Чуждите продукции у нас изградиха професионалното ниво, защото предлагат специфична работа в голям обем и прилично възнаграждение, казва известният режисьор
Филм, който събира между 400 и 2000 зрители, е категоричен провал
Българинът обича водата да е мътна, за да може вътре най-добре да се хване рибата
Виктор Божинов - режисьорът на едни от най-качествените български филми (“Възвишение”, “Бягство”, “Голата истина за група “Жигули”), е поредният гост в подкаста “24 часа от живота”, в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Анатолий Попов преди повече от година създаде този нов канал с марката “24 часа” - “24 часа podcast”. Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези едночасови разговори си заслужава да бъде прочетено и чуто.
През септември стартира четвъртият сезон на подкаста “24 часа от живота” под мотото “Историите продължават”.
- Г-н Божинов, през декември БНТ ще започне излъчването на най-новия ви сериал “Вина”. Може ли да разкриете нещо повече около продукцията?
- Все още няма официална дата, но и аз знам, че някъде през декември ще започне излъчването. Ние сме на финалната права. Завършваме монтаж, звук и цветни корекции.
Сериалът е семейна драма. Съставен е от 12 епизода и се занимава с отношенията в две семейства. Те се разгръщат на фона на винената индустрия с малко по-задълбочено отношение към виното. Това съвсем не означава, че сериалът е само за почитателите на виното. Тайно се надявам, че покрай интересната история, която разказваме, зрителите ще могат да открият и този свят на виното, който наистина е много богат и нюансиран. Да не забравяме, че човешката цивилизация върви заедно с виното. Може да се каже, че това е напитката на хилядолетната история на цивилизацията.
- Как се прави кино в България?
- От луди хора. Винаги се говори за пари, за субсидиране, но всъщност много малко хора знаят, че тези пари, с които се субсидира българското кино, са супермалко и недостатъчни. Наскоро гледах с дъщеря ми един филм и се замислих, че българските филми се правят с бюджета за тоалетната хартия на една такава продукция.
Кино се прави тук с много ентусиазъм и желание, защото процесът по създаването от идеята до премиерата може да отнеме 5-6-10 години. Ако теглиш чертата на бюджета, който имаш, и го разделиш по месеци, може да се окаже, че част от кинаджиите са социално слаби, колкото и абсурдно да звучи. Кино се прави трудно, защото начините му на финансиране са много ограничени. Те са през Националния филмов център, Българската национална телевизия и производството на сериали от частните телевизии, което е под санитарния минимум, защото бюджетите през последните 10 години вместо да пораснат, намаляват. Ако нещо се случва в българското кино, резултатите са не заради финансирането му, а заради желанието на хората да правят тези филми.
- Всички говорят, че един от проблемите в българското кино е липсата на добър сценарий.
- Големият феномен е, че никой не говори за добрия сценарий, а именно той е доброто кино. В цялата киноиндустрия по света битката за добрата история и добрия сценарий е най-важното нещо. У нас целият процес е
фокусиран върху личността на режисьора,
който смята, че като има една идея и я формулира по някакъв начин, вече е достатъчно условие да се случи добър филм. На сценарния процес не му се отделя толкова сериозно време, защото няма финансиране за него. Някой беше казал, че тайната на добрия сценарий е неговото непрекъснато пренаписване. Ние сме нормална държава, в която има много истории и те могат да бъдат разказани във филм. Усилието да се търсят тези истории е много малко и се разчита на какво ще ми хрумне сега. Бих се радвал, но за съжаление няма да ми се случи на бюрото ми да има 10 сценария, аз да ги прочета и да избера единия, с който искам да се занимавам.
- Драматизмът и паузите в българското кино, които се използват, може ли да се нарекат наш стил?
- Въпрос на история. Някои хора казваха, че първите части на “Възвишение” и “Бягство” са много бавни, но всъщност те историите са за това. “Възвишение” е една история за едни хора, на които нищо не им се случва от това, което искат да се случи, и сякаш всичко е спряло. В “Бягство” едни хора са избягали от едно място, където нещата се случват по-бавно и спокойно, за да могат после да се забързат. Да, така е,
има драматизъм и патос в българското кино, има и много мълчание, което може би идва от лошите диалози
Като се замисля, по-голямата част от филмите, които излизат, са такива. Явно българските кинаджии сме някакви много кахърни.
- Защо не се прави кастинг за роли, а почти всеки режисьор работи с едни и същи актьори?
- И аз си задавам този въпрос. Наистина се създаде усещането, че само едни и същи актьори снимат. Въпросът е дали има други на достатъчно добро ниво. Може би има, но колегите търсят да заложат на сигурното. Има едно такова нещо “дай сега да го вземем този, защото е известен и зрителите го знаят”, но той дали е най-доброто? Известният актьор във филма е продуцентски ход, но този баланс е сложен и понеже няма много продукции, в които да се появяват и така да мине стартовият етап, много хора не могат да се пробват. Специфично е, камерата изисква определени неща, а
не всеки, който е завършил НАТФИЗ, камерата го обича
Лично аз се опитвам да търся. В “Бягство” 20% от актьорите са с опит, всички други са дебютанти. Във “Възвишение” Алек Алексиев и Стоян Дойчев не бяха познати. И въпреки че Стоян Дойчев направи много силна роля, след това не влезе в масово обращение. И слава богу, смятам, че това е добре за него. Има го и обратния проблем, когато едни и същи хора започнат да циклят във всяка продукция. Тогава идва тази умора у зрителя и той казва: “Аре, бе, няма ли други?”.
Българският кинаджия, като си нарочи някой актьор, всички го снимат. Това впечатление се създава най-много в телевизионните сериали, защото те търсят познатите лица, които пък са готови да се снимат. В последно време открих причината, която е много интересна. Тя е заради ролята, не става въпрос за парите, а за да бъдат актуални и да са на екран. От това им тръгват театрални ангажименти и съответно новите форми на инфлуенсърство, които им носят допълнителни приходи. Появяват се нови лица, но те не стават масови.
- Как повлия навлизането на американското кино и работата на български екипи в чужди продукции върху нашето?
- Много положително. Аз съм от хората, които още през 1997 г. започнаха да работят по чужди продукции в качеството си на асистент-режисьор. Тези продукции изградиха професионалното ниво. Първо, защото предлагаха специфична работа в достатъчно голям обем и второ - прилично възнаграждение.
Този процес създаде истински професионални рефлекси у хората, минали през тази машина. В тази връзка в момента българското кино се намира в много сложен период, защото с въвеждането на схема за стимулиране на чуждестранни филмови продукции, които се снимат тук, която още не е проработила, интересът към България като територия за снимане се увеличи. Това автоматично направи количеството професионалисти, които имаме, недостатъчно. Тогава процесът е само един – парите се вдигат, хората започват да имат по-високи претенции и те ги удовлетворяват, защото продуцентите имат нужда да работят с качествени професионалисти. В същото време нивото на българските бюджети намалява. В момента таванът за субсидия от НФЦ е 950 хиляди лева. Преди 10 години беше милион и триста. Българските продуценти не могат да плащат такива хонорари на екипите и това вече е сериозен проблем, защото хора няма.
- Вие сам оттеглихте филма си “Бягство” от процедурата за избор на български претендент за наградите “Оскар”. Защо?
- Причините са две. Едната беше чисто формална, тъй като в първоначалния състав на определената комисия имаше член на нашия екип. Това поставя процедурата под въпрос.
По-голямата тема и по-голямата причина са свързани с начина, по който се формират подобни комисии в Националния филмов център. В конкретния случай това става в разрез със Закона за българската филмова индустрия и процедурата, която доста внимателно е разписана в него. Тази процедура изисква кандидатът да бъде определен от експертен орган към министъра на културата, който се казва Национален съвет за кино. Той формално не е конституиран официално, защото процедурата се обжалва в съда, но има излъчен персонален състав. Законът обаче предвижда съветът да е с по-широко представителство.
Лично аз и продуцентите Галина Тонева и Кирил Кирилов смятаме, че тази комисия трябваше да бъде съставена на този принцип. Не просто директорът на НФЦ свободно да избере хора от определен кръг, които той познава или някой му е предложил, и те в крайна сметка да вземат съответното решение. Има още два момента, които са важни. Първият е, че едно от изискванията на Академията за филмите, които участват в тази процедура, е те да бъдат разпространени на голям екран до 30 ноември.
- Какво означава разпространени на голям екран?
- Това означава, че в едно кино в един и същи час в продължение на седем последователни дни съответният филм трябва да има прожекции. Има филми от списъка, номинирани за този конкурс, които вече са излезли на екрана. Има и два с обявена дата за премиера. Това са анимационният филм на Анри Кулев, който излезе на 16 септември. Малко след съставянето на списъка продуцентите на филма на Теодор Ушев също обявиха премиера на 25 ноември.
Но четири или пет от заглавията нямат определена дата за премиера. Странно е в едно сериозно занимание като филмовото, което изисква доста усилия – финансови, физически и човешки, някак си един месец преди премиерата да не се знае изобщо ще излезе ли този филм, няма ли. Другото условие е поне 50% от филма да бъдат на език, различен от английския.
При вече взето решение от тази комисия ние ще станем свидетели на следния факт.
Победителят от конкурса ще бъде принуден насила да произведе седем прожекции
в кино, за да отговори на това изискване.
За съжаление, това е процес, който се случва само така в българското кино през последните две години. Отпорът да се промени е много сериозен, което явно доказва, че българинът обича водата да е мътна, за да може вътре най-добре да се хване рибата.
- За какво не може да се разбере филмовата гилдия в България?
- Големият спор е между високохудожественото кино и комерсиалното. Смята се, че едва ли не парите, които държавата отпуска, трябва да отиват за високохудожественото кино, защото то не може да съществува на комерсиален принцип. Някъде дълбоко в сърцевината на тази теза има истина, но трябва да знаем, че по принцип кино в България не може да съществува на комерсиален принцип. Няма нито един български филм, който да може да се финансира, без това да доведе до съответни изкривявания.
- Изкривявание в добрия или лошия смисъл?
- Единственият начин да се финансира българско кино на частен принцип е с някакъв вид спонсорство, което ще рече
продуктово позициониране, което превръща филмите в едни големи реклами
Това по някакъв начин отделя смисъла за добра киноистория, защото ти трябва да угодиш на съответните хора, които ти помагат. Това е единствената формула, защото у нас така и не работи закон за меценатството и няма хора, които са готови да те подкрепят.
За да се развива българското кино добре и в двете посоки, гръбнакът трябва да е един много професионален мейнстрийм. Само като негова алтернатива могат да се появят високохудожествени филми. По принцип понятието “високохудожествени” е една измишльотина само у нас, но да кажем, филми, които са с по-специфични творчески търсения, насочени към аудитория, която има нужда да търси други изразни средства. Никой не иска да отнема правото на такова кино. Но филм, който събира между 400 и 2000 зрители, е категоричен провал.
- Какво значи 2000 зрители?
- Три представления в Народния театър. Твърдо вярвам, че има достатъчно голяма културна, интелигентна аудитория, за да може средната посещаемост на български филм да бъде от порядъка между 10, 20, 30 докъм 50-60 хиляди зрители. Все пак законът е за българската филмова индустрия, а не за високохудожественото кино.
Както винаги във всяка една такава система става въпрос при кого да отидат парите и всеки се опитва да си подготви килимчето така, че парите да отидат при точно определени хора. За съжаление, регламентът, който е създаден спрямо правилника, наистина създава възможност в художествена комисия от седем човека един или двама да определят кои филми да спечелят финансирането. Това предизвиква и серията от обжалвания. Тъжно е да се види как хора, които на пръв поглед изповядват принципни позиции, са дълбоко безпринципни в амбицията си да получат финансирането.
- Кой филм е успешен - фестивалният с награди или носещият приход?
- Двете неща не са взаимно изключени. В последно време давам пример с датския филм Another Round с Мадс Микелсен, който спечели “Оскар”, в Кан получи награда, където и да отиде, печели. В Дания, която го е произвела, този филм има 600 хиляди зрители през 2020 г. на фона на 5 милиона и нещо като общо население. Което показва, че един добър филм може да бъде сериозно гледан.
Понякога една повърхностна, глупава, даже обидна история може да събере много зрители. Тя ще угоди на една аудитория, която е доста по-компромисна. Това не е конфликт. Има около десетина големи фестивала и да присъстваш в селекцията, наистина е успех, защото това е представителна извадка и е много ценно.
Филми, които успяват да привлекат повече аудитория, не са непременно нехудожествени
Ако може да се намери златната среда, тя ще повдигне нивото на аудиторията.
Има го момента, че съвремието е много агресивно като комуникация, всеки дърпа вниманието. Същевременно начините за гледане на филми са толкова много, че ако не отидеш да гледаш един филм сега на кино, то е ясно, че след това ще можеш да го видиш в някоя платформа. Това е сложна среда, а ние не я познаваме добре, не знаем кое как работи.
- В последните години не се правят вече български детски филми. Защо?
- Правят се, но са супермалко, по един-два на пет години. Може би не можем да правим филми за деца. Може би смятаме, че това е някаква ниска топка, а децата са много ценна аудитория.
- Да, но едно време се правеха.
- Едно време се снимаха семейни филми, които стават за баба, за дядо, за внуче и за всички. Някои казват, че понеже сме малка територия, частните телевизии не могат да финансират профилиран сериал. Потенциалната аудитория, която би го гледала, ще е много малка и те икономически нямат сметка от това. Затова се опитват да реализират едни дълги политематични сериали, в които да има всичко, но става тюрлюгювеч.
Нямаме жанровост в масовата телевизионна продукция. Жанрово кино се прави трудно, защото зрителят има възможност да гледа най-добрите образци от световното кино и трябва да си на това ниво. За да го достигнеш, трябва да има натрупване на традиция и опит. Има наченки в България и дано нещата се подобрят, а не да циклим между паузата и тишината.
