Калоян Стайков, Институт за пазарна икономика
Често казваме, че в сегашната пенсионна система в страната пенсионерите, а и данъкоплатците са заложници на политически хрумвания и настроения. Последното доказателство за това дойде малко преди празниците, когато министърът на финансите обяви, че през 2013 г. има не една, а две възможности за увеличаване на пенсиите.
Не става ясно какви са тези възможности, като се има предвид, че бюджетът на фонд "Пенсии" е с дефицит, който с всяка изминала година се увеличава. Не стигат парите за сегашните пенсии, а какво остава за увеличаването им?
Напоследък обаче се забелязва, че министърът "изкривява" истината. Дали съзнателно, или от незнание, е друг въпрос. Според него в закон е записано, че всяка година пенсиите се индексират с т.нар. швейцарско правило. Има два проблема с товатвърдение. Първият е, че законите се променят. За периода 2010-2012 г. беше гласувана преходна разпоредба, според която Кодексът за социално осигуряване (КСО) няма да се прилага в частта за индексиране на пенсиите за съответната година. С други думи, каквото и да пише в един закон, то може да бъде пренебрегнато. Това е и една от причините пенсионерите да са силно зависими от политическите настроения.
Вторият проблем, е че с промени от декември 2011 г. КСО беше изменен в частта за индексиране на пенсиите и чл. 100 от кодекса вече гласи следното: "Пенсиите, отпуснати до 31 декември на предходната година, се осъвременяват ежегодно от 1 юли с решение на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт с процент, равен на индекса на потребителските цени през предходната календарна година." Т.е. законовото индексиране, за което финансовият министър говори, не се предвижда да се изпълни съгласно т.нар. швейцарско правило, а зависи единствено от инфлацията за предходната година. Това е и втората причина, поради която пенсионерите са зависими - законите може да бъдат променени в техен ущърб.
С две думи, управляващите увеличават пенсиите когато и както си поискат.
Самото швейцарско правило, още известно като "смесена индексация", предполага получаваните пенсии да се осъвременяват всяка година с процент, който взема предвид промени в работната заплата и инфлацията. Изглежда доста по-различно от това, за което министърът на финансите говори, а именно индексация с инфлацията и продуктивността на труда.
Швейцарският подход изглежда разумен, но както всяко нещо, важно е как се прилага. Ако за индексация се използва инфлацията от предходната година, това създава условия за инфлационна инерция. Т.е. върху инфлацията от следващата година оказва влияние инфлацията от предходната година. Можем да илюстрираме проблема със следния пример: да предположим хипотетично, че през тази година всичко ще бъде както е било през изминалата година. Това би означавало същите цени, или 0% инфлация. Ако индексираме пенсиите с инфлацията от предходната година, това ще доведе до повече търсене в икономиката, а оттам - до по-висока инфлация. С две думи, подобни действия създават инфлация.
Ако се върнем към реалния свят, инфлацията зависи от редица фактори, като например парична и фискална политика, международни цени на стоки и услуги, развитие на икономиката и т.н. Индексирането на пенсии с инфлация от предходната година реално създава от въздуха още един фактор, който влияе на потребителските цени. За да се избегне този риск, но същевременно да се запази покупателната способност на пенсиите, за индексация може да се използва очакваната инфлация за настоящата година. Такава прогноза присъства в закона за бюджета за всяка година.
Другата опасност е осъвременяването на пенсиите с промените в заплатите. В България съществуват минимални и максимални осигурителни прагове, от които зависят и постъпленията в пенсионната система. Т.е. по-разумно би било да се използва не промяната в брутната заплата, а само тази в осигурителния доход. В противен случай сме изправени пред риск да увеличим пенсиите с повече, отколкото можем да си позволим. Ако погледнем само осигурителния доход, използването му като критерий за индексация ни изправя пред нови два проблема.
Първият е, че всяка година административно се увеличават минималните осигурителни прагове, а заедно с тях расте и средният осигурителен доход. С други думи по административен път, а не естествено, всяка година се залага увеличаване на средните заплати, което не е съобразено с възможностите на частния сектор и икономиката. Това ни отвежда до втория проблем. Ако новите заплати не са по силите на един работодател, той ще се освободи от част от работниците си, най-често по-ниско квалифицираните и съответно по-ниско платените. Това освобождаване на работници с по-ниски заплати автоматично увеличава средния осигурителен доход. Нещо повече - заради освобождаване на работници с ниски заплати, средната заплата може да отчита растеж, въпреки че заплатите като обем плащания намаляват.
Именно такова явление се наблюдаваше през 2011 г., когато средната заплата за 12-те месеца на годината се увеличава номинално с 8,7% в сравнение със същия период на предходната година, а компенсациите на наетите лица в икономиката намаляват номинално с близо 4%.
В предходни години подобни подробности не бяха взети под внимание и станахме свидетели на щедри управленски обещания, а в последствие - и на сериозни увеличения на пенсиите, независимо че пенсионната система не можеше да си го позволи. Точно такова разминаване между възможности и обещания наблюдаваме последните 10 г., което е и една от основните причини за постоянно разрастващия дефицит на фонд "Пенсии". Той се покрива с пари от данъци. Затова всички граждани също са заложници на политическите решения относно пенсиите. Всяко необмислено увеличение на разходите за пенсии, което не е обезпечено с нужния ресурс източва бюджетни средства с друго предназначение.
Това предназначение може да бъде предоставяне на по-добри услуги като обществено здравеопазване, образование, инфраструктура или, ако е необходимо - постигане на бюджетни излишъци, които да възстановят изхарчените фискални резерви.
А може би най-добре би било, ако държавата просто остави този ресурс в ръцете на фирмите и гражданите, като намали някои налози.
Пенсионният модел в България е разходопокривен, т.е. сегашните работещи със своите осигуровки и данъци плащат пенсиите на сегашните пенсионери. При тази система всяко увеличение на разходите трябва да е обезпечено с нужните приходи, защото в противен случай се появява или се разраства вече съществуващият дефицит в системата.
Затова всяка индексация на пенсии трябва да бъде много добре премисляна. С цел да се запази покупателната способност на пенсиите, индексацията трябва да включва инфлационен елемент, но той трябва да гледа в бъдещето. Т.е. пенсиите да се индексират с очакваната инфлация за предстоящата година.
Ако трябва да има осъвременяване и въз основа на доходите в страната, то трябва да се избере добър индикатор, а както вече стана ясно, средният осигурителен доход има ограничена полезност. В противен случай рискуваме да раздадем повече пенсии, отколкото можем да си позволим.
