Анета Сотирова: Конят ми ненадейно спря след галоп, благодарих, че не ме преби

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9774101 www.24chasa.bg

Анета Сотирова е една не само от най-талантливите, но и от най-усмихнатите български актриси. Тя е родена на тази дата през 1948 година. Още от съвсем малка я влече сцената и актьорското майсторство. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Кръстьо Мирски. Играе в много театрални пиеси като “Три сестри” от Антон Чехов, “Догодина по същото време” от Бърнард Слейд, “Свекърва” от Антон Страшимиров и др. В киното дебютира с лентата “Сватбите на Йоан Асен”, където влиза в образа на Белослава, по-късно това име дава на дъщеря си, която се превръща в успешна и талантлива певица. Сотирова играе във филмите “От нищо нещо”, “Летовници”, както и в сериала “Връзки”.

Като дете актрисата имитира приятелите на родителите си, които идвали в дома им. И до днес пази “в склада на паметта си” техните походки и маниери

- Г-жо Сотирова, днес, 8 май, имате рожден ден. Как ще го отпразнувате?

- На брега на морето в село Лозенец, в най-тесен семеен кръг. Ще бъде един хубав обяд, който е приготвен от мен самата с много радост. Аз не се притеснявам от възрастта, тъй като обичам всяка бръчица на лицето си. Щастлива съм винаги да помагам на близките си и на всички други приятели и познати, изпаднали в беда и нужда. Животът е много кратък, за да почиваме единствено върху егото си. Ние трябва да го преборим и да бъдем по-добри.

- Какво сте решили да приготвите за този празничен обяд?

- Няколко вида салати - зелена, с печени и с люти чушки. Естествено, че ще има малко предястия, които са свързани с видове сирена от този морски регион. Местното нещо, което ще ядем, ще бъде патица, тъй като в празничните дни много се хапваше агнешко.

- Като тийнейджърка винаги сте искали да се отличавате от останалите. В какво се изразяваше това различие?

- Тогава всички момичета искахме да бъдем много цветни и да не приличаме една на друга. Просто нямаше такъв порив, както сега забелязвам - ако модата е да имаш черна коса, всички да бъдат с такава - еднакво гримирани, еднакво направени, с еднакви сантиметри на токчетата, дрехи... Ние искахме да бъдем бунтарки, да бъдем различни, т.е. ако е модерна черната коса, нашата да е червена. Всеки искаше да има своя индивидуалност. Наистина живеехме в много цветно време, въпреки че възможностите ни не бяха големи. Бяхме изключително изобретателни. Сега ни заливат с какви ли не уродливи скулптури и ние решаваме, че трябва да се подчиним на този вид. Не, човек трябва да е себе си, но е такъв, когато е поне малко образован и когато има собствено мнение.

- Кога разбрахте, че искате да се занимавате с актьорско майсторство?

- Звучи като клише, но от 5-6-годишна - още от имитациите ми вкъщи. Винаги съм мечтала да съм актриса, другото ми желание беше писането. Имам склонност да боравя с думите и да пиша. Надделя стремежът ми да се представям пред повече хора, да бъда съпричастна към персонажи и герои. Така 42 г. заслужено и с настроение присъствах на сцената.

- Кого най-често имитирахте в дома си като малка?

- Първо имитирах всички приятели на моите родители, които са идвали на гости. Походката им или някакъв техен жест. Това е нещо, което впоследствие върши много добра работа на актьора, тъй като в склада на паметта се съхранява подобен арсенал от възможности. В един момент ти трябва някакъв типаж на жена как държи своята цигара или е поставила ръцете си, или как се усмихва, отмятайки косите си... Хубаво е човек да наблюдава и да запазва това, което види.

- Нямахте ли колебания, преди да кандидатствате в НАТФИЗ?

- Не, абсолютно никакви. Още от последните ми гимназиални класове каносвах косата си, защото исках да е красива и гъста. Изобщо мечтата ми се сбъдна по най-естествения начин - с много подготовка, със срещи с хора от моето поколение, с които имахме еднакви интереси. Ние бяхме много търсещо и мечтаещо поколение.

Съдбата предопределя някои неща, но за да постигнеш нещо, трябват много труд, дисциплина и отговорност. Сложно е да съчетаеш и семейния живот, и живота на пътуващия артист, и личните си взаимоотношения. Това е сякаш управляваш една държава - изключително трудно и дипломатично. Но ако човек е изпълнен с добри намерения и знае какво иска, той ще го постигне.

- Спомняте ли си кога за първи път излязохте на сцена пред пълна зала с публика?

- Тогава обикновено доста притреперват коленете. Спомням си, че бях водеща на голям концерт. Носех дълга рокля и слава Богу, че беше така, защото неудържимо ми трепераха коленете от вълнение. Мислех си, че от роклята не се вижда. Тя ме спаси.

На театралната сцена

много ни помагаха

по-възрастните артисти

Имаше предаване на щафета. Никога не е имало завист между колегите, а обратното - взаимопомощ, защото нашият труд е колективен. Всички трябва да бъдем като един, запазвайки цялата своя индивидуалност.

- Имате ли ритуал, който спазвате, преди да излезете на сцената?

- При всеки е индивидуално, но при трудни представления имаме един ритуал. Хващаме се преди излизане на сцената в кръг, навеждаме глава и си предаваме енергията, за да преборим всички стихии в себе си и тези, които са навън в залата. Ритуалът е да вярваш в себе си.

- Как ви откриха за образа на Белослава във филма “Сватбите на Йоан Асен”?

- Режисьорът Вили Цанков беше гледал моето дипломно представление “Г-ца Малешевска”. Оттам типажът, който играех, явно му беше станал любопитен. Обадиха ми се по телефона един ден и ми казаха да се явя в киноцентъра. Той не прави с мен кинопроби, което е изключително необичайно. Просто имахме един снимачен ден с Апостол Карамитев. Когато излезе материалът, тъй като тогава се снима на лента и излиза след време, докато се промие, той се обади и каза: “Ти си Белослава”.

Най-голямото щастие беше,

че дебютирах в киното с

невероятни артисти,

със съзвездието на българското кино.

А пък името Белослава е толкова прекрасно. За първи път се появи тогава в пространството. Мечтата ми беше, ако наистина имам дъщеря, след време да носи това име. Е, мечтата ми се осъществи.

- Името наистина има много нежност.

- Моето дете се сътвори с една нежност, мекота и доброта. Самата аз съм респектирана от това и винаги се впечатлявам от нея, без да влагам майчини чувства. Просто уважавам личността ѝ. Това е любов.

- Дъщеря ви Белослава е много талантлива певица. Вие искахте ли да има именно артистична кариера?

- Не, аз съм свободомислещ човек, особено за онези години, когато доста правила бяха прекалено важни. Може би, защото моите родители са ме оставили да живея, без да размахват пръст и да ми налагат догми. На всеки му е драснато нещо и той трябва да върви по пътя си, така че не съм се намесвала.

Каквото дъщеря

ми е искала, тя

си го следва

Така смятам - всички трябва да сме свободни да решаваме. Има един момент, когато трябва да насочиш даден човек за обща култура. Ако виждаш, че е музикален, както тя пееше в детския радиохор и свиреше на пиано, развиваш сетивата му. Но след това той сам решава какво да прави. Това си е негово изпитание.

- Бихте ли ми разказали някоя незабравима случка от дебюта ви в киното - “Сватбите на Йоан Асен”? 

- Една от тях е това, че година и половина яздех много упорито. Бях в един екип с каскадьорите. Това беше огромното ми щастие - че мога да препускам. Не знаете каква сила и възторг изпитва човек, когато е върху седлото на коня и тази мощ го движи. Имало е 2-3 случая, които бяха доста опасни, тъй като конят е доста страхливо животно. Веднъж ненадейно се закова на място и аз се преметнах през главата след галопиране. Не знам, с някаква жилавост, с нещо от спорта успях да се съхраня, да се плъзна по шията и през муцуната му - влажна и пърхаща, да застана, да го прегърна и да му кажа: “Благодаря ти, че не ме преби”. 

Имам много случки. В една от сцените сякаш ми се откачи ченето, когато правихме много дубли с баща ми във филма Апостол Карамитев, който беше Йоан Асен. Беше 42 градуса, а ние - облечени във вълнени костюми. Това са незабравими моменти, сякаш са една фантазия, погледнати през призмата на времето.

- Вие участвате и в култовия български филм “От нищо нещо”, който разсмива публиката и до днес. На какво според вас се дължи това?

- Сценарият беше много социален и адекватен. Николай Никифоров бе уловил българската мотивация за живот на жената и мъжа, без значение дали живееят в град, или село - просто се съобразяват какво ще кажат хората, да не би да излезе нещо, което да ги посрами пред останалите. Имаше действително невероятни моменти. На мен са ми споделяли хора при пътуванията след филма, когато сме се срещали със зрителите, че и те така живеят живота си. (Смее се.) Мислейки какво ще си кажат хората. Иначе тогава е било общо взето почти всичко разрешено на мъжа. Но жената трябва да е майка, съпруга, домакиня и всичко, което пази семейното огнище, да бъде като орлица. 

Един от незабравимите ми моменти е падането в ямата. Тогава снимахме в “Младост 4”, където се подготвяше строителство на някаква сграда. Беше доста студеничко, даже много, понеже бях с прозрачна нощничка и падах. Имаше някакъв калорифер, който пускаха за малко преди снимки. Адреналинът, който човек изважда по време на действие, лишава от усещане за студ. Ти си просто в кожата на героя. После ме спасяваше горещата вана, защото имахме общо около 15 дни снимки, което не беше никак малко. Ямата покриваха с найлони през нощта, защото валеше сняг. Даже когато ми подаваше лопатата, за да се изкачи моята героиня Венетка, за да се измъкне от дупката, от устата на Стефан Данаилов излизаше пара заради студа, която не успяха да скрият и на екран.

Беше смешно, че както аз, така и Стефан Данаилов сме градски хора, деца, израснали на две съседни улици, а пък изиграхме тези образи. Тогава се смяташе, че човек трябва да е по-автентичен. Ако играеш селянин, трябва наистина да си от село, което не е справедливо за актьора. За него предизвикателството е да се превърне в някой съвсем различен от себе си. Тогава нещата наистина придобиват смисъл.

- Имате ли своя любима роля както от театъра, така и от киното?

- Много роли, за които съм си мечтала, не успях да изиграя. Едната, до която, слава Богу, успях да се докосна, е Маша в “Три сестри” - постановка в театър “София”. В “Догодина по същото време” имах радостта да играя с Тодор Колев. Имам много роли, които трябваше да ми се случат, но те така и не станаха, поне в този живот. Така е трябвало да бъде.

- Вие сте една от актрисите, които винаги са усмихнати. Каква е тайната толкова години да носите тази положителна енергия?

- Това е въпрос на природна даденост. Така съм се родила. Както казва моята майка: “Просто ти винаги се усмихваш и даваш надежда и кураж”. Това не е възпитавано, то е в мен самата. Аз

обичам живота, радвам се

всяка сутрин, когато

отварям очи и

поглеждам небето

Въпреки тежките изпитания, които имах през ноември с прегръдката и неверотния танц с COVID, всичко мина и в момента нещата се развиват добре. 

- Тежко ли изкарахте коронавируса?

- Да, наложи се да полежа в болница. Безсимптомно, изведнъж се оказах с тежка бронхопневмония, но всичко отмина. Не трябва да се връщаме назад и да се поддаваме на паника и страх. Каквото има да се случи, ще се случи.

- Значи до един момент не сте имали никакви симптоми...

- Да, след 9-ия ден, в който бях взимала всичките видове антибиотици, които ми бяха предписани, се оказа, че вместо да се оправя, това чудо щастливо се е разляло из организма ми и се наложи да постъпя в болница.

- Вие смятате ли да се ваксинирате?

- Да, в мига, когато антителата, които имам, започват да спадат, и естествено, по препоръка на личния лекар, веднага ще си поставя ваксина. Смятам, че това е належащо за всеки един от нас. За момента по-добро не е измислено, особено когато човек се среща с повече хора и му се налага да пътува. Мисля, че

не бива да се

пренебрегва науката,

напротив, не трябва да се отказваме от нещо, което не разбираме, а да помагаме на великата медицина.

Смятаме, че сме специалисти по всичко. Но мисля, че човек трябва с удоволствие, радост и разбиране да прави това, което може. Дори и да метеш, измети така както трябва, за да не остане и една прашинка, а не да обслужваш собствените си капризи и да мислиш, че разбираш от всичко. Не, никой не разбира. Това не значи сляпо подчинение, но след като човек направи консултация с лекар, може да реши сам дали да се ваксинира.

- За вас какво се промени след настъпването на пандемията?

- Тя ни отвори една доста силно заключена врата към самите нас - да видим кои сме и да си дадем ясната сметка и отчет, че сме еднодневки във времето. Ако може максимално да избягваме конфронтация и лошотия, това би било най-добре за цялото човечество.

Не всичко се случва, за да ни бъде удобно. Някои неща, които ни правят съпричастни към много по-големи трудности, отговарят на изискванията на времето. Светът е голям и сложен.

Всъщност кредото на моя живот е да бъдеш верен на себе си, да помагаш на другите и най-вече да носиш радост.

  • Диво, диво, но трябва да има и нещо питомно в палатката на плажа

    Диво, диво, но трябва да има и нещо питомно в палатката на плажа

    Идеята, че човек може да отиде на плажа и да бодне там палатката си, без да плаща за каквото и да е, скоро ще бъде пенсионирана. Защото дори и най-яростните екоактивисти ще се съгласят, че някой трябва да събира сметта след дивите къмпингари, а никак не е екологично морето да поема част от боклуците, които неизбежно остават на плажа
  • Коментар на седмицата №1: Херо Мустафа: Българите могат да спрат корупцията

    Коментар на седмицата №1: Херо Мустафа: Българите могат да спрат корупцията

    Публикуваме отново най-четените коментари и анализи на изминаващата седмица. Този е №1 и е събрал над 188 000 прочитания: Изявление на Нейно превъзходителство посланика на САЩ за “24 часа” Бъдещето на България зависи от собствените ѝ усилия за провеждане на необходимите реформи за гарантиране на прозрачност, отчетност и добро управление

МАЛКИЯТ ИВАНЧО

Малкият Иванчо