Въпреки древното клише, че „историята е учителка на народите“, отдавна зная, че историята никога никого на нищо не е научила. А иначе паралелите с историята са много ефектни – особено, когато се намерят подходящи исторически симетрии.
Наскоро една млада симпатична депутатка откри такава симетрия между правителствата на Филип Димитров и на Кирил Петков. По-точно – между техните падания. Пожъна аплодисменти – и парламентарни, и медийни – за брилянтното си хрумване.
Изкуших се да проверя симетрията – още повече, защото съвсем наскоро публикувах спомените си за онова време. И нямаше как да не го сравня със сегашното…
Наистина, прилики се намират: съюзникът-предател-разбойник, смразяването с президента, с останалата част на парламента, със синдикатите. Сегашните не се смразиха май само с църквата, защото (вероятно) не ги интересува…
(Друг е въпросът, че в критиките на тогавашния президент към СДС отчетливо звучеше местоимението „ние“, а сегашният говори за „тях“ с характерната си намръщена назидателна самодостатъчност.)
Така че – да, прилики има, но посочените от младата симпатична госпожа са само ситуационни и повърхностни.
Нито госпожата, нито някой друг се досети за една дълбока и същностна прилика: привиждането на себе си като единствения морален стожер, охраняващ „правилната страна на историята“, и оттук – поведението на властта като опозиция.
Наистина, обединението – и тогава, и сега – беше обединение не „за“, а „против“: против комунистите (тогава), против мафията и задкулисието (сега). Затова властта се държеше като опозиция, призвана да премахне някаква мъглява величина, наречена „статукво“.
(Всъщност тогавашните не употребяваха думата „статукво“, сигурно защото – предимно литератори понеже – знаеха значението й. А сегашните продължават да борят статуквото – нищо, че от доста време статуквото са самите те…)
И затова се държат като опозиция. И затова, може би, отговарят на повечето въпроси с „няма“: НЯМА да правим коалиции с този и онзи, НЯМА да допуснем компромиси. Ще продължим да чертаем „червени линии“ между „нас“ и „тях“, които са от неправилната страна на историята…
За тогавашните литератори (и юристи, разбира се) беше някак по-естествено основният въпрос на битието да е „Кой е виновен?“. За сегашните - прагматични икономисти по презумпция – въпросът е същият, а не - „Какво да се прави?“. Същият е и революционният патос, почерпил енергия от не много пълните улици и площади. Същото е и дълбоко вкорененото убеждение, че сме „от правилната страна на историята“. Само враговете са други, затова пък – много. Най-много всъщност са именно враговете – онези без морал, които отново искат да завладеят „нашата“ държава. А ние „ще си я върнем“.
И държавите май ще се окажат много… Толкова много, че „притежаването“ на която и да е от тях вече да не си струва усилията.
Иначе сегашните момичета и момчета са симпатични – борбени такива, усмихнати, преизпълнени с морал. И с омрази. Защото знаят „кой е виновен“. Но не знаят „какво да се прави“.
Когато не знаеш „какво да се прави“, заставаш от обратната страна на историята.
Където и да се намира тя…
