Българска тийнейджърка заминава да учи в чужбина. Момичето е прието в престижно средно училище в Лондон и бързо впечатлява преподавателите с отлични познания по математика и английски език. Оказва се обаче, че отличничката има сериозен проблем. Налага й се дори 3 пъти седмично да ходи на допълнителни часове по биология заедно с изоставащите ученици. Защото не може да прави опити. За 9-годишното си пребиваване в българско училище никога не е работила с микроскоп, не е правила дисекция на жаба, не е пипала колба или предметно стъкло. Преподавател от новото лондонско училище на момичето ми разказа тази история със сериозна доза учудване в гласа. Човекът нямаше логично обяснение за "аномалията", с която се сблъскваше за първи път, и беше склонен да говори за някакъв особен вид дислексия или друго заболяване, пречещо точно на обучението по биология. Не го успокоих. Досрамя ме да разбуля съмненията му, че е пропуснал нещо в педагогическото си образование. Защото пред очите ми изплува образът на учителя по "Човек и природа" - модерният аналог на химия, биология и физика, обединени в един предмет за учениците до 7-ми клас, в училището на моите деца. Бие първият звънец, човекът излиза от учителската стая и тръгва по стълбите към класа, балансирайки с дневника, микроскоп и кутия разтвори и стъкълца в ръце. През следващото междучасие връща инвентара в учителската и после пак го носи като ценен музеен експонат при поредните жадни за знания 6-класници. Подобна е съдбата на историците и преподавателите по география, които трудно взимат завоите по тесните стълбища с дълги рула карти в ръка, на учителите по музика, пренасящи "синтезатора" от клас на клас.
Кабинетите отдавна са изключение в българското училище. Дори то да има славата на елитно и "даренията", за да приемат детето ви в него, да стигат 4-цифрени суми. Всъщност проблемът е предимно в тези училища, в които заради наплива от деца, броят на паралелките е раздут максимално и в класни стаи са превърнати всички кабинети. Дори табелките "Кабинет по физика" са замазани с боя при поредния ремонт. Изключение правят само "сакралните" компютърни кабинети. Те макар и отблъскащи с решетките и катинарите срещу кражби, успешно изместиха акцента от другите предмети и се превърнаха в мерило за модерността на българското училище. Върхът на образователния цинизъм са "летящите класове" - тези, които учат всеки час в различна стая - когато децата, по принцип настанени в нея, са на физическо или компютри.
Делегираните бюджети - според броя на учениците, заплашват да задълбочат този напън към повече класове за сметка на качествено образование. Затова има нужда от спешно въвеждане на стандарти в процеса на обучение. Не само за съдържанието на учебниците и квалификацията на учителите. Училищата трябва да се сертифицират като болниците и делегираните бюджети да се умножават по коефициент според условията за истинско преподаване на всички предмети, изискващи специална база.
В резултат на "капсулованото" образование много малко са гимназистите, които още в 10 клас знаят с какво искат да се занимават след училище. Досега те са учили химия, физика и биология само на теория и тези предмети са им скучни и адски откъснати от реалния живот. Затова техническите вузове приемат студенти с все по-нисък бал. По същата причина специалности като "сензорни технологии" в така желаните от абитуриентите западни университети нищо не им говорят или поне не могат да ги заинтригуват.
Тоталното откъсване на училището от реалния живот го прави непривлекателно място за децата. Слага им етикет "сегашните не знаят какво искат", прави ги незаинтересовани, апатични и податливи на всякакви влияния. Дори така рекламираните часове по компютри са досадно задължение, защото кой 6-токласник има нужда да му обясняват как се работи с електронна поща или скайп? Вместо да учат историята на създаването на Уиндоус (всеки може сам да я прочете в занимателните сайтове в нета) английските им връстници правят реални компютърни презентации, поръчани на училището от реални фирми и организации.
Вирусът е заразил и висшето ни образование, в което отлични преподаватели тъпчат на едно място, защото студентите от десетилетия предъвкват една и съща теория, пишат едни и същи курсови работи, а да компилираш нечии заключения по зададената ти тема се смята за предимство, вместо за плагиатство. В същото време университетите в Англия удължава бакалавърските степени от 3 на 4 години, като 3-тата задължително е стаж във фирма, която се намира в чужда за студента страна. След като са приложили знанията си на практика, бъдещите специалисти се връщат на лекции и повечето от тях с лекота повишават успеха си. У нас подобно бягство към действителността е невъзможно - не е ясно кой ще плаща осигуровките на стажанта (за студента това прави държавата, а законът не казва как се променя статутът му с временното учебно назначаване на работа), дори и добронамерените работодатели се сблъскват с куп бюрократични пречки по договорите и заплащането на труда на практикантите, а отделно не са много фирмите, които биха инвестирали в бъдещи кадри.