Билетът за отвъдното беше в ръката ми. Два билета - за мен и съпруга ми. Като онази покана за двама, която получихме за срещата с Елиф Шафак. От две години уча турски, за да чета "Любов" и "Копелето на Истанбул" в турския им вариант. Превеждам за удоволствие стихове на Мевляна Руми и легенди за Шамс от Тебриз, които открих с Елиф. С мъжа ми обикаляме местата, за които е писала. Готвила съм всяко ястие, което е споменала някъде. Заради нея знам старозаветното значение на ашурето и винаги го варя в големи количества точно по нейната рецепта, за да раздавам на съседи и приятели. Това е севап. Подарено добро от сърце.
Докато чакам да получа от Истанбул последния роман на Шафак "Искендер", тя пристига в София с превода му на български от английски "Чест". За кого - събитие, за кого - не, за мен е мечта, дошла на прага ми. "Имат ли място творчеството и културата във века на комуникациите? Елате и чуйте на живо Елиф Шафак... 5 април, "Сердика офиси", София, 19,30 часът" Поканата важи за двама. Формат: вечеря. Облекло: официално. Не ме вълнува нито вечерята, нито облеклото. С мъжа ми си пускаме два дни отпуск заради Елиф Шафак. И на 5 април преди 9 ч потегляме от Сливен за София. Нося си за автограф розовата Ask.
Минаваме да вземем Веселина Седларска (колега журналист от Сливен - б.р.). И тя с покана за Елиф. Обаче ни чака с отказ: "Не мога да тръгна, дай да те целуна и всичко да разкажеш." Сядам отпред, няма как - слагам и колана. Без Веселина ще залъгвам 4-те часа до София с "Възвишение" на Милен Русков. След Ивайло Петров не ме е радвал така наш разказвач. Българско, с много обич и красив хумор.
Поглеждам над книжката. Нова Загора. Значи - половин час до Стара Загора. В този град преди 13 г. ме върнаха от горния свят. Или от долния, знам ли. Беше ми за трети път. Четвърти шанс едва ли ще получа. Оттогава сутрин отварям очи с благодарност, че се събуждам, вечер заспивам с молитва и утре да ме има. Каквото и да върша, много ми се иска да не нараня никого, защото... ще имам ли време да поискам прошка?
И точно в този момент кола срещу нас... миг... тряс! Болка. Тишина, по-ужасна от болката. Хващаме се за ръцете и не вярваме, че сме заедно тук. Не вярваме, че имаме крака и можем да се измъкнем навън. Коланът почти ме е срязал, въздушните торби са ни били шут в лицето и гърдите. Никакви рани, но в канавката тялото ми гори от вътрешни кръвоизливи, едва дишам.
Не знам как, живи сме и двамата. Виждам мъжа ми да вади шофьора на фолксвагена, който ни удари. Оня крещи. Жената до него не мърда. От преобърнат друг автомобил в нашата посока мъж изкарва жена и русо момиченце.
Чувам, че съпругът ми звъни на 112 и обяснява за верижна катастрофа след с. Подслон на три автомобила с петима пострадали. Нашата зафира е с отсечена предница. На метър след нея едва е спряла кола, която можеше да ни смаже и отзад.
Непозната жена ме пръска с вода. Говорят, че фолксвагенът внезапно излетял от насрещното платно, ударил задната част на сеата пред нас и челно се забил в нашата зафира. Мъжът ми успял да спре колата, но отсреща нямало никаква реакция. Шофьорът или е заспал, или слънцето го е заслепило. Почти като при земетресението, което ни лашна посред нощ предната седмица. Нито си го причинил, нито можеш да го предотвратиш. При земетръса имаш време за страх, тук нямаше. Само си казваш: "Край."
Първата линейка веднага тръгва с тежко ранената от фолксвагена. Носят ме край колата ни. Казвам: "Моля ви, да си взема чантата". Вадя оттам фотоапарата и снимам катастрофата с лявата ръка, защото дясната вече е в оток. От тази постъпка фелдшерът прави заключение: "Жената е в шок." Напротив, не съм. Заразена съм с професията си.
Знам какво ще пише в полицейския бюлетин и с какви измислени новини ще го изпреварят агенциите, за да се класират на първо място, а следващите ще ги преписват до края на деня. Знам и какви снимки от други смачкани коли ще сложат за илюстрация на нашата катастрофа. Защото е задължително клише от бедите да се правят разказчета с картинки. И аз съм ги правила. А сега помолих полицаите да не съобщават фамилията ни, за да не се притеснят близките ни.
В болницата се стараят - ехограф, кардиолог, ортопед, рентген, неврохирург... Същите процедури и за заспалия шофьор, който ни блъсна. Лежи до мен. Българин с турско име от с. Копринка. В себе си му крещя на български и на турски, но срещу него нямам глас. Слава богу, момиченцето от другата кола и майка му са добре.
Главата ми бучи, в тялото ми сякаш нищо не си е на мястото. Подписвам отказ от болнично лечение, за да се измъкна по-бързо оттам. Проблемът е как ще се прибера у дома. Чакат ни приятели с коли, но сетивата ми вече са пратили до съзнанието ужаса и не мога да вляза в автомобил. В никакъв случай отпред.
И на задната седалка пътят до Сливен е като кошмар. Мястото на катастрофата вече е чисто. Само бронята на нашата зафира стърчи и блести - хем забравена, хем паметник.
Телефонът. "Приятелко, добре ли си?" Колегата Ваньо от Стара Загора. Браво на информацията, дето щеше да ми спести името. Браво на колегите, че са си на мястото. Това е професионалната част. Отделно им благодаря за човешката - че се лишиха от новинарската суета да са първи.
На 10 април жената от фолксвагена почина. Не излезе от комата. Вероятно последното, което е видяла, е също като моето, но от обратната страна. Кола, трясък, болка... кола, трясък, болка... Къде е копчето за изключване? Търсим ли го, или сме оставили кадъра на автопилот, защото има публика?
Каквото и да работиш, в живота има едно истинско задължение - да го обичаш и да го живееш. Не мисли, че си готов за края. Той не е в ръцете ти. В твоята власт е животът. Защото само той те заслужава. Това е голям севап.
Не искам билет за Рая. По дяволите, тук оставам!