Лъчезар Богданов: Излизаме от кризата, но се върнаха проблемите отпреди 2019 г.

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/9955644 www.24chasa.bg
Лъчезар Богданов

Ако политиците ни чакат с нетърпение еврото, само за да развържат кесиите, нищо добро няма да се случи, казва икономистът

- Господин Богданов, не е ли малко опасно да въвеждаме еврото без преходен период, в който цените да се обявяват и да се правят разплащания едновременно и в двете валути – лев и евро?

- Нека първо да отбележим, че пълният план за въвеждане на еврото все още не е публикуван, така че засега разполагаме само с кратки заявки от публичното съобщаване на плана. Беше съобщено, че се предвижда само едномесечен период, в който гражданите ще може да плащат и в двете валути в търговските обекти. Ще има и период, в който цените ще бъдат означавани едновременно в левове и в евро, за да може хората да сравняват и да има повече спокойствие. Това е наистина кратък период, но е въпрос на преценка и на баланс. На хората трябва да се даде възможност да свикнат, макар че у нас много често каквито и срокове да се дадат, някои неща се правят в последния момент. Виждаме това, когато дойде данъчната кампания, струпването е в последните 2-3 дни.

Трябва да се изучи внимателно, ако това все още не е направено, какво точно се е случвало в другите държави, които са се присъединявали към еврозоната, ден по ден и седмица по седмица. Това е по-скоро техническа подготвителна работа, трябва експертите да намерят такава информация. Само на нейна база може да се определи точно какъв да е преходният период.

- Доколкото знам, в южната ни съседка през 2000 година нямаше преходен период и хората там се оплакваха от небивала инфлация. Разбира се, не мога да знам дали наистина е имало такава, или просто хората са се оплаквали по принцип.

- Нека да гледаме данните.

В нито една

държава

не е имало

съществена

инфлация

непосредствено по време и след въвеждането на еврото. Ако в по-дългосрочен план има инфлационен натиск, той няма пряка връзка със самото превалутиране. От една страна, паричната политика влияе както на средните промени на цените, така и на промяната в относителните цени – този процес обаче засяга както членките на еврозоната, така и страни извън нея, които обаче имат фиксиран курс към еврото и/или търгуват основно с еврозоната.

От друга страна, инфлация може да възникне и в резултат на недалновидни и вредни макроикономически политики на правителствата в отделните страни членки - имаме поне няколко примера в последните 2 десетилетия, а никой не е застрахован срещу бъдещи лоши решения.

Например в момента Европейската централна банка провежда политика, която има определено проинфлационен характер. С количествени облекчения и отрицателни лихви тя се опитва да стимулира кредитирането. Когато бизнес и домакинства могат лесно и евтино да получат кредит, това позволява все повече ресурс да се насочава например в покупки на жилища. Това създава повече търсене, цените на имотите вървят нагоре, но заедно с тях

се разширява

строителството,

поскъпват

материалите,

металите,

транспортът, свързаните с тях услуги, а и заплатите на всички заети. Но всичко това няма да ни заобиколи независимо дали сме с евро или левове – виждаме го в последните 2-3 години, видяхме го и в периода 2003-2008 г.

Приемането на еврото не е щит и срещу неразумни държавни политики. Гърция е най-очебийният и близък до нас пример. Приемането на еврото измамно и временно създаде усещане, че може продължително да се живее “назаем”, да се субсидират губещи предприятия, да се увеличават заплати и пенсии с повече, отколкото позволява нарастването на производителността. Знаем как свърши приказката, със срив и обедняване с 30 процентните пункта спрямо средното за ЕС.

Ако българските политици очакват с такова нетърпение да влезем в еврозоната, само за да развържат кесията и да правят същото, което правеха в Гърция след 2000 г., това е действително основният дългосрочен риск пред просперитета ни. Това ще се превърне в тест пред бдителността на българските граждани, които ще избират бъдещите политици, но и пред бизнес асоциациите, синдикатите, професионалните гилдии. Консенсусът около благоразумно фискално поведение – какъвто се създаде след въвеждането на валутния борд, трябва да се съхрани и занапред и да бъде бариера пред идеите за кратковременни резултати за сметка на дефицити и дългове. Имаме и примера на балтийските републики – те продължиха да разчитат на растеж, движен от частния сектор при ниски регулации, данъци и държавни разходи. С други думи, само от нас зависи дали ще следваме пътя на Естония и Литва, или на Гърция и Италия, например.

- Новият вариант на Плана за възстановяване и устойчивост също не е публикуван, но все пак ресорният вицепремиер Атанас Пеканов вече сподели публично някои подробности. Вие на какво мнение сте за спора му със столицата и намерението му да намали инвестициите в метрото? Впрочем той вече говори за генерално сбъркан модел и призовава за изваждането на София-град от Югозападния район за планиране, защото областта е много богата и развита, но периферията на района не е и оставането на тази област изкривява много картината.

- Засега се коментират някакви частични изказвания на ресорния вицепремиер, да се надяваме да видим целия план, за да може да има адекватно обществено обсъждане.

Планът, а и целият европейски механизъм за възстановяване и устойчивост нямат нищо общо с кохезионната политика. Основната цел не е да помага на най-бедните райони да доближат по-богатите. Ако беше кохезионна, т.е. политика на сближаване, би имало резон да не се дават пари на най-богатите, само че не е така. Логиката е друга: трябва да се търси баланс между заложените приоритети на европейско ниво, които са най-общо казано зелен преход и дигитална трансформация, и ефекта, който ще се постигне с тези инвестиции.

А от трета страна, ни притиска факторът време. Затова проектите като цяло не бива да се гледат и сравняват абстрактно, а да се види кои са в най-голяма степен на готовност. Не знам точно в каква степен на готовност са проектите за софийското метро, но предполагам, че е висока. Така поне твърди Столичната община.

Ако ще се търси зеленият ефект, естествено е той да се търси в най-големия град, където трябва да има най-голяма степен на електрификация на транспорта. Това е аргумент в полза на подобно решение.

Но Пеканов също е прав, че публичният ресурс все пак трябва да отива там, където ще изпълни важна цел, която не може да се финансира по друг начин, ще реши наболял проблем. Столицата е със солидни възможности за собствени приходи, има и висок кредитен рейтинг. Знам, че звучи непопулярно, но в София хората имат голямо жилищно богатство, имат много автомобили, заетостта и доходите са най-високи - логично е да считаме, че общината има достатъчен потенциал да събере достатъчно собствени данъчни приходи, с които дългосрочно да финансира инвестиции. А кого да обложиш в изостанал район без висока икономическа активност, със застаряващо население, така че да финансираш публичната инфраструктура?

Изборът не е лесен и мисля, че и двете страни стигат в крайности в аргументацията си. Това впрочем още веднъж показва, че съставянето на този план не е никак лесна работа, по-точно не е чисто експертен въпрос. Освен всичко друго е нужна и политическа мисъл и воля, за което обаче трябва да има някакъв обществен консенсус.

- Защо така напоследък кейнсианството завладява все повече територии? Защо се получава така, че на държавата се разчита все повече и че вървим към увеличаване на данъчното бреме? По времето на Рейгън и на Тачър беше обратното.

- Винаги има движение на махалото в едната или в другата посока. Не мога да оценя популярността на различните виждания за икономиката в момента, това е обект на друг тип анализ.

Във всеки случай отговорът на Европа на сегашната криза е съвсем различен, отколкото беше отговорът преди десетина години на световната финансова криза. Тогава имаше сериозни рестрикции на кредитирането и на разходите въобще, имаше повик да се свием и да пестим. Сега е обратното – финансираме хората да не ходят на работа, отлагаме кредити към банките и изобщо пробваме нещо съвсем различно.

Но дългосрочните и краткосрочните ефекти са различни неща. В краткосрочен аспект се разминаваме с най-лошото – виждате, че няма загуба на работни места, няма висока безработица, няма фалирали банки. Така е на европейско ниво и в частност и у нас.

Но въпросът е каква е дългосрочната цена на всичко това. Едната цена е ясна - трупаме дълг и го прехвърляме за изплащане напред във времето.

Другата цена, която плащаме, обаче е промяната на стимулите. Вместо да има натиск за по-голяма и по-бърза икономическа трансформация и адаптиране към новите реалности, даваме възможност на хората и на бизнеса да не се променят. Така

хората нямат

стимули да

се учат,

да усвояват нови умения и да се променят, а да си продължават постарому. Бизнесът ще си стои в старите територии при старите технологии. Ние все още не плащаме тази цена, но това ще се случи. За наше съжаление, светът отдавна не е европоцентричен, двигателите на растежа, на инвестициите и дори демографските отдавна са на други места по света. Европа се свива, намалява, остарява и губи технологично лидерство. Сега изпитваме някакъв комфорт от това, че вече излизаме от пандемичната криза, но това е краткосрочно. Този процес на запазване на бизнеси и на работни места няма да отложи неизбежното бъдеще.

- Нима кризата е вече напълно зад гърба ни?

- По много показатели вече сме на равнището от 2019 г., а и има и такива, които са надминали тогавашните равнища. Световната търговия например е на рекордни исторически стойности през март-април, същото е и у нас за тези два месеца на 2021 г. Много подотрасли вече отчитат по-добри показатели, отколкото през 2019 г.

Кризата не е преминала само за дейности, свързани с туризъм, пътувания, конгреси, изобщо с дейности, които са свързани със събирането на много хора на едно място. Европа, за съжаление, е силно зависима от сектора на услугите. Не се знае все още дали това ще е трайно, или ще остане само за известно време.

Но най-общо казано и Европа, а и ние се връщаме към проблемите, които имахме през 2019 г. Като например това, че образованието ни е неадекватно спрямо двигателите на икономическия растеж. Ние тук продължаваме да искаме да учим психология, маркетинг и политически науки вместо математика и инженерни науки. Нещо съвсем различно от това, което става в Китай, а и в САЩ, които така или иначе имат лукса да привличат най-доброто от световната инженерна мисъл.

CV

l Роден през 1976 г. в София
l Завършил е УНСС
l Многократно е консултирал международни инвеститори за общия политически риск в България и условията за правене на бизнес
l Бил е управляващ съдружник и икономически анализатор в изследователската и консултантска група Industry Watch
l Един от основателите на Българската макроикономическа асоциация
l Изследовател и икономист в Института за пазарна икономика

  • Да падне монополът на касата, но гаранцията за качеството къде е?

    Да падне монополът на касата, но гаранцията за качеството къде е?

    Че в здравеопазването ни има много криви пътеки, се е уверил на собствен гръб всеки българин. Реформа трябва да има, но каква да бъде? Сега отново се вади идеята да се премахне монополът на здравната каса. Звучи добре, че така щели да се повишат качеството и контролът на медицинските услуги, но реалистично ли е
  • Диляна Ценова

    Коментар на седмицата №1: В парламента гномове избиват комплекси

    Публикуваме отново най-четените коментари и анализи за изминаващата седмица. Този е №1 с 132 728 четения. Искат още чегъртане В средата на май записах за “24 часа” интервю с известния юрист проф. Пламен Киров по повод вероятността машинното гласуване да бъде обявено за противоконституционно. Ако това се случи, коментира професорът

МАЛКИЯТ ИВАНЧО

Малкият Иванчо