Необичайно високата статистическа подкрепа за Русия у нас не е резултат на рационална преценка, лобов или разбиране на Русия, а на страх, комплекс за осиротяване и инстинкт за зависимост.
Много малко са българите, които познават и разбират Русия, която е не съвсем разбираема и за много руснаци. Това да си учил наизуст “Кат Русия няма втора” и “Терора долу, съюз със СССР”, да си слушал Висоцки и Окуджав, да си гледал пет пъти Бялото слънце на пустинята или да говориш развален руски е много далече от онова, което човек може да нарече “разбирам Русия”. Русия у нас е толкова претрупана от митове, легенди, комунистическа и националистическа пропаганда и корумпирано дълбоко хибридно смущение в каналите за информация, че ако човек мисли, че “разбирам ги аз руснаците”, най-вероятно се заблуждава. Той първо трябва да изчисти от представите си тези натрупани в продължение повече от 150 години Авгиеви обори от предразсъдъци, да “отучи” цялото си знаене на Русия и да започне наново. (Това се отнася не само за любовта към Русия, но, в много по-малка степен, и към омразата.) После може да започне с разбирането.
Страхът от осиротяване, дали заради заплахата да изгубиш родител или местен гангстер, който те рекетира, или заради патологичната привързаност към нечий тормоз, е много силен фактор. “Бие ме, но ме обича” и “а при кого да отида” са в много по-голяма степен двигател на 23те процента твърдо подкрепящи Русия, отколкото “това е добре за България, за моето семейство или за мен лично”.
Заедно с гоненето на дипломати и хирургическото отстраняване на нездрави връзки и плът, необходим ни е и дълбок оздравителен и образователен процес, който да лекува тези патологични проценти и да им даде увереност, че те не осиротяват, а се освобождават и че свободата може да им е много непозната и да изглежда много страшна, но те бавно ще се почувстват много по-добре. А и дължат тази свобода на децата си.
