Писателят говори много смешни работи, но на хората в театъра им е някак си неудобно да се засмеят. За първи път ми се случва, казва талантливият актьор
Истински Вазов! Така възкликва всеки, който види известния актьор в ролята му на големия писател. Но не само приликата заради грима е изумителна. Възторг предизвиква и играта му, а и цялата постановка “Народът на Вазов”, чиято премиера бе на 7 октомври в Народния театър.
Юлиан Вергов засега си тръгна от тв екрана, оставил следа в някои от най-успешните български сериали - “Откраднат живот”, “Отдел “Издирване”. Но междувременно продължи да печели любовта на кинозрителите, а и на критиците с последните си филми “В сърцето на машината” (с голямата награда за най-добър филм на фестивала “Златна роза”) и с “Уроци по немски” (с приз за най-добра мъжка роля за актьора и на “Златна роза”, и на 42-ия Международен филмов фестивал в Кайро).
- Г-н Вергов, възторжени са отзивите за премиерата "Народът на Вазов", вашата прилика с него е изумителна, но според вас самия най-голямата опасност за първото представление е била да не се разсмеете с Владо Пенев. Защо и случи ли се?
- Не. Разсмиването с Владо Пенев (той играе приятеля на Вазов проф. Иван Шишманов - б.а.) беше по време на репетициите, защото той правеше много смешна физиономия, а Владо е много смешен човек по принцип. Тя и самата ситуация е много смешна.
По-интересно е как хората реагираха, защото аз съм с грим и изглеждам като Вазов, а същевременно Вазов говори много смешни работи за своите болести. Някои се засмиват, други искат да се засмеят, но някак си е малко неудобно да се смееш на Вазов. И се чува само тихичко хи-хи. За първи път ми се случва.
- Чак след като прочитате сценария, се съгласявате да играете Вазов, защо?
- Диана (Добрева, режисьор на спектакъла - б.а.) ми се обади. Ние бяхме заедно в колежа "Любен Гройс", тя беше в друг клас, но бяхме приятели. Като влязох в "Любен Гройс", видях колко е талантлива като актриса. Правеше някакви изумителни за мен откъси. Като ми се обади за Вазов, й казах: "Какъв Вазов, сега почва лятото, трябва да си почина". "Много хубава пиеса на Сашо Секулов", отговори ми тя. Аз бях ходил специално до Пловдив да гледам "Дебелянов и ангелите" (пак на Александър Секулов - б.а.) и много се впечатлих и от пиесата, и от спектакъла. Но й казах: "Не мога Вазов. Аз си го представям с бастунчето, дядо Вазов. Не мога да правя тези неща." "Не бе, много е хубаво, ще видиш", настояваше тя. "Добре, дай пиесата." Тя каза: "Не, не, на първата репетиция ще я прочетеш."
Отидох на първата репетиция и там беше проф. Иван Илчев (консултант на спектакъла - б.а.), авторът Сашо Секулов, Диана. Като започнаха да говорят за Междусъюзническата война, колко е била пагубна за България, колко страдания е преживял българският народ - неща, които ги знаем всички, само си казах:
"Ужас, ужас, ужас,
какво ще правя тука
Това е ад, аз не мога. Това е трагедия."
- Защо, изглеждаше ви сложно или безинтересно?
- Звучеше ми като някаква тегоба, тежка драма, която според мен във времето, в което сме, е хубаво да си знаем историята, но не по този начин. Защото когато говореха проф. Илчев и Сашо, представяха нещата такива, каквито са, а те наистина са крайно драматични. Аз се бях отчаял, не мога такива драми, искам нещо по-свежо, по-светло, някак си да вървим нанякъде. Но като започнахме да четем пиесата и още първата сцена, която не е моя, ме грабна и много ми хареса. И като отворих вече Вазов, а! Аз това много искам да го изиграя веднага!
- Каква е първата сцена?
- В първата сцена едни мъже мъкнат един топ от Гърция в България на ръка и накрая го докарват и до София. И е с много хумор. И при Вазов има сцени, които са с много хумор. Има и други сцени, разбира се, които са много драматични, но са представени в една естетика, която на мен безкрайно ми харесва. Музиката на спектакъла е изумителна - на Петя Диманова. После видях, че постановката е на почти гола сцена, с много минималистичен декор и адски модерен, една гора се прави - хората ще го видят - на художника Мира Каланова. Много ми хареса всичко.
Репетицията, когато изиграхме целия спектакъл, беше едва два дни преди премиерата и много се бях притеснил. Но като е на зор, има някаква свръхконцентрация.
- На мен спектакълът много ми харесва. Аз стоя зад този спектакъл.
- В пандемията как ще го играете?
- Внимателно.
- Как се играе Вазов - реално съществуващ човек, а не литературна фикция, като същевременно има и огромен респект на обществото ни към него?
- Така или иначе никой от нас не е виждал Вазов. Даже Шошо (режисьорът Димитър Коцев - б.а.) ми донесе на морето да прочета един роман, който той много харесва, и като дойде на караваната, видя само книги за Вазов - не негови, а биографични, другите какво казват за него, семейството на Вазов. Неминуемо един актьор, когато трябва да играе даден образ, чете много странична литература. Аз затова четях много за Вазов.
Когато изчетеш всичко това, освен чисто историческите факти, за да разбереш хората какво казват за Вазов, как те го виждат, на базата на цялото това нещо създаваш образа. Сега ние сме го видели по този начин, друг може да го види другояче. Няма нищо лошо в това на някого да не му харесва нашата интерпретация. Даже е много хубаво, защото хората затова сме различни, защото всеки има право на мнение. Ние се занимаваме по-скоро с чисто човешкото, личността на Вазов. Въпреки че спектакълът не е само за писателя. Затова се казва "Народът на Вазов", защото е за целия български народ. А що се отнася до Вазов, той се разкрива по начин, по който досега не сме го виждали, в чисто човешки аспект с неговата хипохондрия, с чувството му за хумор, с неговия на моменти интровертен характер и с това, че накрая винаги казва каквото мисли.
- Вие такъв човек ли сте?
- Не изцяло, но когато изискат моето мнение, казвам какво мисля.
- Какъв е народът на Вазов, кой е?
- Пиесата показва какво се случва по време на Междусъюзническата война и в края й. Народът на Вазов е, защото след подписването на Ньойския договор огромно количество хора отиват под балкона на Патриарха на българската литература, минавайки край Министерския съвет. Когато излизат министри и депутати да говорят с тях, те ги подминават и отиват при Вазов. Тогава са вярвали на интелигенцията. Сега е малко по-различно.
- Представяте ли си в днешно време да се случи подобно нещо?
- Не.
- Защо?
- Страшно много са причините. Като се започне от това, че културата е оставена на дъното на държавата, въобще няма отношение към културата или съвсем, съвсем минимално. Разбира се,
с изключение на времето,
когато дойдат избори.
Тогава се активизират към културните дейци
Медиите се занимават много повече с всякакви други неща, злободневни проблеми, отколкото с каквато и да била култура. А и дори когато има някакви изумителни постижения в областта на културата, пак отиват нещата към разединение на народа вместо към обединение, което е впечатляващо.
- Например?
- Например много, много хора бяха против, други неглижираха докъде стигна Мария Бакалова, независимо дали филмът им харесва. Все пак българин е отишъл там и е част от народа.
С Кристо - същата работа. Ама той не говорел български. Като някои хора не си дават сметка, че това, което е понесъл Кристо, когато е бил в социалистическа България, и аз да съм, и аз ще се откажа по простата причина, че тогава държавата и партията са едно.
Според мен има
три основни проблема
в това да не върви България
Първо - късата памет. Тя ни съсипва, защото ние не помним някакви неща, които са били много въздействащи, щото така България да се свлече надолу. Едни и същи лица са в политиката, едни и същи хора минават от партия в партия, ние гласуваме за тях и т.н. Довчера един си го замерял с камъни, днес влиза в парламента, това също е много впечатляващо.
Липсата на култура е вторият фактор, защото ако имаш елементарна култура и възпитание, няма да се стигне до такива ексцесии. И третото е съдебната система, за която непрекъснато се говори - чувство за безнаказаност, няма осъдени, защо така, защо иначе.
- Вие самият пострадали ли сте от съдебната система?
- Слава богу, не, не ми се е налагало. Но защо трябва някой да е пострадал пряко? Достатъчно е, че виждам това, което става.
И пак казвам - късата памет. Наскоро бях в една телевизия по повод премиерата на "Народът на Вазов". Преди това гледах репортаж за катастрофите в Стара Загора, две една след друга. Гледах, гледах тъпо, понеже хората реагираха с право много остро спрямо полицията и кмета. Аз продължавам да смятам, че гневът им е насочен в неправилна посока. А правилната посока би трябвало според мен да е съдебната система. След тези репортажи
написах в гугъл три думи - водач, убил, на свобода
Излязоха изумителни неща.
- Какво излезе?
- Всеки може да провери какво е излязло: този сгазил не знам колко хора - на свобода, другият убил еди-колко си души - на свобода. Не става дума някой да си понесе наказанието, хак да му е. Но наказанието поставя някакви правила, ти знаеш, че можеш да пострадаш. А в България всеки знае, че може да не пострада. Поне аз така си обяснявам нещата.
- Според вас ако народът на Вазов живее сега, е щяло да има правителство. Защо? Какво се е променило с народа ни?
- По онова време също са имали сходни проблеми. Но и стремеж към обединение, към това да се хванем за ръце в името на нещо, а това нещо е по-голямо от всички и се казва България. Хората са мислели по този начин. Сега не е така. Сега е малко: ще видим, то ще дойде.
- Преди време бяхте един от любимите тв герои. После сякаш избягахте от телевизията, но пък не спряхте да снимате филми, вече спечелили много награди, и да играете в театъра. Какво се случи?
- Трябва да са ми интересни проектите и да ме занимават. А и не може да стоиш на едно място и да тъпчеш в телевизията. Аз мога да играя сега в още много сериали. Просто не искам. Искам да правя нещо друго. След това сигурно пак ще се върна да снимам сериал, после кино. Зависи от проектите. Но
човек се изхабява в телевизията,
ако ще да си Робърт де Ниро или Мадс Микелсен, когото аз безкрайно харесвам. Ти си довиждане, ако стоиш само там.
Театърът е основното за един актьор. Ако ти не се занимаваш с театър, за мен не ставаш за актьор. Въпрос на лично мнение, въпреки че има един бюлюк актьори, популярни лица, които не са стъпвали в театъра. Няма лошо, но в театъра се развиваш. Това е професия, която се учи цял живот, няма нещо, което да си научил и да кажеш: това го знам, така е. Не ставаш занаятчия в театъра и въобще в киното и актьорското майсторство.
Аз по принцип имам потребност да играя. Не на всяка цена, не всичко, но искам да играя някакви неща, каквито ми харесват. Всеки сам избира пътя си, но не мога просто ей така нещо друго да правя. Има хора, които се отказват и правят нещо друго. Аз не мога. Даже съм си мислел, че ако имам възможност да стигна до чужбина и да чакам филм след филм, това ще ме убие. Предпочитам да се занимавам тука с някакви неща, които ме изпълват. Да, нямам такива финансови постъпления, нямам тези възможности да стъпя на червения килим, но повече ме занимава това, което правя, отколкото постиженията, които имам.
- През последните 2 години изиграхте доста роли. Как преминава актьорът през толкова превъплъщения за кратко време?
- Аз си правя някаква програма, с която знам, че мога да се отдам първо на едната, после на другата.
- Имат ли значение ролите, които са в един и същи период?
- Да, разбира се. Не за по-лесно превключване. Въпрос на концентрация е. През лятото репетирахме Вазов, като представлението трябваше да излезе през октомври. И през лятото отдадох един месец на Вазов и половин месец на нещо друго, което ми предстои.
- Какво е то?
- Нека да се случи. Така в свободното време вмествам някакви неща, които предстоят. Това обяснявам и на дъщеря ми, която влезе в НАТФИЗ, че основата на актьорското майсторство, въпреки че много хора могат да ме опровергаят, е четенето.
- За всяка роля ли се подготвяте с томове четене? Защо трябва актьорът да чете?
- В случая за Вазов как да изградиш представата за нещо? Трябва да добиеш информация отнякъде, как да стане без четене?
- Режисьорът не е ли достатъчен, когато се изгражда образът?
- Режисьорът си е режисьор. Актьорската професия е творческа. Актьорът не е изпълнител, не е "прави едно, прави две". Аз например
ходя в театъра поне
час и половина преди репетицията
Винаги. Отиваш там, взимаш кафе, влизаш в гримьорната, пиеш кафе, отваряш пиесата, освен че вече си я прочел вкъщи, и почваш да се настройваш за репетиция. В главата ти почват да вървят сцени, ти си ги представяш, какво, що, как може. Аз в повечето случаи изскачам с някакви предложения за ролята. Може би това съм го взел от Руси Чанев. Той винаги има в ръкава си около 1000-1500 предложения. Актьор, който също страшно много чете. И тогава се случва творческият процес, търсенето, изследването на нещата. Иначе другият вариант, в който идваш и слушаш само режисьора, е лесен. Той обаче не ме възбужда.
- Как попаднахте в два силни филма? "В сърцето на машината" получи награда за най-добър филм на "Златна роза", бяхте отличен и за ролята си в "Уроци по немски".
- За филма на Павката Веснаков - "Уроци по немски", бях много изненадан. Аз съм гледал късометражните му филми, за които има страшно много награди. Той е малко тип артхаус. Има нещо като гилдия на такива режисьори, които вземат определен тип актьори, но популярни - по никакъв начин, не, това е неписан закон. Изведнъж Павката ми предложи тази роля. Даже го попитах: "Павка, сигурен ли си?". Изненадах се, защото ние обичаме прибързано да слагаме щампи на някакви неща, дум-дум-дум. Този е по телевизията, значи не става, което няма нищо общо с истината. Въпросът е на отношение към работата, а не дали си бил по телевизията или не. Отдадох се на филма с голям кеф и много зор.
- Защо зор?
- Защото беше много тежко. Блазе им на колегите, които говорят: много се забавлявахме. Те са се забавлявали в техните филми, ние се изкъртихме от снимане. Този филм е в една определена стилистика, в 90% от него всяка сцена е в един кадър. Няма различни гледни точки.
- Как се снима по този начин?
- И на оператора Орлин Руевски му се взе акълът. Сложността е в това, че сцените не са статични - двама души си говорят, те са и движение, тичане. И през цялото време операторът тича с теб и с камерата. Но тази стилистика дава възможност на зрителя наистина да присъства в самата сцена. Когато го гледаш на кино, разбира се. Зрителят е неволен участник в сцената, магията на киното.
- Какво правите вие във филма, че получихте награда за главна мъжка роля?
- Върша си работата. Харесали са го. Не е само "Златна роза". И в Кайро взех награда, и в "Ривиера филм фестивалс" също. А и сериалът, който снимах миналата година - "Отдел "Издирване", май е най-награждаваният български сериал. Той има куп награди от различни тв фестивали.
Някъде ме канеха да си взема награда и аз обясних, че не мога да отида, защото имам представление. Тогава някой ми каза: "Айде тая година ходи да си вземеш поне една награда". Не съм си взел нито една награда, дори и от "Златна роза", не можах никъде да отида. Имах работа. Казаха, че ще ми изпратят статуетки и грамоти.
- Какво казва дъщеря ви за успехите ви?
- Радва се.
- Сега, като е в НАТФИЗ, може да учи от извора.
- Ами не. Аз
предпочитам да не пие и да не учи от извора,
защото си има прекрасен преподавател,
актьор, който безкрайно много харесвам - проф. Ивайло Христов. Имах щастието да играя с него във "В сърцето на машината". А и не само той. В класа, в който попадна, има разкошни асистенти - Буба Янева, Мартин Киселов, Мира Гоговска - хора, които страшно харесвам и са ми много любими. Предпочитам аз да не се обаждам. Пък и нямам самочувствието, че мога да й дам някаква правилна насока. Нека тя да си учи там, те да й кажат, те да я научат. А ако се допита до мен за нещо, което не е разбрала, мога да й обясня, разбира се. Но едва ли има нещо, което може при такива преподаватели да не разбереш.
- Канили ли са ви да преподавате в Академията?
- Ами да.
- И?
- Хм. Не е моето.
- А вашето ли е да продуцирате или да режисирате филм или спектакъл?
- Ако се случи, да. Ако нещо ме грабне.
- Какво снимате в момента?
- Работя върху нещо, което засега не мога да кажа. Но иначе нищо друго. Сега излезе премиерата. Оправям си разни битовизми, с които не съм се занимавал покрай нея.
- Кога пак ще се играе "Народът на Вазов"?
- Чак другия месец, защото сега предстои премиера на Боб Уилсън ("Бурята") да излезе в Народния театър. Затова всички други представления се дърпат назад.
- Как ви се отрази пандемията? Наградите ви от филмите, които излязоха тази година, показват, че за вас е бил успешен период.
- Не можах обаче да играя, което неминуемо ми коства негативна енергия, но пък за сметка на това изгледах страшно много неща - виртуални изложби, музика, киноконцерти. Театър онлайн - не. Не харесвам да се визуализира театър, ако не е по някакъв изумителен начин.
- Не харесвате и телевизионния театър, така ли?
- Тези спектакли за времето си бяха наистина стойностни неща и имаше нужда от такъв тв театър. Но в XXI в., за да бъде едно представление излъчено онлайн, трябва да е заснемано много дълго време, с много камери, става си филм. Ако нямаш възможност да видиш едно представление, е хубаво да има такъв театър, да може да го гледаш. Но не е същото. Театърът е живо изкуство, най-вече обмен на енергия. Ако ние не си обменяме енергия със зрителя и зрителят с нас, не става. Ние сме заедно, съпреживяваме едно нещо. Като няма зрители, какво играеш? Нищо не играеш. Не е същото изобщо.
- Това означава ли, че театърът се превръща във все по-елитарно изкуство, след като много малко хора могат да го гледат на живо в сравнение с огромната аудитория на интернет?
- Има такива мнения, че е елитарно изкуство, но театърът трябва да е за всеки един човек. От време оно е било така. Не е нещо по-различно. Даже, когато ставаше въпрос за популярни лица, казах, че няма нищо лошо някой да те гледа по телевизора, както казваше баба ми, да те хареса и да иска да те види, отивайки в театъра. Познавам такива хора, които са ме срещали и са ми казвали: "Досега не съм стъпвал в театъра, обаче ти направо ме разцепи". На мен това ми доставя огромно удоволствие не от това, че съм зарадвал някого, а за това, че съм успял
поне един човек да вкарам в театъра
Ако повече хора влизат в театъра, ако повече съпреживяват такива неща, те се променят. Както казвам в едно представление - "Капитална грешка": "ние всички се променяме, на нас ни се иска много по-бързо, но ние се променяме". Ние не обещаваме промяна, но се променят всички - и играещите, и зрителите.
- Какви са сегашните зрители в театъра - по-възрастни, по-млади?
- Не ги гледам. Нямам представа, пък то и с маски не можеш да ги определиш. А и аз изобщо не гледам в публиката, включително и на поклоните. Надявам се да има много млади хора. Няма нужда от делене на млади и стари. Хора, които имат потребност да отидат на театър. Аз съм актьор, ние говорим за театър, но има и много хубави изложби, концерти. Звучи клише, но аз и моите приятели - ние сме една група пияници, също имаме потребност да отидем да видим някакви неща. За да го живееш този живот и да взимаш всичко от него, трябва да си много любопитен към него.
- Има ли жена, в която сте толкова влюбен, колкото в театъра?
- Това са две несъвместими неща. Театърът е нещо съвсем различно.
