Животът на всеки един от нас е съпътстван от многобройни рискове. Една част от тях идват внезапно и ни удрят като тухла по главата. Но друга голяма част са предвидими - особено тези, които са свързани с възрастта, остаряването, намаляващите сили, загубата на семейния партньор. Ако имаме късмета да доживеем до старини, неизбежно ще усетим какво е да си зависим от грижи и помощ дори за елементарни неща, които до вчера си правил сам, без и да се замисляш за усилията.
Зависимостта от грижи е един от рисковете на живота, с които отделният човек трудно може да се справи сам. И тук отново ни идва на помощ руганата и отричана (от “разбиращи” и неразбиращи) солидарност между поколенията, която миналият ХХ век роди и ни завеща като осигурителна система.
Демографските процеси сред всички европейски нации сочат нови предизвикателства, за които тепърва трябва да търсим отговор. Свидетели сме как през последните 20-30 години средната продължителност на живота непрекъснато нараства, макар и с различни темпове за различните народи.Заедно с това непрекъснато се увеличава абсолютният брой, както и делът на най-възрастните групи в европейските общества. Този процес изцяло е валиден и за България. Ако погледнем последните три национални преброявания, се очертава ситуацията, показана на графиката(виж долу).
Тази тенденция сочи, че след около 5-8 години групата на най-възрастните у нас ще надмине 1 милион души и вероятно ще бъде над 15% от населението ни.
Нека видим и друг показател, който сме склонни с лека ръка да подминаваме - самотността при възрастните хора. През 2001 година т.нар. вдовишки пенсии по данни на НОИ са получавали 563 873 души. Само след десет години - в 2011-а, броят на възрастните хора, които са загубили своя съпруг или съпруга, е нараснал с 25% и днес “вдовишките” пенсии се получават от 705 675 души.
Тази картина категорично сочи следващия огромен социален проблем, който ще се изправи пред нас - как ще посрещнем потребностите на тези хора от ежедневни грижи?
Много е лесно да обявим с дълбоко загрижен тон, че целта ни е българите в напреднала възраст да могат да остаряват достойно и в условия на сигурност, включително и тези, които се нуждаят от широк кръг грижи. А даваме ли си сметка (разбира се, ако наистина искаме тази цел да бъде постигната, а не е поредното обещание пред поредните избори) какво ще струва това на бъдещите български поколения и дали те могат да поемат тази отговорност и тежест?
Именно заради такива проблеми ни е нужна и винаги ще ни бъде нужна солидарността между поколенията, организирана в национален осигурителен модел.
Това изисква час по скоро да спрем да се тръшкаме и да се вайкаме и незабавно да проведем широка обществена дискусия за необходимостта от допълване на осигурителния ни модел с покриването на нов (за България) осигурителен риск - “достъп до дългосрочни грижи”.
Това означава:
- на практика да се гарантира универсалният достъп до качествени грижи на всички нуждаещи се възрастни хора;
- да се разработят устойчиви системи за финансиране, при които отделният човек да не трябва да се справя сам с този риск на живота;
- да се гарантира, че обществото може да си позволи тези услуги и че те не представляват прекалено голямо бреме за бъдещите поколения.
Решение има, и то е в солидарността
Знам, че веднага ще се чуят гласове, че сега не му е времето, че сме в криза, че всеки сам трябва да поема грижата за себе си. Искам само да кажа на тези многознайковци, че никой не е гарантиран, че няма да се окаже в състояние да бъде зависим от ежедневни дългосрочни грижи, които сам не може да си осигури.
Иван Нейков
По-добре открийте още работни места
През последните дни отново се появи идеята за въвеждането на т. нар. данък старини. Всъщност става дума за нова осигуровка, която ще плаща всеки работещ, а средствата ще се използват за грижа за възрастните. Така например ще се изграждат центрове за възрастни хора, изпаднали в тежко състояние поради болест, дълбока старост или липса на близък, който да се грижи за тях. Тази идея, разбира се, идва от обичайните заподозрени - министъра на труда Тотю Младенов и синдикатите. Форматът също е познат: вземаме пари насила от едни хора, харчим ги за други хора, отричаме това да е някакво облагане или преразпределяне и му слагаме името “осигуряване”.
Не че има нещо лошо в идеята да се помага на старите хора, особено ако са изпаднали в тежко състояние.
Но да не забравяме, че българската държава вече разходва близо 30 млрд. лв. на година и ако решат, че е важно, управляващите могат да помогнат на старите хора. В крайна сметка не може всяка нова идея да означава нов данък или осигуровка.
Ясно е, че идеите, а пък и нуждите, са безкрайни, така че трябва да се прави избор - като искаш да финансираш нещо ново, оптимизираш другите дейности, съкращаваш неефективните програми и общо взето правиш реформи. Това е работата на един министър, а не просто да представи една сметка на обществото и да каже: “А сега дайте пари!”
Още повече че с понятието “осигуряване” почна да се прекалява. Задължително ще ви осигуряваме за пенсия, за здраве, за общо заболяване и майчинство, за безработица, за трудови злополуки, а сега и за “старост”. Стига вече с това задължително осигуряване - както е тръгнало, скоро всичко в живота ни ще бъде “солидарно” и “осигурено”, а НОИ ще ни бъде нещо като втори дом.
Всичките намерения за достойните старини и грижата за възрастните са много хубави, но не и за сметка на данъчноосигурителното бреме, което и в момента е достатъчно високо и кара не една фирма да минава в сивия сектор.
Всички работещи, така или иначе, се осигуряваме задължително за пенсия. Новата идея очевидно засяга само някои определени тежки случаи, където грижата е без алтернатива, независимо дали си се осигурявал, или не, дали си работил десетки години, или не. Така че тук просто не можем да говорим за осигурителна политика. Разбира се, може да има държавна политика, но като програма на министерството, а не под формата на още един фонд в НОИ, срещу който ще стоят допълнителни осигуровки.
Дотук разглеждахме идеята само принципно, без дори да отваряме темата за облагането на труда по време на криза, ниската заетост и липсата на нови работни места. Да вдигнем осигуровките при тези реалности на родния пазар на труда и при задаваща се нова рецесия в Европа, е възможно най-антисоциалната политика.
Липсата на работа е основната причина за бедността в България. Ако искаме по-нормален живот и достойни старини, трябва да направим така, че да се откриват работни места и да има заетост. Това няма да стане с нови тежести върху труда.
Петър Ганев, ИПИ
