наслади на изкуството. Аз съм длъжен да му доставя тази емоция.

- Кое беше първото ви представление след началото на пандемията?

- Беше “Лисичета”, няма как да го забравя. Там сме в т. нар. от мен интимна близост с Христо Петков - двамата се хващаме за гушите кой да вземе милионите. С Теодора Духовникова буквално се избиваме на сцената, душим се, тя скача, вкопчва се в мен, аз я държа за гушата. Бъркам ѝ в устата, тя на мен в носа, крещим си дори. С Иван Юруков се прегръщаме, носим се, защото героят му е тежко болен. 

Зад кулисите се гледахме като полезни изкопаеми. Първо, че не бяхме играли от 7-8 месеца и се чудехме, аджеба, как се правеше тази работа. За щастие, не е стихче, да го забравиш.

Второ, излизайки на сцената, ние се пазехме само първите минути. След това други инстинкти излизат в теб и забравяш. На моменти се връщаш в реалността и си казваш: “Да скоча ли към нея, или не?”, “Да изкрещя ли сега?”. Ама няма как, правиш го. Човекът не стига, че си е платил, за да види това нещо, а сега седи с маска, трудно диша, не може да прояви емоцията си така, както винаги е правил, дошъл е с половинката си, която седи на 1,5 м от него...

Имаме отговорност да не занижаваме художествената стойност на спектаклите ни. А и всички усилия, които съм вложил в изграждането на моите образи, извинявайте, но

тук ще подходя чисто

егоистично, аз няма да си

позволя да играя с 30% от

възможностите си

Може би няма как да достигна до всеки един зрител, субективно е. Театърът е такова изкуство, аз съм длъжен да дам максимума от себе си.

- Освен на сцената вече от доста време хората могат да ви гледат и на малкия екран като част от коментаторите в предаването “На кафе”. Колебаехте ли се, преди да приемете тази роля?

- Истината ли искате? Да, и то доста. Първо, телевизията е чуждо място за мен. Единственото сходно с киното е, че едни хора седят пред камера, а други са зад нея. Когато ми се обадиха, бях в друго състояние на духа. Тъкмо бяхме загубили татко и въобще не исках да се захващам с нещо такова. Да излизам от зоната си на комфорт, хич не беше моето нещо. Не бях сигурен какво мога да направя, за да усмихна утрото на хората, които гледат телевизия. Заради това се колебаех. Обаче си дадох сметка, че актьорската професия последната година въобще не съм я упражнявал или съм го правил много малко. Естествено, посъветвах се с брат си, със съпругата си и те казаха: “Ходи на пробите да видиш как е”.

Тогава дойде и Гала. Аз не я познавах в тази светлина - на професионалист. Въпреки че бяха проби, а и нея няма какво да я пробват, тя е самото “На кафе”, с такъв педантичен професионализъм седна до нас и започна да си води предаването 100%. Заставаш пред една институция, каквато е Гала, и те блъска чук, на който пише “Респект”. Казваш си: “Уау, тук работата наистина е сериозна”. Щещ - не щеш, започваш да даваш възможно най-доброто от себе си.

Гъвкавостта, която проявиха, наистина ме впечатли. Дойде моментът на първия ефир. Не е само Гала, ами зад нея? Всичките 200-300 човека, които са там? Всеки един знае мястото си и притежава жесток професионализъм. Хората не си дават сметка какво стои зад едно такова предаване. И аз не си давах. Като видях цялото това нещо, то ме зарази, запали ме. Сега вечер нямам търпение да получа сценария за утрешния ден, а сутрин нямам търпение да чуя първите акорди от предаването и да видя как Гала открива предаването и ние започваме да се забавляваме. Щастлив съм, че се срещнах с “На кафе”. Старая се да бъда пълноценна част от машината, която е всъщност това предаване.

- Имаше ли негативи за вас, превръщайки се в един от коментаторите?

- Появяването ми там е с цел. Ако обърнете внимание, постоянно говоря за театрите - къде и какво се играе. Това неминуемо оказва влияние. Хората се сещат: “Да, той каза, че тази вечер се играе еди-коя си постановка, хайде да ходим да я гледаме”.

Стана ми малко неприятно и малко ми се сви сърчицето, защото се изля някакъв хейт, макар и малък. Подразни ме едно изречение - “Той пък сега защо е там, а беше добър артист”.

Ама, хм... Аз все още играя в театъра и все още правя забележителни неща пред камера. На тези хора искам да кажа: “Още съм добър артист”. Ако те се съмняват в това, да заповядат на моя постановка в театъра, за да видят, че аз не се пестя по никакъв начин и се старая да направя всичко възможно, за да може дори и този, който казва, че съм бил добър артист, да остане доволен и да си тръгне усмихнат, замислен или разплакан - зависи от сюжета, който представяме на сцената. Тези хора чистосърдечно ги каня в театъра. Могат да ми пишат на лично съобщение. Ще им купя билет, честно го казвам. Да видят, че все още съм добър актьор, а не съм бил.

Театъра няма да го

заменя за телевизията.

Моето сърце завинаги

ще си остане в него

- След всички локдауни и ограничения относно театралните изяви хората усетиха ли нуждата от изкуство?

- Осезаема е тази нужда в момента. Говорех си с приятели и те коментираха, че когато не е забранено, не си даваш сметка с какво разполагаш. Сега капацитетът на салоните на театрите е ограничен, не може да ходиш по клубове, за да слушаш музика, не се правят концерти... Цялата сфера на изкуството не е мъртва, а е парализирана. Да, правим някакви неща, с които искаме да протегнем ръка, за да помахаме на хората, казвайки им: “Да знаете тук сме. Както вие имате нужда от нас, така и ние два пъти повече имаме нужда от вас”.

По някакъв начин задоволяваме тяхната духовност, но ние пък лекуваме чисто физическата си болка, без да преувеличавам, от това, че не играем. Всички артисти, говоря в частност за Народния театър, а съм сигурен, че важи и за огромен процент от актьорите в България, превръщат професията си в любов, в живот... Затова казвам, че когато не играем, не е просто: “Е, какво, нямам представления”. Не, ужасяваща гадна физическа болка е, отвратителни емоционални състояния.

Аз лично

миналата година

през април-май

бяха в преддепресивно

състояние

Сам усещах това нещо. Първия месец си казах окей, малка почивка, защото не си давах сметка колко ще продължи. Прекарвах време с детето си - прекрасно. На втория месец започнаха да се прокрадват едни отвратителни мисли в главата ми: “Боже, станах на 40 г. Какво постигнах? Нищо не направих, пропилях си живота! Какво направих за обществото? Какво оставих след себе си? Нищо!”. После идва и равносметката и си казваш, че не е точно така, както си мислиш. Има и хора, които ти се кефят и не го правят, защото си много “убав”, а се радват на това, което получават от теб чисто емоционално. Това е смисълът на нашата професия.

- Страхът от коронавируса може ли да надвие този глад за изкуство, за който говорите?

- Глад има, защото въпреки 30% капацитет в залите ние ги запълваме. Преди, когато нямаше ограничения, нямаше билети за някои представления с месеци наред. Сега е още по-зле, защото хората ужасно много искат да ходят на театър, кино, концерт, опера или балет. Просто имат нужда.

  • Честността е най-добрата политика

    Честността е най-добрата политика

    Идеята, която лансира новата ЦИК, назначена от Румен Радев - да се принудят социологическите агенции, които правят т.нар. екзитполове пред избирателните секции, да не дават данните на самите медии, които по същество са собственици на тези данни, тъй като те поръчват изследванията, е мракобесна и цели да прикрие отново купените гласове
  • Мая Манолова е председател на комисията за ревизия на властта.

    Манолова не разпна Борисов. Направи го мъченик

    С такива врагове на Бойко Борисов не са му нужни приятели. Той трябва да изпитва дълбока благодарност за миризливото кюспе от семки, сперматозоиди и кюлчета злато, което в петък до късно вечерта произвеждаше т.нар. комисия за ревизия на управлението му с т.нар „изслушване” на агробизнесмен.  Доброволецът щеше да прави потресаващи разкрития